— Ето къде са отивали парите ни през цялото това време! — гласът на Ема трепереше от възмущение, докато размахваше намерените извлечения пред съпруга си.

 

Марк седеше в кухнята, вперил поглед в чашата с изстинало кафе. Раменете му бяха отпуснати, а по лицето му беше застинало изражението на човек, хванат неподготвен. Ема стоеше срещу него, стискайки папката с банковите документи, които беше открила случайно в работното му чекмедже, докато търсеше телбод.

Три години. Цели три години тя се ограничаваше във всичко, убедена, че събират пари за първоначална вноска за жилище. Три години купуваше храна само с намаления, носеше стари дрехи и отказваше срещи с приятелки, защото „всяка стотинка е от значение“. А през цялото това време значителна част от бюджета им отиваше при майката на Марк.

 

— Ще кажеш ли нещо? — Ема ядосано хвърли папката на масата, листовете се разпиляха. — Или пак ще мълчиш, както винаги, когато става дума за майка ти?

 

Марк я погледна виновно. В сивите му очи имаше такава умора, че за миг на Ема ѝ стана жал за него. Но само за миг.

 

— Ема, мога да обясня всичко… — прошепна той.

 

— Да обясниш? — тя се усмихна горчиво. — Какво има за обяснение? Всеки месец по тридесет хиляди отиваха при майка ти. Тридесет хиляди, Марк! Това е половината от заплатата ти! И нито веднъж, чуваш ли, нито веднъж не ми каза!

 

Тя започна нервно да крачи из кухнята, опитвайки се да се овладее. Малкият нает едностаен апартамент внезапно ѝ се стори като тясна клетка. Старият хладилник бучеше, от крана капеше вода, която хазяинът беше обещал да оправи още преди месец. А през цялото това време те са имали средства за по-добър живот — просто са отивали другаде.

 

— Майка ми има нужда от подкрепа — каза най-накрая Марк. — Пенсията ѝ е малка, знаеш.

 

— Зная? — Ема рязко се обърна към него. — Какво точно знам? Че майка ти има просторен тристаен апартамент в центъра? Че всяко лято почива в санаториум? Че има ново кожено палто за двеста хиляди? Всичко това го знам прекрасно! Но че ние на практика я издържаме, докато сами живеем в този апартамент без удобства — за това разбрах едва сега!

 

Истината я удари като ледена вода. Всички тези години тя смяташе Марта Шулц за пестелива жена, която умее да живее с пенсията си. Оказа се, че „пестеливостта“ ѝ се гради на техните пари.

*

— Тя е майка ми — повтори упорито Марк. — Длъжен съм да помагам.

 

— Да помагаш — да, но не и да разрушаваш собственото си семейство! — Ема седна срещу него, опитвайки се да говори по-спокойно. — Марк, три години събираме за жилище. Работя на две места, прибирам се късно, за да имаме шанс за собствен дом. А излиза, че всичко това е, за да може майка ти да си купува поредната техника?

 

Тя си спомни как наскоро Марта Шулц се хвалеше с нова мултикукър за четиридесет хиляди. „Здравето е най-важното — каза тя тогава. — На моята възраст трябва да се храня правилно.“ А Ема по същото време вареше супа в стара тенджера с олющен емайл.

 

— Ти не разбираш — Марк прокара ръце по лицето си. — Тя ме отгледа сама. Баща ми си тръгна, когато бях на пет. Работеше на няколко места, за да не ми липсва нищо.

 

— И сега живееш, за да не ѝ липсва нищо — довърши вместо него Ема. — А ние? А нашето семейство? Нима ние не сме важни?

 

В стаята се спусна тежка тишина. От съседния апартамент се чу телевизор и новините нахлуха в малката им кухня. Ема гледаше съпруга си и за първи път през годините на брака виждаше в него не партньор, а дете, което така и не се е откъснало от майка си.

 

— Знаеш ли кое е най-болезненото? — каза тя след пауза. — Това, че го криеше от мен. Ние сме съпруг и съпруга, Марк. Такива въпроси се решават заедно. А ти реши вместо нас двамата.

 

— Знаех, че ще си против — каза тихо той.

 

— Разбира се, че съм против! Всяка жена би била против да издържа свекърва, която живее по-добре от нас!

 

В този момент се разнесе звънецът на входната врата. Ема и Марк се спогледаха. Беше вече девет вечерта и не очакваха никого.

 

— Това е мама — промърмори Марк, ставайки. — Обадих ѝ се, докато ти беше в банята.

 

На Ема всичко вътре се сви. Разбира се. Пак майка му. Винаги майка му.

 

Марта Шулц влезе като у дома си. Дори не си събу обувките, мина направо в кухнята, хвърли поглед към разхвърляните документи и стисна устни.

 

— Е, намери ли? — попита студено вместо поздрав.

 

Ема се изправи, скръстила ръце на гърдите. На петдесет и осем Марта Шулц изглеждаше млада: поддържана коса, маникюр, скъпи дрехи. Всичко това — с техните пари.

 

— Да, намерих. И знаете ли какво? Вие живеете за наша сметка, докато ние с Марк наемаме този апартамент.

 

Свекървата се усмихна иронично, погледът ѝ беше изпълнен с превъзходство.

 

— За ваша сметка? Аз отгледах сина си сама, живях в лишения, докато вие още бяхте деца. Имам право на неговото внимание и подкрепа!

 

— Подкрепата е едно — твърдо каза Ема. — А това, което се случва, е съвсем друго.

 

— Как смееш да ми говориш така! — повиши тон Марта Шулц. — Марки, чуваш ли как жена ти говори с майка ти?

*

Марк стоеше насред кухнята, погледът му прескачаше между тях. Ема разбираше: той отново ще избере майка си.

 

— Ема, не говори така с нея — каза тихо той.

 

— Точно така! — подхвана Марта Шулц. — Трябва да се уважават по-възрастните! А тя само се заяжда. Истинската жена трябва да подкрепя мъжа си, а не да вдига скандали!

 

— Истинската свекърва — прекъсна я Ема, — не трябва да източва пари от сина си и да разрушава чуждо семейство!

 

— Аз ли? — Марта Шулц театрално притисна ръка към гърдите си. — Аз само искам синът ми да е щастлив! А с такава жена като теб, която брои всяка стотинка и завижда на по-възрастна жена…

 

— …завижда на по-възрастна жена — довърши Марта Шулц с натиск, сякаш поставяше окончателна точка.

 

Ема изведнъж усети странно спокойствие. Не облекчение и не умора — а яснота, студена и точна, като щракване на ключ. Всичко си дойде на мястото.

 

— Не — каза тя тихо, но така, че и двете глави се обърнаха към нея. — Не завиждам. Просто повече не искам да живея по остатъчния принцип.

 

Марк направи крачка към нея, сякаш искаше да каже нещо, но спря. Изглеждаше объркан, почти уплашен — като човек, който внезапно е осъзнал, че познатата конструкция се срутва, а нова опора още няма.

 

— Ема, хайде без резки решения — започна несигурно той. — Можем да обсъдим всичко. Мама, може би наистина…

 

— Не — прекъсна го тя отново, и този път в гласа ѝ имаше твърдост. — Вече няма какво да се обсъжда. Ти направи избора си отдавна. Просто аз разбрах за него едва днес.

 

Марта Шулц изсумтя и демонстративно се обърна към прозореца.

 

— Виждаш ли, Марки — каза тя с показна умора. — Казах ти: неблагодарност. Аз цял живот заради теб, а тя…

 

— Стига — неочаквано рязко каза Марк.

 

И двете жени замлъкнаха. Той сам изглеждаше изненадан от тона си, но този път не отстъпи.

 

— Стига, мамо. Това е нашето семейство. Нашите пари. И ти… ти нямаше право да говориш така с Ема.

 

Марта Шулц бавно се обърна, присвила очи.

 

— Ти сериозно ли говориш? След всичко, което съм направила за теб, избираш нейната страна?

 

Марк преглътна. Пръстите му нервно се свиха и отново се отпуснаха.

*

— Не избирам страна — каза глухо той. — Опитвам се най-после да порасна.

 

Ема го гледаше и разбираше: дори сега той го прави не заради нея, а от чувство за вина — просто насочено в друга посока. И това беше, може би, най-болезненото.

 

— Не ми трябват оправдания, Марк — каза тя спокойно. — И не ми трябват обещания. Трябва ми живот, в който не се чувствам излишна.

 

Тя се приближи до закачалката, взе якето си и го преметна през рамо.

 

— Тази нощ ще спя при приятелка. Утре ще си взема нещата.

 

— Ти… ти си тръгваш? — попита той объркано.

 

— Излизам от триъгълника — отговори Ема, без да се обръща. — Ти можеш да останеш в него, ако така ти е по-удобно.

 

Марта Шулц се усмихна, но в погледа ѝ проблесна нещо тревожно.

 

— Не драматизирай — хвърли тя. — Ще ѝ мине и ще се върне.

 

Ема спря на вратата и за първи път през цялата вечер погледна свекърва си без гняв.

 

— Не — каза тя. — Няма да се върна. Защото, за разлика от вас, знам цената на времето си и на собствения си живот.

 

Тя излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

 

Във входа беше тихо и миришеше на студ. Докато слизаше по стълбите, Ема усети как напрежението от последните години бавно се отдръпва от раменете ѝ. Беше страшно, болезнено, неизвестно — но за първи път от дълго време честно.

*

Горе Марк остана да стои насред кухнята. Документите лежаха разпилени по масата, часовникът тиктакаше прекалено силно, а майка му вече раздразнено говореше нещо за неблагодарни жени и провалени бракове.

 

И едва сега до него започна да достига, че наистина е останал — без семейство, без избор и без човека, който беше готов да върви с него напред.