Препиши апартамента си на мен или не ми ли вярваш? — умоляваше хитрият съпруг.

— Това е окончателното ми решение, — Клара стоеше до прозореца със скръстени на гърдите ръце. Отвън се влачеше сиво мартенско утро, а в апартамента се беше настанила тишина — плътна и напрегната, сякаш въздухът можеше да се разреже с нож.

— Просто не разбираш, — Марк крачеше нервно из стаята, стискайки пръсти до побеляване. — Не го правя за себе си, а за нас. За общото ни бъдеще.

— Не ми обяснявай за кого го правиш, — отвърна студено Клара, без да се обръща. — Апартаментът остава на мое име. Разговорът е приключен.

*

Марк спря и дълго я гледа. За пет години брак беше научил всяко нейно движение, всяка интонация, всеки поглед. Сега пред него не стоеше жена, а стена — равна и непробиваема.

— Добре, — издиша той накрая. — Ще говорим вечерта. Закъснявам.

 

Клара не отговори. Едва когато входната врата хлопна, тя си позволи бавно да издиша и седна на ръба на дивана, усещайки как напрежението пулсира в слепоочията ѝ.

 

Този апартамент в нова сграда в покрайнините на големия град беше първото им жилище. Формално — общо, но по същество не съвсем. Клара беше наследила стар апартамент от баба си, продала го, добавила собствените си спестявания и изтеглила ипотека за нов, по-просторен дом. По онова време Марк работеше като мениджър в автосалон и печелеше малко. Не можеше да помогне, а Клара и не очакваше — тя отдавна беше свикнала да разчита единствено на себе си.

 

Той обещаваше да плаща половината от ипотеката, но вноските бяха нередовни: ту командировка, ту спешен ремонт на колата, ту забавен бонус. Клара не спореше — заплатата ѝ на счетоводител беше достатъчна, за да се справя сама.

 

И ето че сега, две години по-късно, Марк внезапно заговори за прехвърляне на апартамента на двамата.

„Ние сме семейство, Клар — казваше той, гледайки я с кафявите си очи. — Нима не ми вярваш?“

 

Тя му вярваше. Но в настойчивостта му имаше нещо тревожно, лепкаво, което не ѝ даваше покой.

 

— Струва ми се, че той крие нещо, — каза Клара, разбърквайки кафето си в малко кафене близо до работата.

София, нейната приятелка от училище, я слушаше внимателно, без да я прекъсва.

— Защо мислиш така? — попита тя, повдигайки вежди.

— Интуиция, — въздъхна Клара. — Последните месеци е някак напрегнат. Постоянни обаждания, късни прибирания, а сега и тази история с апартамента.

— Може би е възрастово? Криза, все пак е на тридесет и пет, — усмихна се София.

— На тридесет и пет? — Клара се усмихна горчиво. — Не, тук има нещо друго. Казва, че иска да започне бизнес и му трябва дял от апартамента като обезпечение.

— И ти не му вярваш?

— Твърде добре помня как преди две години „отваряше“ онлайн магазин, — усмихна се иронично Клара. — Дори му помогнах с пари. Само че магазин така и не се появи.

 

София се намръщи.

— А ако е задлъжнял?

— Задлъжнял? — повтори Клара.

— Да. Може да е натрупал кредити и сега да търси с какво да се прикрие?

 

Тази мисъл прониза Клара като студена игла.

— Не мисля, — произнесе тя, но тревогата вече се размърда вътре в нея.

 

Когато се прибра у дома, тя веднага усети, че нещо не е наред. Мина през стаите — всичко изглеждаше на мястото си, но в спалнята вратата на гардероба беше открехната. На рафта, където стояха документите, зееше празно място.

 

Сърцето ѝ се сви болезнено. Клара провери секретера — папките, паспортите, всичко беше там. Но нещо липсваше и тя го усещаше с кожата си.

*

В този момент входната врата хлопна.

— Клар, у дома ли си? — извика бодро Марк, влизайки с торби от магазина. — Реших да сготвя вечеря!

 

Клара го наблюдаваше и виждаше колко нарочито непринудено се държи, как усмивката му е прекалено широка.

— Какво взе от гардероба в спалнята? — попита тя с равен глас.

 

Той замръзна само за миг.

— Търсех снимки, — отговори бързо. — Исках да проверя нещо.

— Какво точно?

— Глупости, — махна с ръка той. — Между другото, днес срещнах стар приятел, има едно изгодно начинание…

 

Той говореше за инвестиции, но Клара вече не слушаше. Виждаше как пръстите му треперят. Той лъжеше.

 

На следващия ден Клара си взе почивен ден. Щом съпругът ѝ излезе, тя започна да търси. И скоро намери — разписка от заложна къща. Сума: 175 хиляди рубли.

 

Тя се втурна към шкатулката. Пръстенът със сапфир, наследен от баба ѝ, беше изчезнал.

 

Телефонът звънна.

— Клара Николаевна? — чу се мъжки глас. — Обажда се Пол от банка „Откритие“. Бихме искали да уточним дали възнамерявате да погасите задължението по кредитната карта.

— Нямам карта във вашата банка, — отвърна тя предпазливо.

— Извинете, а вие ли сте съпругата на Марк Андреевич Воронин?

— Да.

— Тогава е важно да знаете: на негово име е издадена карта с лимит 300 хиляди рубли. Просрочието е пълната сума плюс лихви и глоби. Дължимата сума е 347 хиляди.

— Кога е открита картата?

— През септември миналата година.

 

Почти половин година. Половин година лъжи.

— Благодаря, — каза тихо Клара и затвори.

*

Марк мълча дълго. Прекалено дълго за човек, който няма вина. Седеше прегърбен, въртеше в ръцете си края на якето и избягваше погледа ѝ, сякаш се надяваше, че ако не я гледа, реалността сама ще се разпадне.

 

— Не исках да разбереш така, — каза най-сетне дрезгаво. — Все се канех да ти кажа. Честно.

 

— Кога? — спокойно попита Клара. Това спокойствие беше измамно, опънато като тънка жица. — Когато банката щеше да заведе дело? Или когато колекторите щяха да дойдат?

 

Той рязко вдигна глава.

— Щях да оправя всичко.

 

— Както „оправи“ онлайн магазина? — Клара леко се наведе напред. — Или както „оправи“ пръстена на баба ми?

 

Марк трепна, сякаш го бяха ударили.

— Ще го откупя, — каза бързо. — Заклевам се. Това е временно. Просто трябваше да затворя един дълг, за да не растат лихвите.

 

— Един? — Клара се усмихна кратко и горчиво. — Те са повече, отколкото си мислиш. Проверих всичко.

 

Тя бутна към него папката. Той я отвори и пребледня. Извлечения, договори, цифри — сухи факти без емоции, срещу които нямаше оправдание.

 

— Осъзнаваш ли какво направи? — попита тя по-тихо. — Ти не просто лъжеше. Стъпка по стъпка подготвяше почвата, за да изложиш дома ми на риск.

 

— Нашия дом, — машинално поправи той.

 

— Не, Марк, — Клара бавно поклати глава. — Моя. И ти го знаеше отлично.

 

Той скочи.

— Притиснат съм в ъгъла! — избухна. — Мислиш ли, че ми е лесно? Тези обаждания, заплахите, постоянният страх… Просто търсех изход!

*

— Изходът е да кажеш истината, — отвърна тя, без да повишава тон. — А не да ме дърпаш със себе си.

 

Настъпи пауза. Марк обиколи кухнята, спря до прозореца и после рязко се обърна.

— Ако изплатя всичко… — започна той. — Ако се оправя с дълговете, ще ми дадеш ли шанс?

 

Клара го гледаше внимателно, сякаш го виждаше за първи път. Спомняше си как някога се смееше с него до сълзи, как вярваше на всяка негова дума, как затваряше очи за дребните несъответствия, убеждавайки се, че така е в брака.

 

— Ще ти дам шанс, — каза тя накрая. — Но не така, както искаш.

 

Той замръзна.

— Утре отиваш в банката и правиш преструктуриране. Аз идвам с теб. После продаваш колата. След това заедно изкупуваме пръстена. И нито един кредит без мое знание. Нито един.

 

— А апартаментът? — тихо попита той.

 

Клара стана.

— Към апартамента повече не се връщаш, — каза равномерно. — Поне засега. Ще живееш при майка си. На мен ми трябва време. А и на теб — също.

 

— Гониш ме? — в гласа му проблесна обида.

 

— Спасявам себе си, — отвърна тя. — И може би теб. Ако наистина искаш да поправиш нещо.

 

Марк се свлече на стола. Раменете му увиснаха.

— Съгласен съм, — изрече с мъка. — С всичко.

 

На следващия ден те наистина отидоха в банката. После — в заложната къща. Пръстенът се върна в шкатулката, но вече не топлеше както преди. Беше напомняне.

 

След седмица Марк се изнесе. Апартаментът се изпълни с необичайна тишина — не напрегната, а чиста. Клара за първи път от дълго време спа спокойно.

 

Три месеца по-късно той се обади.

— Всичко изплатих, — каза той. — Остана последната вноска.

 

Клара благодари и затвори. Същата вечер тя свали брачната халка и я сложи до пръстена на баба си. Не от злоба, не от обида — от яснота.

 

Тя разбра най-важното: доверието не са молби и клетви. То са постъпки. А своя апартамент, своя живот и своето бъдеще тя повече няма да преписва на никого.