— Синът ми е с особен характер, ти си длъжна да го издържаш и да му купиш кола! — прозвуча рязко и безапелационно, като удар, който разсече тишината.

 

Клара замръзна за миг, после бавно оправи покривката и за последен път огледа подредената маса, сякаш се опитваше да задържи ускользващото усещане за уют. Хладната септемврийска вечер надничаше през прозорците, а тя толкова искаше тази вечеря да бъде топла, домашна, спокойна. В чиниите се вдигаше пара от ароматното месо, до тях стоеше купа с картофи и свежа зеленчукова салата, подредена от нея само преди минути. Маргарет Уилямс, свекървата, вече се беше настанила в челото на масата с изражението на човек, който владее положението, а до нея седеше съпругът на Клара — Даниел. Зълвата Софи беше дошла със съпруга си Томас и отстрани цялата компания изглеждаше напълно дружелюбна, почти образцова.

 

— Кларичка, сядай, храната изстива — повика Маргарет, махвайки небрежно към свободния стол.

 

Клара се усмихна напрегнато и седна срещу тях. Разговорът в началото вървеше по обичайния път — обсъждаха работа, планове за уикенда, оплакваха се от поскъпването на продуктите. Даниел с ентусиазъм разказваше за някакъв проект, Софи се оплакваше от времето и задръстванията, а Томас ядеше мълчаливо, като от време на време вмъкваше кратки, незначителни реплики.

*

Клара неволно забеляза, че Маргарет днес е необичайно мълчалива. Тя рядко се включваше в разговора, но от време на време хвърляше към Клара пронизващи, оценяващи погледи. Обикновено свекървата не пропускаше възможност да разкаже поредната история за съседите или да даде „полезен“ съвет за домакинството.

 

— Помниш ли, мамо, как със Томас почивахме миналата година? — оживено разказваше Софи. — Снимките станаха просто прекрасни!

 

— Разбира се, че помня — кимна Маргарет, но вниманието ѝ все още беше приковано към Клара, сякаш чакаше подходящия момент.

 

В този миг Даниел неловко бутна чашата и тя се обърна, разливайки вода по масата. Всички се раздвижиха, посегнаха към салфетките и започнаха да попиват локвата.

 

— Непохватен — въздъхна Маргарет и в гласа ѝ ясно се усещаше снизходително умиление.

 

Когато масата отново беше приведена в ред, Маргарет тържествено се изправи и бавно остави вилицата. Движенията ѝ бяха толкова демонстративни, че разговорите моментално стихнаха.

 

— Клара — произнесе тя с особен натиск, — имам сериозен разговор с теб.

 

В стаята увисна напрегната тишина. Софи замръзна с чашата в ръка, Томас застина с парче хляб, Даниел се напрегна. Клара спокойно вдигна поглед към свекърва си, макар че вътре всичко ѝ се сви.

 

— Слушам ви — каза тя равномерно.

 

— Ти си длъжна да купиш на сина ми автомобил — отсече Маргарет. — На Даниел му е нужна кола и това е твое задължение.

 

Клара премигна, без веднага да повярва на ушите си.

 

— Извинете, правилно ли чух? — попита тя.

 

— Абсолютно — невъзмутимо потвърди Маргарет. — На Даниел му е необходима кола. Той не е обикновен, а особен човек.

 

Даниел, който вече беше на тридесет и две години, самодоволно се изправи, наслаждавайки се на думите на майка си.

 

— Да, мама е права — потвърди той. — Аз наистина не съм като всички.

*

Клара усети как кръвта нахлува в бузите ѝ.

 

— И защо точно аз трябва да купувам колата? — спокойно попита тя.

 

— А кой друг? — искрено се учуди Маргарет. — Ти имаш добра работа и стабилен доход. А Даниел още търси себе си.

 

— На тридесет и две години? — в гласа на Клара прозвуча лека ирония.

 

— Той е творческа личност — рязко отвърна свекървата. — Не може да стои на скучна работа като всички останали.

 

— И колко дълго ще продължат тези търсения? — попита Клара.

 

— Колкото е нужно — твърдо каза Маргарет. — А дотогава ти трябва да го подкрепяш и издържаш.

 

— Да, мамо, кажи ѝ каква кола трябва — обади се Даниел.

 

— Разбира се, сине — оживи се Маргарет. — Колата трябва да е достойна, да не е срам да се покаже пред хората.

 

— Но защо, след като той няма работа? — уточни Клара.

 

— За да ходи по срещи, при познати и изобщо — мъжът е длъжен да има кола — уверено заяви Маргарет.

 

Софи наблюдаваше разговора с нескрит интерес, а Томас мълчаливо кимаше.

 

— А ако откажа? — спокойно произнесе Клара.

 

— Ще откажеш? — изуми се Маргарет. — Как можеш да отказваш на собствения си съпруг?

 

— Много просто — отвърна Клара. — Ще кажа „не“.

 

Даниел се намръщи:

 

— Клара, какво правиш? Мама всичко обяснява правилно.

 

— Какво обяснява? — попита Клара. — Че съм длъжна да те издържам, защото ти се смяташ за особен?

*

— Да — кимна Даниел без колебание. — В това няма нищо лошо.

 

Клара поклати глава и се усмихна криво.

 

— И какво ще получа в замяна?

 

— Как какво? — отново се учуди Маргарет. — Ти ще бъдеш жена на особен човек. Това е чест.

 

— Чест? — повтори Клара.

 

— Разбира се! — уверено потвърди Маргарет. — Не на всяка жена ѝ се пада такъв късмет като на теб…

 

Клара бавно сведе поглед към преплетените си пръсти, после отново погледна Маргарет. В този миг в нея нещо окончателно се пречупи — не шумно, без истерия, но безвъзвратно.

 

— Знаете ли — каза тя тихо, а от това тишината в стаята стана още по-плътна, — за първи път не чувам молба, не съвет и дори не натиск. Чувам изискване. И то засяга моя живот, моите пари и моя избор.

 

— Не преувеличавай — махна с ръка Маргарет. — Говоря като майка. Грижа се за сина си.

 

— Вие се грижите той никога да не порасне — отвърна спокойно Клара.

 

Даниел рязко се обърна към нея:

 

— Прекрачваш границите.

 

— Не — поклати глава тя. — Аз най-сетне ги поставям.

 

Софи неловко се размърда на стола си.

 

— Може би не трябва толкова рязко… — започна тя, но веднага замълча, срещайки погледа на майка си.

 

Клара се изправи от масата. Столът изскърца тихо и този звук ѝ се стори оглушителен.

 

— Аз работя — продължи тя, — защото искам да усещам опора под краката си. Печеля пари, защото разчитам на партньорство, а не на издържане на възрастен мъж, който с гордост се нарича „особен“, но прехвърля отговорността върху жена си и майка си.

 

— Ти просто не разбираш — избухна Маргарет. — Такива мъже са рядкост! Трябва да бъдат пазени.

 

— Да пазиш не означава да освобождаваш от всичко — спокойно каза Клара. — Да пазиш означава да вярваш, че той е способен сам.

 

Даниел се усмихна присмехулно, но в тази усмивка вече нямаше самодоволство.

 

— Значи отказваш? — попита той.

 

— Да — кратко отговори тя. — Няма да ти купя кола. И няма да плащам твоята „пауза в живота“ със свои средства.

 

Маргарет пребледня.

 

— Тогава си лоша съпруга.

 

Клара задържа погледа си върху нея за миг.

*

— Възможно е — каза тя. — Но съм честна.

 

Тя взе чантата си, внимателно отмести салфетката и погледна масата, която допреди малко ѝ се струваше символ на семейство.

 

— Тръгвам си — произнесе тя. — Не от дома. От този разговор. И от тези очаквания.

 

— Ще съжаляваш — хвърли след нея Маргарет.

 

Клара се обърна вече на вратата.

 

— Съжалявам само за едно — че мълчах толкова дълго.

 

Вратата се затвори тихо, почти без звук. Зад нея останаха погледи, недоядената вечеря и чуждите представи за това каква трябва да бъде тя.

 

А в антрето, под хладната светлина на лампата, Клара пое дълбоко въздух и за първи път от дълго време усети не тревога, а яснота.