От утре вече нямам намерение да издържам твоите роднини — твърдо каза Джулия на съпруга си. В гласа ѝ нямаше истерия или колебание, а само студената умора на човек, който е търпял прекалено дълго и най-сетне е стигнал до предела си.

 

— Не излиза, Марин, изобщо не излиза — Джулия гледаше голямата таблица, в която всеки ред беше запълнен със суми с пет нули. — Две години записвах всичко, всеки превод. Мислех си, че може би преувеличавам, че съм прекалено строга. А ето… два милиона. Представяш ли си?

 

— Чакай — Марина придърпа лаптопа по-близо. — Това всичко ли е за тях?

 

— Да. И това са само официалните преводи. А има и „да минем през майка ми — хладилникът се развали“, „трябват пари за лагерите на децата на Таня“… Тези разходи дори не съм включвала.

*

Марина подсвирна:

— И какво ще правиш сега?

 

— Не знам. Андре е на работа, вечерта ще има сериозен разговор. Събрах всичко — касови бележки, записки, банкови извлечения. Помниш ли как миналата година исках да разширя магазина, да направя втори салон? Да купя ново оборудване? „Няма пари“ — каза ми съпругът. А седмица по-късно родителите му се обадиха: „Покривът тече, помогнете“. И веднага се намериха петстотин хиляди.

 

Марина поклати глава:

— Често ли е така?

 

— Всеки месец нещо. Ту тръби, ту ел. инсталация, ту помощ за Таня. А вчера разбрах…

 

Съобщение на телефона прекъсна разговора. Джулия погледна екрана и горчиво се усмихна:

— Ето, виж. Свекървата пише: „Джулиечке, имаме проблеми с отоплението, можете ли да помогнете?“

 

— И колко искат?

 

— Триста хиляди. А вчера говорих със съседката им Валентина Роси. Отоплението са го сменили през октомври. С наши пари.

 

— Чакай — намръщи се Марина. — Тогава защо?..

 

— Защото купуват кола на по-малкия брат, Пол. Ние с Андре работим ден и нощ, а те събират пари за подарък на трийсетгодишен мъж, който току-що е взел дипломата си.

 

В този момент входната врата хлопна — Андре се беше прибрал. Марина побърза да си тръгне:

— Тръгвам си. Дръж се.

 

Андре дълго гледа екрана на лаптопа, после бавно го затвори и се облегна назад. В кухнята се настани тежка тишина — не онази от недоизказаните думи, а тишината след прекалено много истина.

 

— Значи… — най-сетне проговори той с глух глас. — През цялото това време си знаела и си мълчала?

 

— Надявах се сам да видиш, — спокойно отвърна Джулия. — Да кажеш един ден: „Стига“. Но всеки път избираше не нас.

 

— Не съм избирал, — рязко вдигна глава той. — Просто… не исках конфликти.

*

— С кого? — безрадостно се усмихна Джулия. — С родителите си? Със сестра си? Или с мен беше по-лесно — аз съм търпелива, ще издържа?

 

Андре стана и отиде до прозореца. Навън небето посивяваше, дъждът започваше леко да ръми.

 

— Не разбираш, — издиша той. — В нашето семейство винаги е било така. Който може — помага. Без въпроси.

 

— Разбирам, — Джулия се приближи, но спря на разстояние. — Не разбирам защо винаги трябваше да сме ние. И защо за сметка на нашите планове.

 

Той се обърна рязко:

— Мислиш ли, че на мен ми е лесно да го чуя?

 

— Тогава защо защитаваш тях, а не нас? — за първи път гласът ѝ потрепери.

 

Телефонът отново завибрира.

— Не вдигай, — каза тихо Джулия. — Поне този път.

 

Андре натисна отказ и остави телефона с екрана надолу.

 

— Добре, — каза бавно. — Какво искаш оттук нататък?

 

— Прозрачност, — отговори тя. — Нито един превод без общо решение. Пари за нашия бизнес, за нашето бъдеще. А ако семейството ти наистина има нужда — честно и по възможностите ни.

 

— А ако се обидят?

 

— Те не се обиждат, — уморено каза Джулия. — Те са свикнали.

 

Андре се свлече на стола.

— Утре ще отида при тях. Ще кажа, че повече пари няма да има.

 

Джулия го гледаше внимателно.

 

— А ако не приемат?

*

— Тогава ще избера теб. И нас.

 

Думите бяха тихи, но истински.

 

— Добре, — каза тя. — Започвам от утре. Но втори шанс няма.

Навън дъждът се усили, а в кухнята за първи път отдавна се появи усещането за край. И за начало.