— А ти изкара ли ги тези пари, за да правиш такива подаръци на роднините си? — съпругата се изуми от наглостта на мъжа си.

 

Декември се стовари върху града неочаквано рано — още в първите дни витрините на търговските центрове светнаха с гирлянди, а във въздуха се разнесе аромат на бор и мандарини. Клер вървеше по прехода между офисните сгради и тази предновогодишна суетня ѝ се струваше като подигравка. В чантата ѝ лежеше ведомостта за заплатата, а цифрите в нея бяха изненадващо щедри — годишна премия, тринадесета заплата, надбавка за сложен проект. Всичко това заедно образуваше сума, която би могла да радва. Ако не беше едно „но“.

 

Вкъщи, в двустайния им апартамент, това „но“ седеше на дивана с лаптоп в скута и се преструваше, че работи. Жюлиен — съпругът ѝ, когото обичаше вече осем години, с когото беше минала през мъките на стартъп, раждането и краха на няколко бизнес идеи, преместването в този град. Жюлиен, който през последните три месеца упорито избягваше разговорите за пари.

*

— Здрасти — каза Клер, събувайки ботушите си в антрето. — Ще вечеряш ли?

 

— Здрасти, Клер. Да, направи нещо леко. Аз тук довършвам един отчет.

 

Тя влезе в кухнята, включи чайника и извади от хладилника вчерашните кюфтета. Отчет. Все някакъв отчет, презентация, оперативка. Само че премии вече нямаше, а изражението на Жюлиен с всяка седмица ставаше все по-напрегнато.

 

Всичко започна през септември. Компанията, в която работеше Жюлиен — голям играч на пазара на логистичен софтуер — попадна под вълна от оптимизация. Първо съкратиха маркетинга. После половината програмисти. Жюлиен се прибра тогава блед, наля си уиски — нещо, което обикновено не правеше в делничен ден — и каза:

 

— Уволниха Марк. И Лео. Всички от нашия отдел, освен мен и Пол.

 

— Теб те оставиха? — Клер тогава въздъхна с облекчение.

 

— Да. Само че премиите ги орязаха напълно, а заплатата я замразиха. Но това е дреболия — важното е, че не ме изхвърлиха.

 

Клер го прегърна и двамата вдигнаха тост, че са се разминали. Само че после — след седмица, след две, след месец — тя започна да забелязва, че Жюлиен избягва разговорите за пари. Когато го питаше как вървят нещата на работа, той отговаряше уклончиво: „Нормално, куп задачи“. Когато тя предлагаше да отделят пари за почивка, той кимаше, но веднага сменяше темата.

 

Марина сложи чиниите на масата и едва тогава забеляза, че Андрей затвори лаптопа твърде рязко, сякаш го бяха хванали в нещо нередно.

 

— Слушай — започна той несигурно, без да я поглежда, — има нещо… Исках да говоря с теб.

 

Тя се напрегна и седна срещу него.

*

— Слушам те.

 

Андрей прокара ръка по лицето си и въздъхна.

— Майка ми има юбилей след седмица. И… аз вече поръчах подаръци. Е, почти поръчах.

 

Марина усети как нещо се сви вътре в нея.

— „Почти“ — какво значи това?

 

— Платих капаро — побърза да каже той. — Телефон за майка ми, смарт часовник за баща ми, за племенниците — конзола. Нали е Нова година, разбираш…

 

Тя бавно остави вилицата.

— Чакай. Говориш за пари, които… които в момента нямаш?

 

Андрей се намръщи.

— Формално — да. Но нали ти получи премия. Аз си помислих, че сме семейство, всичко е общо…

 

— Всичко е общо? — Марина дори се засмя, но смехът ѝ беше сух. — А ти изкара ли ги тези пари, за да правиш такива подаръци на роднините си?

 

Той най-сетне вдигна поглед.

— Марина, недей така. Това е веднъж в годината. Неловко ми е пред тях. Всички очакват, че аз…

 

— Че ти какво? — прекъсна го тя. — Ще изглеждаш щедър за моя сметка?

 

В стаята увисна тежка тишина. Андрей стана и започна да крачи из кухнята.

— Не разбираш. Те и без това мислят, че имам проблеми. Ако отида с празни ръце…

 

— И какво? — тихо попита Марина. — Светът ще се срине? Или просто ще се види истината?

 

Той замълча. И това мълчание каза повече от всякакви думи.

 

— Знаеш ли — продължи тя по-спокойно, — цялата тази година аз дърпах проектите, поемах отговорност, стоях нощем пред лаптопа. Не за да може някой да се чувства щедър за моя сметка.

 

— Ще ги върна — побърза да каже Андрей. — Веднага щом…

 

— Кога? — Марина го погледна право в очите. — Когато пак имаш премии? Или когато аз затворя още един „сложен проект“?

 

Той седна обратно, раменете му увиснаха.

— Просто исках всичко да изглежда нормално.

 

— А аз искам да е честно — отвърна тя. — Готова съм да помогна. Но не и когато ме поставят пред свършен факт и се разпореждат с парите ми.

 

Андрей дълго мълча. После тихо каза:

— Може би се уплаших. Че ако призная, че в момента не се справям… ще ме погледнеш по друг начин.

 

Марина издиша. Гневът бавно се отдръпваше, отстъпвайки място на умората.

— Щях да те погледна по друг начин, ако продължаваше да се правиш, че всичко е наред.

*

Тя стана и застана до прозореца. Отвън премигваха гирлянди, градът се готвеше за празника.

 

— Подаръците ги отменяш — каза тя, без да се обръща. — Купуваме нещо скромно и по възможностите ни. А след празниците сядаме и честно решаваме как ще живеем по-нататък. Заедно или всеки сам за себе си.

 

Андрей кимна.

— Добре. Извини ме.

Тази нощ дълго не заспаха, но за първи път от месеци не говореха за „задачи“, а за страхове и реалността. А когато дойде Новата година, Марина разбра: скъпите подаръци не спасяват от истината. Но един честен разговор понякога може да спаси много повече.