— А защо трябва аз да се изнасям, след като апартаментът е мой? — спокойно попита Клара.

 

Клара винаги е знаела, че двустайният апартамент в самия център на града е истински подарък от съдбата. Когато дядо ѝ Едуард Колинс остави жилището на внучката си по завещание, много роднини я гледаха накриво, но никой не посмя да оспори документите. Всичко беше оформено безупречно, без нито една вратичка за претенции.

 

След сключването на брака с Мартин съпругът се премести при жена си. Апартаментът стана техен общ дом, макар че официално собственик оставаше Клара. Мартин тогава се шегуваше, че се е нанесъл при „жена-собственик“, и това изобщо не го притесняваше. Напротив — изглеждаше, че това положение устройва всички.

 

Първите месеци от съвместния им живот приличаха на идилия от любовен роман. Мартин помагаше с вечерята, миеше чиниите след Клара, купуваше продукти за дома. Заплатата му беше добра — работеше като инженер в голямо предприятие, и семейният бюджет се пълнеше редовно. Клара работеше като счетоводителка в малка фирма, получаваше скромно, но стабилно.

*

Свекървата Маргарет в началото се държеше сдържано. Идваше през уикендите, носеше сладкиши, интересуваше се как са младите. Клара се стараеше да я посреща гостоприемно — готвеше обяди, показваше се като добра домакиня. Маргарет се усмихваше, хвалеше реда в дома и казваше, че синът ѝ се е оженил добре.

 

— Мартин е много работлив — казваше свекървата, оглеждайки ремонтираната кухня. — А ти, Клара, си добра съпруга. Дай Боже щастие.

 

Клара вярваше в искреността на тези думи. Изглеждаше, че семейството я е приело като своя. Спорове нямаше, конфликти не възникваха. Дори когато Маргарет намекваше, че е време да се появят внуци, Клара не се обиждаше. Всичко изглеждаше като нормално семейно общуване.

 

Първите тревожни нотки се появиха около половин година след сватбата. Мартин започна да говори за бъдещето, за сигурността на семейството при непредвидени обстоятелства. Говореше уклончиво, внимателно подбираше думите си.

 

— Клара, замисляла ли си се как да защитим имуществото си? — попита той една вечер, докато гледаха телевизия.

 

— В какъв смисъл да го защитим? — Клара откъсна поглед от екрана.

 

— Ами… в живота всичко се случва. Болести, проблеми в работата. Добре е да помислим как да предпазим семейството от рискове.

 

Клара кимна, без да придаде особено значение. Разговорът ѝ се стори абстрактен — много семейства обсъждат подобни теми.

 

Но няколко дни по-късно Мартин се върна към темата. Този път по-конкретно.

 

— Клара, мислех за апартамента. Ами ако нещо ми се случи? Ти ще останеш сама, а юридически жилището е само на твое име. Майка ми, например, няма никакви права.

 

— Мартин, за какво говориш? — Клара остави книгата. — Какви права трябва да има Маргарет върху моя апартамент?

 

— Не говоря за права. Просто… семейството трябва да е защитено. Ние сме едно цяло.

 

Клара замълча, но в гърдите ѝ се появи странно усещане. Нещо в тона му я обезпокои. Преди Мартин никога не беше засягaл темата за собствеността.

 

След седмица се обади Маргарет. Гласът ѝ беше особено мек, почти сладникав.

 

— Кларичке, скъпа, как си? Как е Мартин?

*

— Всичко е наред, Маргарет. Работим, всичко е спокойно.

 

— Радвам се. Кларичке, може ли да поговорим? Имам една важна мисъл.

 

— Разбира се.

 

— Мислех за вашето бъдеще. Добре би било документите да се оформят така, че всичко да е сигурно. За всеки случай.

 

Клара се намръщи.

 

— Какви документи?

 

— За апартамента. Може би дарение? Така ще бъде като в истинско семейство. Ти нали обичаш сина ми?

 

Въпросът прозвуча уж риторично, но Клара усети натиск.

 

— Маргарет, апартаментът е от дядо ми. Защо да го дарявам?

 

— Това е формалност. Зато Мартин ще е спокоен, че семейството има основа.

 

— Трябва да помисля — каза Клара и приключи разговора.

 

Вечерта тя разказа всичко на Мартин. Той изслуша и каза спокойно:

 

— Майка просто се тревожи. Решението е твое.

 

Тази неутралност я обезпокои.

 

На следващия ден Клара се обади отново на Маргарет.

 

— Помислих. Апартаментът е мой. Няма логика да го прехвърлям.

*

— Но вие сте семейство…

 

— Именно затова не са нужни допълнителни документи.

 

Маргарет въздъхна.

 

— Жалко. Мислех, че разбираш.

 

След този разговор атмосферата в дома се промени. Мартин стана мълчалив, отдръпнат. Перестана да помага. Когато идваха сметките, той казваше:

 

— Плащай ги. Това е твоята квартира.

 

Фразата беше студена. Между тях се появи невидима граница.

 

Маргарет започна да идва по-често. Държеше се като у дома си.

 

— Мартин, защо хладилникът ви е толкова малък? — попита тя един път. — За семейство трябва по-голям.

 

— Този ни устройва — отвърна Клара.

 

— Теб може да те устройва. Но семейството има нужда от нормален.

 

*

Маргарет го каза сякаш между другото, но Клара вече ясно разбираше: въпросът отдавна не беше за хладилника.

 

Мартин, както обикновено, мълчеше. Седеше на масата, гледаше телефона си, сякаш разговорът не го засягаше. Това мълчание режеше по-болезнено от всякакви думи.

 

— Маргарет, — спокойно каза Клара, — ако нещо във моя дом не ви харесва, можете да идвате по-рядко.

 

Свекървата замръзна с кърпата в ръце.

 

— Ето как било… Значи аз тук съм излишна?

 

— Не съм казала това — отвърна Клара. — Говоря за граници.

 

— Граници… — усмихна се студено Маргарет. — Хубави думи. А „семейство“ какво означава според теб?

 

Клара погледна към Мартин. Той отново не вдигна очи.

 

— Семейство означава решенията да се вземат заедно — каза тя. — А не аз да научавам последна.

 

— Какви решения? — намеси се най-сетне Мартин. — Пак драматизираш.

 

— Драматизирам? — в гърдите на Клара се надигна тежка умора. — Майка ти решава как да живеем, какво да купуваме, какво да променяме. Ти мълчиш. После изведнъж се появяват разговори за документи. И пак — мълчание от твоя страна.

 

Маргарет демонстративно въздъхна.

 

— Аз ви желая само добро. А ти се държиш сякаш сме ти врагове.

 

— Държа се като собственик на апартамента си — тихо отговори Клара.

 

Настъпи тишина. Гъста и напрегната.

 

Няколко дни по-късно Маргарет дойде без предупреждение. С ключове. Клара чу как се отключва вратата и излезе в коридора.

 

— Откъде имате ключ? — попита тя.

 

Маргарет дори не се смути.

*

— Мартин ми даде. За всеки случай.

 

Клара бавно се обърна към съпруга си.

 

— Вярно ли е?

 

Мартин сви рамене.

 

— Това е майка ми. Нищо страшно.

 

В този момент вътре в Клара нещо окончателно щракна. Не се счупи — подреди се.

 

— Добре — каза тя спокойно. — Тогава и аз ще действам без „нищо страшно“.

 

Тя влезе в спалнята, извади папката с документи и се върна.

 

— Апартаментът е мой. Ключове имат само хората, на които аз ги давам. — Клара погледна право Маргарет. — Моля, върнете ключа.

 

— Ти… ти ни гониш? — побледня свекървата.

 

— Не — поклати глава Клара. — Аз въвеждам ред.

 

Маргарет погледна към сина си.

 

— Мартин?

 

Той се поколеба. После тихо каза:

 

— Мамо, дай ключа.

 

Маргарет хвърли връзката на шкафа и си тръгна, без да се сбогува.

 

Вечерта Клара и Мартин седяха в кухнята. Между тях лежаха ключовете.

*

— Постави ме в ужасно положение — каза той.

 

— Не — отвърна Клара уморено. — Просто отказах да живея без уважение.

 

Той замълча.

 

— И какво следва?

 

— Истината — каза тя. — Или сме семейство, в което решенията се вземат заедно и този дом е мой дом. Или ти избираш удобството на майка си. Но тогава — не тук.

 

Мартин гледаше масата, ключовете, ръцете си.

 

— Трябва ми време — прошепна той.

 

— Време имаше — спокойно каза Клара. — Сега има избор.

 

След седмица Мартин събра вещите си. Без скандали. Каза, че ще поживее при майка си „да помисли“.

 

Клара затвори вратата след него и вместо празнота усети тишина. Чиста, равна.

*

Смени ключалките. Пренареди мебелите. Купи нов хладилник — точно такъв, какъвто ѝ харесваше.

 

И за първи път от дълго време разбра: апартаментът отново беше дом.

Нейният дом.