— Ако отказваш да прехвърлиш жилището, за какво ми си като съпруга? — рязко изстреля мъжът в разгара на скандала и думите му увиснаха във въздуха като плесница.

 

Свещите върху тортата трепереха, сякаш бяха уплашени пламъчета на гробищни кандилца — крехки, несигурни, готови всеки момент да изгаснат. В полутъмната стая се смесваха миризмите на шампанско, което вече бе изгубило свежестта си, изстинало месо и сладки десерти — тежък коктейл от „любов, стабилност и семейно щастие“.

 

Ема седеше на дивана и се опитваше да не покаже нищо, но лекото потрепване на клепача я издаваше. Двадесет и шест. Възраст, в която момичето все още чака чудо, а жената вече знае цената на доверието. Тя гледаше съпруга си — Томас, в бяла риза, с онова демонстративно, внимателно отработено обаяние, с което си служат продавачите от съмнителни агенции.

*

— Моята скъпа съпруго… — Томас вдигна чашата и с лека усмивка погледна към тъщата. — Ти правиш всеки мой ден специален. Благодаря ти, че си до мен.

 

Гостите ръкопляскаха дружно и механично, като на домсъбрание, на което най-сетне са избрали нов председател. Ема стисна устни в подобие на усмивка. До нея майка ѝ ръкопляскаше, зачервена от гордост. Баща ѝ седеше малко по-назад с онзи поглед, който винаги имаше при похвали: „Добре… но нещо тук не е наред“.

 

— Томас, ти си толкова красноречив! — възкликна майката на Ема.

— Ема направо сияе — кимна бащата.

 

Ема погледна съпруга си. Той ѝ отвърна с топла, добре репетирана усмивка, сякаш избираше най-добрия ъгъл за снимка. Тя докосна ръката му — гореща, леко влажна от виното и, може би, от очакването. Вътре в нея всичко вибрираше: ето го — любовта, домът, семейството.

 

— Ема разцъфна — намеси се Мадлен, свекървата. — Истинска домакиня, красавица, точно както трябва.

 

Думите бяха уж мили, но в тях имаше особена нотка — не похвала, а проверка.

 

— Благодаря ви, Мадлен — бузите на Ема пламнаха. Тя все още се надяваше, че някой ден ще бъде приета истински.

 

Вечерта се влачеше тежко. Някой говореше, някой ядеше, някой си наливаше трета чаша. Ема се движеше в кръг — събираше чинии и погледи.

 

Когато родителите ѝ си тръгнаха, майка ѝ я прегърна силно:

— Дъще, толкова се радвам, че си щастлива. Томас е истинско злато.

— Пази го — добави бащата, а в гласа му се прокрадна предупреждение.

*

Свекървата не бързаше да си тръгва. Закопчаваше палтото си бавно, сякаш още се колебаеше.

 

— Всичко наред ли е? — попита Ема.

— Разбира се, мила — усмихна се Мадлен меко, но със студенина. — Вие с Томас сте почти идеална двойка. Почти.

— Почти?

— Нещо все пак липсва — отвърна уклончиво.

— Деца? — прошепна Ема.

— Не само — махна с ръка Мадлен. — Всичко с времето си.

 

Ема остана в коридора с усмивка, зад която се криеше тревога.

 

— Най-сетне сами — Томас я прегърна.

— Вечерта беше хубава — каза тя.

— Днес беше особено красива — целуна я по косата.

 

— Том, — погледна го тя право в очите, — искам на следващия ми рожден ден вече да имаме бебе.

Той се поколеба за миг.

— Разбира се, скъпа — каза накрая, но в погледа му проблесна нещо странно.

 

— Между другото — добави той, — след месец е моят рожден ден. Очаквам специален подарък.

— Какъв?

— Познай.

 

Три дни тя си блъскаше главата. Колата? Часовник? Романтична изненада?

 

— Дай поне намек.

— Трябва сама да се сетиш — отряза той.

 

И дойде неговият рожден ден.

 

Ресторант, музика, Мадлен с нова блуза, гости. Томас постоянно поглеждаше часовника.

 

Късно през нощта, в таксито, Ема усети — нещо не е наред.

 

— Том, цяла вечер беше мрачен. Какво става?

— Ти ме унижи.

— Аз? С какво?

— Чаках цяла вечер!

— Какво?

— Апартамента! — изстреля той.

 

Ема онемя.

*

Ема мълчеше толкова дълго, че шумът на града зад прозореца на таксито стана непоносимо силен. Уличните лампи премигваха, сякаш някой прибързано разлистваше чужд живот.

 

— Ти… шегуваш ли се? — най-сетне изрече тя, усещайки как студът се надига отвътре.

— А какво му е смешното? — Томас се обърна към прозореца. — Аз ти казах ясно. Това е „специалният подарък“.

 

— Ти чакаше да ти подаря апартамента? — гласът на Ема потрепери, но тя се държеше.

— Не „да подариш“ — раздразнено я поправи той. — Да го прехвърлиш. Ние сме семейство.

 

Думата „семейство“ прозвуча толкова делнично, сякаш ставаше дума за абонамент или договор.

 

— Ти дори не ме попита дали искам това — каза тя тихо.

— А защо да питам? — усмихна се той. — Ти имаш един апартамент, аз имам перспективи. Всичко е логично.

 

Ема гледаше профила му и за първи път виждаше не съпруга си, а напълно чужд човек. Красив, уверен, пресметлив. Същият, който умееше да подбира точните думи, когато около масата имаше гости.

 

— А ако не съм съгласна? — попита тя почти шепнешком.

Томас рязко се обърна:

— Тогава ме поставяш в неудобно положение. Пред майка ми, пред хората. Аз разчитах на теб.

 

Таксито спря. Шофьорът неловко се прокашля, преструвайки се, че не е чул нищо.

 

У дома Томас ходеше от ъгъл до ъгъл, без да се съблича, сякаш продължаваше спор с невидим противник.

— Осъзнаваш ли колко струва това? — говореше той. — Това е крачка напред. За нас.

 

— За теб — поправи го Ема. — А за мен?

 

Той замълча. Секундата тишина се оказа по-силна от вик.

 

— Ти прекалено усложняваш всичко — най-накрая хвърли той. — Любящата съпруга не постъпва така.

 

Ема изведнъж усети умора — дълбока, до костите. Не сълзи, не истерия, а яснота.

— Любящият съпруг не поставя ултиматуми — каза тя спокойно.

 

Сутринта Томас си тръгна, тръшвайки вратата. Каза, че му трябва време „да помисли“. Ема остана сама — в апартамента, където още вчера всеки предмет изглеждаше част от бъдещето.

 

През деня дойде Мадлен. Без да звъни.

— Томас е разстроен — започна тя още от прага. — Надявам се, че разбираш, че така семейство не се гради.

— Тъкмо започвам да разбирам — отвърна Ема.

*

Свекървата я погледна внимателно, за първи път без снизходителна усмивка.

— Ти още си млада — каза тя. — Но понякога трябва да бъдеш по-гъвкава.

— Понякога трябва да бъдеш по-честна — тихо отговори Ема.

 

След седмица Томас се върна. Уверен, събран.

— Е, помисли ли?

 

Ема му подаде папка.

— Да. Помислих. Тук са документите за развод.

 

Той се засмя, без веднага да повярва. После смехът секна.

— Сериозно ли? Заради някаква формалност?

 

— Не заради апартамента — каза тя. — А заради това, че внезапно разбрах: тук не ме обичат. Използват ме.

 

Той още говореше — за грешки, за емоции, за това, че „всички така живеят“. Ема почти не го чуваше.

*

Когато вратата се затвори след него, в апартамента стана тихо. Не празно — тихо.

 

Вечерта тя запали една свещ, останала от онази торта. Пламъчето вече не трепереше.

Ема го гледаше и за първи път от дълго време не усещаше страх, а увереност: нататък ще бъде трудно, но това ще бъде нейният живот.