— Аз не съм портфейл, за да плащам срещите ти с „приятелка“! — каза Мария, когато видя касовите бележки от бижутерския магазин.
— Подиграваш ли ми се?! — Артур хвърли стара черна папка с документи върху масата, така че тя се отвори и сметки, разпечатки и лепкави квитанции се разпиляха из кухнята. — Искаш да ми кажеш, че няма пари? В края на декември? Преди празниците?!
Мария стоеше до печката, държеше лъжица и бъркаше изстиващата супа за дъщеря си. През прозореца се блъскаше студено синьо предвечерно небе. На перваза лежеше гирлянд, още неизползван — Мария искаше да украси апартамента за Нова година, но ръцете ѝ така и не стигнаха дотам.
Тя бавно се обърна към съпруга си.
— Не „няма“. А „малко“. И това са различни неща.
*
— Я виж ти! — Артур грабна един от листовете и го размаха пред лицето ѝ. — Двадесет и три хиляди! Двадесет и три, по дяволите! Знаеш ли какво е това?
— Знам. След разходите ти за „служебни нужди“ не остана много.
Мария говореше спокойно, почти уморено, но вътре в нея всичко трепереше. Думите искаха да изригнат наведнъж — за дълговете, за поредната „командировка“, която се оказа вечер в бар, за това как отново провали ремонта в стаята на дъщеря им. Но тя се сдържа.
Артур почервеня.
— Сега ли реши да ми търсиш сметка?! Сериозно? Точно преди Нова година? — той отметна глава и се изсмя кратко, злобно. — Мария, може би си забравила, но човек в продажбите има така наречените „представителни разходи“. Аз работя с хора! Трябва да изглеждам като човек, който може да си позволи нормален живот!
— И аз работя с хора. — Мария върна тенджерата на котлона и намали огъня. — Но това не ми дава право да харча пари, които ги няма.
Артур се разходи из кухнята, отвори хладилника, сякаш търсеше аргументи. Вътре имаше кутия с вчерашна елда, буркан сладко, няколко яйца, мляко и кутия с лекарства за дъщеря им — Ана отново кашляше.
Артур затръшна вратата.
— Ти нарочно драматизираш. Знаеш, че майка ми има юбилей. Шейсет! И тя очаква да отидем в приличен вид. Не така, както ти ходиш — с работното яке и с тези вечни тъмни кръгове под очите.
Мария бавно избърса ръцете си в кърпата.
— И какво иска тя за юбилея?
*
Той я погледна като глупава.
— Подарък. Нормален подарък. Каза, че поне веднъж в живота си иска нещо, което няма да я е срам да покаже на хората. И още… — той се поколеба. — Да дойдем като семейство. Усмивки, настроение, Ана да е хубаво облечена…
— Артур, — Мария уморено седна на табуретката. — Обеща, че този път ти сам ще купиш подаръка. Сам. Аз не мога. Наистина не мога.
— Как не разбираш? — той ѝ пъхна телефона си в ръцете. — Виж! Избрах ѝ гривна. Златна. С камъни. Тя мечтаеше за такава!
Мария погледна екрана. Гривната струваше почти колкото месечната ѝ заплата.
Тя затвори очи.
— Нямаме с какво да платим детската градина през януари. Разбираш ли?
Артур махна с ръка.
— Ще изкарам допълнително. Защо винаги затъваш в проблемите? Може да се живее по-леко!
Тук Мария избухна — за първи път от дълго време.
— По-леко? ПО-ЛЕКО?! — тя се изправи. — Три месеца подред взимах допълнителни смени, за да имаме възглавница за празниците! За да има Ана костюм за тържеството! За да не взимаме заеми преди Нова година! А ти изгоря всичко за месец! За твоите „представителни“ бургери и нови маратонки!
Той пристъпи към нея.
— Не прекалявай.
— Не прекалявам! — тя посочи масата. — Искаш подарък за майка си? Купи го. Искаш да отидеш на юбилея? Отивай. Но с моите пари това повече няма да стане.
Лицето на Артур се изкриви.
— Заплашваш ли ме?
— Не. Слагам точка. Писна ми да съм дойна крава.
Артур удари с юмрук по плота така, че бурканът със сладко се залюля.
— Тази твоя заплата са стотинки! Без мен отдавна щеше да…
— Щях какво? — Мария се намръщи. — Да умра? Да пропадна? Хайде, кажи.
*
Той не каза нищо. Обърна се.
В този момент от стаята излезе Ана — по пижама, с разрошена коса, сънена.
— Ма-аам, защо се карате? — тя дръпна Мария за ръката.
Мария клекна и погали косата ѝ.
— Говорим си, Ана. Всичко е наред. Иди си пусни анимации.
Ана си тръгна, но се обърна няколко пъти, сякаш се страхуваше, че родителите ѝ ще се наранят.
Артур раздразнено излезе в антрето, грабна якето си.
— Къде отиваш? — попита Мария, макар че знаеше отговора.
— В бар! Там поне хората са нормални, а не истерички. И да — ще купя подаръка. Какъвто искам. Считай, че ти нямаш нищо общо.
Той излезе, хлопвайки вратата така, че от закачалката падна комплектът шал на Мария, който беше купила за Ана за Нова година.
Мария дълго стоя, слушайки как стъпките му заглъхват по стълбите.
Тя знаеше: това не беше просто скандал, а точка без връщане.
*
Мария прибра документите обратно в папката. После извади още една — тази, която държеше в гардероба, на най-горния рафт, където Артур никога не ровеше.
Вътре имаше разпечатки на банковите движения за последната година и половина.
Тя отвори първата страница — и чувството, което се опитваше да притиска в себе си цяла седмица, отново надигна глава.
Плащания. Кафенета. Магазини за дрехи — дамски. Салони за красота. Хотели.
Мария гледаше сумите и усещаше как в нея се издига нещо тежко, ледено.
„Може би греша… Може би наистина се среща с клиенти…“
Но после — номерът на картата. Последната касова бележка, която той беше „забравил случайно“.
Име.
Не нейното.
Не на клиентка.
Не на колежка.
Името на жена, която му звънеше вече цяла година — „близка семейна приятелка“.
Марина.
Приятелка… да, разбира се.
Мария затвори очи.
Студът се надигна към гърлото ѝ.
*
Тя се изправи. Извади телефона. Превъртя списъка с контакти.
Намери номера на Марина.
Колеба се за секунда.
Натисна „повикване“.
Първи сигнал. Втори. Трети.
Отговориха почти веднага — на заден план се чуваха смях, музика, звън на чаши.
— Ало? Мария? — гласът беше прекалено весел, прекалено лек. — О, здравей! Защо звъниш?
Мария пое въздух.
— Марина, къде си в момента?
— Ами аз… — тя се поколеба, после се разсмя. — Седим си с компанията! Почти корпоратив. Знаеш, декември е, всички празнуват…
— А Артур с теб ли е?
Марина замълча. Само за секунда — но на Мария това ѝ беше достатъчно.
— Той… — Марина снижи глас. — Излезе да пуши. Мария, какво става?
Мария затвори очи. Вътре беше странно тихо. Без истерия. Без сълзи. Сякаш всичко най-после си дойде на мястото.
— Нищо, — каза тя равно. — Просто исках да уточня. Благодаря.
— Мария, почакай, ти защо… — Марина вече звучеше объркана.
Мария беше затворила.
Тя бавно остави телефона на масата и огледа кухнята — същата онази кухня, в която преди малко ѝ обясняваха, че двайсет и три хиляди „не са проблем“, че дълговете са измислица, че тя е длъжна да бъде удобна. Погледът ѝ се спря на гирлянда на перваза. На тенджерата със супа, която вече нямаше за кого да ври.
От стаята се чу смехът на Ана — анимацията беше започнала и детето, както винаги, бързо се беше потопило в ярките картини.
Мария се изправи. Извади куфара от гардероба. Без бързане. Без паника. Сякаш го беше правила стотици пъти — макар че всъщност беше за първи път.
Тя подреждаше вещите внимателно: своите дрехи, дрехите на дъщеря си, документите, аптечката. Всеки предмет лягаше на мястото си с плашеща яснота. В главата ѝ нямаше хаос — само списък със задачи.
След четирийсет минути всичко беше готово.
Когато входната врата се затвори за втори път тази вечер, Мария вече беше в антрето и закопчаваше якето на Ана.
*
— Мамо, къде отиваме? — попита дъщеря ѝ, присвивайки сънливо очи.
— При баба Лора, — спокойно отговори Мария. — За малко ще поживеем там.
Ана кимна, сякаш това беше най-обикновеният план.
Мария взе куфара, изгаси лампата в кухнята и за миг се спря на вратата. Погледна празния апартамент. Живота, който се държеше само защото тя го носеше.
— Повече — не, — тихо каза тя на себе си.
Телефонът ѝ завибрира, когато вече слизаха по стълбите.
Съобщение от Артур:
„Къде си? Изобщо разбираш ли какво правиш?“
Мария не отговори.
*
Тя знаеше: разговорите бяха свършили. Бяха останали само решенията.
И това беше изненадващо… леко.