— Аз не съм секретарка на майка ти, Виктор! — извиках, когато съпругът ми отново помоли да помогна на свекърва си.

 

— Еля, няма ли да минеш при мама днес? Пак има проблеми с документите за апартамента — каза Виктор, без да вдига поглед от лаптопа.

 

— Днес? — Елеонора застина до масата. — Днес имам среща с ръководството на архива, нали те предупредих предварително!

 

— Е, отложи я — махна с ръка той, сякаш ставаше дума за дреболия. — На мама наистина ѝ трябва помощ.

*

— Виктор, това е вече третият път тази седмица! — Еля едва сдържаше раздразнението си. — В понеделник ходих с нея в общината, във вторник ѝ помагах с плащането на сметките. Днес имам важна среща, не мога да изоставя всичко!

 

— Но това е майка ми — Виктор най-накрая вдигна очи. — Ти би могла…

 

— Аз не съм личната помощничка на майка ти, Виктор! — извика Еля и от собствения си глас ѝ заглъхнаха ушите.

 

Настъпи тежка тишина. Виктор бавно затвори лаптопа.

 

— Така ли говориш вече за семейството ми? — каза студено той.

 

— Не, аз просто… — започна Еля, но той вече ставаше.

 

— Ще отида при родителите си. Ще се обадя, когато се успокоя.

 

Вратата се трясна. Еля се отпусна на стола и закри лицето си с ръце.

 

— И той просто си тръгна? — Мария гледаше приятелката си със съчувствие.

 

Седяха в уютно кафене близо до архива. Срещата беше минала успешно, но Еля не изпитваше радост.

 

— Да, тръгна си. Вече трети ден е при родителите си — въртеше лъжичката в чашата. — Звъни само да пита дали не съм си променила мнението.

 

— Мнението за какво? — учуди се Мария.

*

— Да се извиня на майка му, предполагам — отвърна уморено Еля. — Виктор смята, че съм била прекалено рязка.

 

— Чуй ме — Мария се наведе към нея, — не си длъжна да изпълняваш всички молби на свекърва си. Имаш свои ангажименти, кариера. Виктор трябва да го разбере.

 

— Преди сама предлагах помощ — призна Еля. — Когато Пол се пенсионира, започнаха проблемите с документите. Поех част от грижите, но сега това се превърна в постоянен дълг.

 

— Трябва спокойно да поговориш с него — уверено каза Мария. — Помощта за родителите е обща задача, не само твоя.

 

— Ако искаше да слуша… — тъжно се усмихна Еля.

 

*

— Откъде разбра?.. — повтори Еля и собственият ѝ глас ѝ се стори чужд.

 

София се облегна на парапета на балкона и погледна към тъмния двор.

 

— Случайно — каза тихо тя. — Водих Пол на лекар, когато Хелена уж беше при приятелка. Той сам ме помоли. Каза, че засега не иска да знаете. Особено Виктор.

 

— Но защо?.. — Еля усети как в нея се надига тревога, примесена с вина.

 

— Защото Хелена се страхува — отговори просто София. — Страхува се от старостта, от слабостта, от това да не изгуби контрол. Затова държи всички близо до себе си. Особено теб.

 

Еля пое дълбоко въздух. Изведнъж много неща си дойдоха на мястото: постоянните обаждания, спешните молби, натискът, обидите.

 

— Виктор трябва да знае — каза накрая тя.

 

— Знам — кимна София. — Но това не трябва да го кажа аз. И не ти. Това трябва да го каже Пол… или Хелена. Иначе ще стане още по-зле.

*

В този момент вратата отново се отвори. На балкона излезе Виктор.

 

— Еля — поколеба се той, — може ли да поговорим за минута?

 

София се усмихна разбиращо и се прибра вътре.

 

Останаха сами. Неловкото мълчание увисна между тях като гъста мъгла.

 

— Съжалявам, че си тръгнах тогава — заговори първи Виктор. — Бях ядосан, но… повече на себе си, отколкото на теб.

 

Еля мълчеше, давайки му да продължи.

 

— Свикнах ти да поемаш всичко. Работа, дом, майка ми… Беше ми удобно да не забелязвам колко ти е тежко.

 

— А на мен ми беше удобно да мълча — тихо отвърна тя. — Мислех, че ако издържа още малко, ще стане по-лесно. Но стана по-трудно.

 

Виктор кимна, стиснал устни.

 

— София ми припомни много неща днес. И баща ми… — той замълча. — Каза, че повтарям неговите грешки.

 

Еля го погледна.

 

— Какви?

 

— Че съм избирал тишината вместо разговора. А после е било късно.

*

Настъпи мълчание. В стаята Хелена плачеше, Антъни говореше тихо с баща си.

 

— Не съм против да помагам на родителите ти — каза накрая Еля. — Наистина. Но искам да бъда твоя съпруга, а не безкраен ресурс.

 

— Знам — Виктор внимателно хвана ръката ѝ. — И ако останем заедно, всичко ще бъде различно. Обещавам. Не защото трябва… а защото най-сетне разбрах.

 

Тя го гледа дълго, сякаш проверяваше дали думите му са истински.

 

— Тогава да започнем с честност — каза Еля. — Без нея нищо няма да се получи.

 

Той кимна.

 

На следващия ден Пол сам събра всички в кухнята. Говореше бавно, понякога спираше, но не отвръщаше поглед. Хелена плачеше, Антъни стискаше юмруци, Виктор беше пребледнял и мълчеше.

 

Истината беше тежка, но освобождаваща.

 

Месец по-късно много неща се промениха. Хелена за първи път се съгласи на помощ от социални служби. Виктор спря да прехвърля отговорността. Еля се върна към работата си без чувство за вина.

 

А една вечер, седнали двамата в кухнята, Виктор каза:

 

— Знаеш ли, кризите са странно нещо. Или те пречупват, или подреждат всичко по местата му.

*

Еля се усмихна и хвана ръката му.

 

— Най-важното е, че избрахме да говорим. Останалото може да се реши.

 

И този път тишината между тях не беше тежка, а спокойна — такава, в която можеш да дишаш.