— Бонуса към отпускните получи — дели се. Ние разчитахме на тези пари — казаха дъщерята и зетят.

 

— Мамо, здравей, сега ще минем при теб с Адриан — обади се по телефона дъщерята на Мария, Клара.

 

— Да, да, разбира се, мило дете. Елате, ще се радвам! Отдавна не сме се виждали. Днес дойдох по-рано от работа. Шефът ме поздрави за предстоящите празници и ме пусна да си ходя. За първи път от толкова време! Обикновено все до късно стоим. Аз сега бързо ще измисля нещо за масата.

*

— Не, мамо, не трябва. Не се суети. Току-що хапнахме. Минахме през едно кафене. Чакай ни, скоро сме при теб.

 

Мария се зарадва. В душата ѝ веднага стана топло и уютно. Както преди.

 

След смъртта на съпруга си тя живееше сама. А дъщерята и зетят не я глезеха с честите си посещения. И внуците рядко ѝ водеха. Мария все беше на работа и така се получи, че другата баба по-често се грижеше за децата. Майката на Адриан вече беше пенсионерка — на нея ѝ беше по-лесно да се занимава с внуците.

 

Мария не им се сърдеше. Разбираше, че работата е много важна за нея. Тя ѝ харесваше и я спасяваше от самотата. А и заплащането беше добро, уважаваха я — какво повече е нужно на тази възраст?

 

Мария отвори хладилника.

 

„Все пак ще измисля нещо. Малко е неудобно. Децата ще дойдат, а аз дори няма с какво да ги почерпя — помисли си тя. — Самотата е странно нещо… много бързо свикваш с мисълта, че на никого нищо не дължиш. И хладилникът от това остава празен.“

 

Тя извади извара, яйца и пакет масло от фризера. Реши набързо да направи кралска ватрушка.

 

Ах, колко обичаше някога да пече всякакви вкусотии! И Клара много обичаше майчините сладкиши. А съпругът ѝ, като малко момче, винаги се радваше на нейните питки и ватрушки.

 

Ръцете ѝ машинално вършеха познатата работа, а мислите ѝ бяха далеч. Мария си спомняше колко весело беше някога в този дом. Как чакаха Нова година, суетяха се, подреждаха масата, украсяваха елхата, под която криеха подаръци за малката Клара и един за друг — Мария за съпруга си, а той за нея…

 

Съпругът вече го нямаше, Клара отдавна беше пораснала, а Мария сега беше сама. И този празник отдавна беше загубил предишните си цветове и чувства за нея.

 

Звънна се на вратата. Мария с усмивка, набързо сваляйки престилката си, побърза да отвори.

 

„Колко хубаво — ватрушката е почти готова, а децата вече са тук“, помисли си тя.

 

— Мамо, здравей, как си? — Клара я целуна бегло по бузата.

 

— Здравейте, Мария Викторовна! — влезе след дъщерята зетят.

 

— Толкова се радвам да ви видя! Не ме глезите много с посещенията си — каза Мария с лека обида, прегръщайки ги поред.

*

— Е, мамо, кога? За какво говориш? Работа, децата все боледуват — ту Лукас, ту Матео — недоволно махна с ръка Клара, сякаш гони досадна муха.

 

— А защо днес не доведохте внуците? Купих им новогодишни подаръци — можех да им ги дам веднага.

 

— При свекървата са, мамо. Защо да ги мъкнем. Докато ги облечеш, докато ги съблечеш — целият ще се намокриш. Нека си стоят там.

 

— А… ясно — тихо каза Мария. — Просто много ми липсват. Кога за последно ги видях? Май есента…

 

*

Мария въздъхна и ги покани в кухнята.

 

— Заповядайте, ще сложа чай. Изпекох ватрушка, още е топла — каза тя с предпазлива надежда, сякаш се страхуваше да не изплаши този рядък миг на близост.

 

Клара хвърли бърз поглед към часовника си, Адриан седна на масата, облегнат назад, и огледа кухнята с делови вид.

 

— Мамо, ние сме за малко — веднага предупреди дъщерята. — Трябва да минем и през магазина.

 

Мария кимна. Наля чая, сложи ватрушката на масата, нарязана на равни парчета. За известно време всички мълчаха. Адриан ядеше бързо, без особен интерес, Клара разлистваше телефона си.

 

— Мамо — най-сетне каза дъщерята, без да вдига очи, — ти нали получи бонуса към отпускните?

 

Мария трепна, но се опита да запази спокойствие.

 

— Получих… да. А защо питаш?

 

Клара се спогледа с мъжа си.

— Ние, всъщност, на това разчитахме. Сега ни е много трудно. Кредит, деца, цени… Ти разбираш.

*

— Разбирам — тихо отвърна Мария. — А колко?

 

— Ами — Адриан остави чашата, — ако сме честни — целия бонус. Точно толкова ни липсва.

 

В кухнята увисна тежка тишина. Мария ги гледаше и изведнъж ясно осъзна, че в този момент я обичат не заради чая, не заради ватрушката, не заради грижата. А заради една сума в разписката.

 

— Аз исках с тези пари да отида в санаториум — несигурно каза тя. — Лекарят отдавна ми препоръчва… гърбът, кръвното.

 

Клара раздразнено въздъхна.

— Мамо, хайде сега — санаториум. Разбираш, че на децата им трябват повече. Ние сме семейство.

 

Думата „семейство“ я прободе най-болезнено.

 

Мария бавно стана от масата и отиде до прозореца. Навън валеше мокър сняг, градът се готвеше за празника. И изведнъж в нея нещо щракна — спокойно, без истерия, без сълзи.

 

— Знаеш ли, Клара — каза тя, без да се обръща, — цял живот бях за вас опора. Помагах, покривах, давах, когато можех и когато не можех. Но сега за първи път помислих за себе си. И разбрах, че и аз имам право на това.

 

Клара вдигна глава.

— Значи ни отказваш?

 

Мария се обърна. Гласът ѝ беше равен, но твърд.

— Не отказвам. Просто не давам всичко. Част — да, ще помогна. Но целия бонус — не. И на мен ми трябва опора. Поне за старините.

 

Адриан се намръщи.

— Ние разчитахме на друго.

*

— Знам — кимна Мария. — Но сметките могат да бъдат различни. И не всички трябва да излизат за моя сметка.

 

Клара рязко стана.

— Добре. Ясно ми е всичко, мамо.

 

Тя си облече палтото, Адриан мълчаливо тръгна след нея. До вратата Клара се обърна, сякаш искаше да каже още нещо, но замълча.

 

Когато вратата се затвори, Мария бавно седна на стола. В гърдите ѝ беше празно и тревожно. Но някъде дълбоко под това чувство се появяваше друго — ново, непривично.

 

Спокойствие.

*

Тя прибра масата, покри ватрушката с кърпа и изведнъж се усмихна. За първи път от дълго време не се чувстваше виновна.

 

След седмица Мария купи пътуване до санаториум. А на Нова година за първи път посрещна празника не с тревога, а с тиха увереност, че животът ѝ още не е свършил — той просто започваше да се обръща към нея с лице.