— Братът на мъжа ми реши, че може да се нанесе при мен? Не, няма да стане! Вън от апартамента — заедно с мъжа-предател и ключовете му.

 

Кухнята в двустайния им апартамент беше тясна, но уютна. Масата до прозореца, на перваза — редици бурканчета с избледнели теменужки, които Елиза продължаваше да полива по навик, макар отдавна да приличаха на изсушени листа. На стената висеше стар часовник със заседнала секундна стрелка — тиктакаше, но винаги избързваше. Понякога Елиза го гледаше и си мислеше: символично — уж вървиш напред, а все не натам.

 

Утрото започна обичайно: шумът на врящия чайник, миризмата на прегорял хляб, мърморенето на съпруга от спалнята. Марк, както винаги, се събуждаше с тежка въздишка — сякаш не ставаше, а се връщаше към неприятно задължение.

*

— Ели, — каза той, излизайки в кухнята, почеса рамото си, сънен поглед, глас мек, но уморен. — Направи ли чай?

 

— Разбира се, — спокойно отвърна Елиза, поставяйки чашата на масата. — Сам не можеше ли?

 

Той се усмихна виновно. Елиза знаеше — не от злоба. Просто такъв беше: добродушен, но безпомощен. Неговите „помогни“, „ти по-добре се справяш“ вече звучаха като постоянен фон.

 

Тя отвори книгата, но не успя да прочете и ред — вратата хлопна и в апартамента шумно влезе Жюлиен.

 

Жюлиен — по-малкият брат на Марк. Същият, когото Елиза наум наричаше „вечният веселяк“. Само че до него не ѝ беше смешно. Винаги шумен, самоуверен, с безкрайни „гениални идеи“. Дори вървеше така, сякаш е покорил света, макар в действителност едва да свързваше двата края.

 

— Здравейте, роднини! — възкликна той, хвърляйки якето на стола, сякаш си беше у дома. — Още от сутринта съм направил куп неща!

 

Елиза наблюдаваше мълчаливо. Знаеше: стига само да попита — и ще започне монолог за час напред.

 

Марк се оживи, сякаш си пое въздух:

 

— Е? Какво измисли този път?

 

И започна. Жюлиен размахваше ръце, прескачаше от тема на тема — фитнеси, наеми, партньори, инвеститори. Думите се лееха без край. Елиза слушаше с половин ухо. Тя вече знаеше: всичко това е увертюра към молба.

 

— …и си представете, — Жюлиен удари с длан по масата, — след половин година ще имам мрежа от зали! Първо столицата, после регионите, а после — чужбина! А вие ще си останете в тази дупка.

 

Той погледна Елиза с насмешка.

 

— Ели, книжките ти няма да ти донесат това, — каза с фалшива доброжелателност.

 

Елиза бавно затвори книгата.

 

— Поне книжките ми не заемат място като дълговете ти, — отвърна тя спокойно.

 

Марк се закашля, опитвайки се да разреди обстановката:

*

— Ели, не започвай. Жюлиен просто разказва.

 

В гърдите ѝ кипеше. „Просто разказва“ — разбира се. Единият унижава, другият оправдава.

 

Тя погледна съпруга си: виновен поглед, обичайната мекота. Е, брат му е. Семейство.

 

Жюлиен вече беше отворил хладилника.

 

— О, салам! Нямате нищо против да хапна, нали? — попита той и веднага си наряза дебели парчета.

 

— Може ли поне да изчакаш отговор, — тихо каза Елиза.

 

— Ама аз попитах, — усмихна се той.

 

Марк се опита да изглади:

 

— Жюлиен, поне хляб си вземи, щом ядеш.

 

Елиза мълчаливо излезе от кухнята. Седна в стаята с книгата, но не можа да чете. Мислите се объркваха. Единият се държи като стопанин, другият — като гост в собствения си дом.

 

След половин час вече седяха тримата в хола. Жюлиен говореше за своето „бъдеще“, Марк кимаше, а Елиза усещаше как в гърдите ѝ расте студено раздразнение.

 

— Ще видите, — каза Жюлиен, — още ще се гордеете с мен.

 

Той погледна Елиза.

 

— Макар че може би не всички.

 

Елиза се изправи.

 

— Ще отида да измия чиниите.

 

Тя стоеше до мивката, миеше чиниите, а ръцете ѝ трепереха. Водата течеше, но шумът заглушаваше само вътрешния гул.

 

Той пак беше тук. Вече се разпореждаше. А после?

 

Тя избърса ръцете си и погледна през прозореца. Долу съседката изтупваше килимче. Денят беше слънчев, спокоен. Всичко — както обикновено.

*

Но в Елиза се сгъстяваха облаци.

 

И изведнъж от стаята се чу:

 

— Слушай, Марк, имате ли резервни ключове? Не ми е удобно всеки път да звъня. Дай ми един комплект, става ли?

 

Елиза застина.

 

Пръстите ѝ се стиснаха.

 

И тя разбра — това вече е прекалено.

 

Елиза бавно се обърна към вратата. Сърцето ѝ биеше равномерно, почти студено — така е не от страх, а от окончателно решение.

— Какво каза? — попита тя, влизайки в стаята.

Жюлиен се обърна, без веднага да разбере по тона ѝ, че шегите са приключили.

— Ключовете. За да не звъня всеки път — сви рамене той. — Все пак често ще идвам.

Марк потрепери.

— Жюлиен, почакай… — започна неуверено.

— Не, — прекъсна го Елиза. — Ти почакай.

Тя погледна първо съпруга си, после брат му. Погледът ѝ беше спокоен, но в това спокойствие нямаше и следа от отстъпчивост.

— Ти няма да „идваш често“. И още по-малко — да живееш тук.

Жюлиен се подсмихна и се облегна назад.

— Ели, какво ти става? Ние сме семейство. Аз съм временно тук. Докато стъпя на краката си.

— Вече десет години си „временно“, — отвърна тя. — И всеки път — за чужда сметка.

Марк стана и нервно разтърка ръцете си.

— Елиза, нека спокойно. Той просто поиска ключове, нищо повече.

Тя рязко се обърна към него.

— А ти вече беше готов да му ги дадеш?

Той замълча.

И това мълчание каза повече от всякакви думи.

— Ясно, — тихо каза Елиза. — Значи вече сте решили. Без мен.

Жюлиен изсумтя:

— Не драматизирай. Апартаментът е общ.

— Не, — погледна го тя право в очите. — Апартаментът е мой. А ти си тук гост. Докато аз го позволявам.

Настъпи тишина. Дори часовникът на стената сякаш започна да тиктака по-силно.

— Събирай се, — каза тя на Жюлиен. — Днес.

— Сериозно ли? — той се изправи. — Изгонваш ме?

— Защитавам дома си, — отвърна Елиза. — И себе си.

Марк пристъпи напред.

— Елиза, това е прекалено. Той ми е брат.

— А аз съм твоя съпруга, — спокойно каза тя. — Или бях до днес — реши сам.

Той замръзна. В очите му проблесна паника.

*

— Това ултиматум ли е?

— Не, — поклати глава тя. — Това е граница. Нещо, което ти не постави нито веднъж.

Жюлиен раздразнено грабна якето си.

— Добре. Не ми трябва толкова. Ще видим как ще се оправиш без нас.

— Вече се оправям, — отвърна Елиза.

Вратата хлопна.

Марк остана насред стаята, сякаш беше загубил опора.

— Доволна ли си? — глухо попита той.

— Най-сетне съм честна със себе си, — каза тя. — А ти?

Той не отговори.

*

Същата вечер Елиза събра документите, прибра излишните чаши от масата, заключи вратата на спалнята — със своя ключ. За първи път от дълго време.

Сутринта Марк си тръгна. Каза, че ще „помисли“. Остави ключовете на нощното шкафче.

Апартаментът се изпълни с тишина — не потискаща, а ясна. Чиста.

Елиза махна изсъхналите теменужки от перваза и ги изхвърли. Постави нови — живи, със здрави стъбла.

Погледна часовника. Секундната стрелка все още бързаше.

Но вече не я дразнеше.

Сега тя знаеше накъде върви.