— Твоите „паленца“ не ги вземам, с нас на почивка летят само децата на дъщеря ми! — изрева свекървата така, че въздухът в стаята сякаш се разкъса.

 

Клара застина до отворения гардероб с детска тениска в ръка. Сърцето ѝ се сви болезнено, но този вик все още не беше насочен към нея — засега. Навън октомврийският дъжд блъскаше по стъклата, но дори той не можеше да помрачи настроението — след три дни цялото семейство летеше за Турция. Първата истинска семейна ваканция в чужбина, за която Клара мечтаеше вече две години.

 

По-малкият ѝ син Лео, на четири години, тичаше из апартамента с играчка самолет, имитирайки звуците на излитане. По-голямата дъщеря Ема, на осем, съсредоточено подреждаше в раницата си книжки за оцветяване и моливи.

 

— Мамо, в самолета ще има ли телевизор? — попита Ема, като оправи очилата си.

 

— Разбира се, слънчице. И анимации, и игри — отвърна Клара, слагайки в куфара новите бански на децата.

 

Парите за пътуването събираха половин година. Клара работеше като администратор в стоматологична клиника, а съпругът ѝ Даниел — като инженер в завод. Пестяха от всичко, но сега можеха да си позволят две седмици на турския бряг като истинско семейство.

*

Вратата изтряска — Даниел се прибра. След него влезе свекървата — Мадлен. Жената свали палтото си и огледа с критичен поглед разхвърляните вещи.

 

— Пак сте направили хаос — измърмори тя. — Къде дъщеря ми с децата ще се настани в тази бъркотия?

 

Даниел имаше сестра София, която живееше в съседен град. Понякога идваше с двамата си синове — Лукас и Матео. Те бяха връстници на децата на Клара.

 

— София засега няма да идва — каза Клара спокойно. — А и място има за всички.

 

Мадлен изсумтя и влезе в кухнята. Клара продължи да събира багажа, преструвайки се, че не чува недоволното мърморене.

 

— Даниел, донеси, моля те, актовете за раждане на децата — помоли тя. — Искам още веднъж всичко да проверя.

 

Той се поколеба, прехвърляйки тежестта си от единия крак на другия.

 

— Слушай… още не съм ти казал… Мама купи сама билетите. Каза, че знае добро агенство и ще получи отстъпка.

 

Клара кимна, без да заподозре нищо нередно. Мадлен дълги години бе работила в туристическия бизнес — имаше връзки.

 

— Добре. Къде са билетите?

 

— У нея са. Утре ще ги донесе.

 

На следващия ден Мадлен дойде с папка документи. Тържествено подреди билетите на масата.

*

Клара започна да чете:

Даниел Петерсон — има.

Мадлен Петерсон — има.

Лукас Петерсон, 14 г. — има.

Матео Петерсон, 9 г. — има.

 

Тя прегледа всичко отново. После бавно вдигна глава.

 

— А къде са нашите билети с децата?

 

— Какви „наши“? — престори се на изненадана Мадлен.

 

— Моите. И на Ема и Лео.

 

— Купих четири билета. За себе си, за сина си и за внуците.

 

Клара усети как лицето ѝ се напряга.

 

— Вие осъзнавате, че Даниел има две деца?

 

— Разбира се. Но парите стигнаха само за четирима.

 

— Ние събирахме за семейна почивка.

 

— Ти можеш да си останеш у дома с децата — безразлично каза Мадлен.

 

Клара погледна Даниел. Той гледаше надолу.

 

— Даниел, кажи нещо.

 

— Може би друг път…

*

— С чии пари?

 

— С общите — намеси се Мадлен.

 

— Значи решихте, че моите деца не заслужават?

 

— Те не са моя кръв!

 

— Твоите „паленца“ не ги вземам! — изкрещя тя.

 

— Това са и твои внуци! — извика Даниел.

 

— Не ме интересува.

 

— Ти ще заминеш ли без нас? — попита Клара.

 

Той мълча.

 

Клара излезе в коридора и срещна Ема.

 

— Мамо, ние наистина ли няма да летим?

 

— Ако летим — ще е всички заедно.

 

В спалнята Клара започна да прибира вещите обратно.

 

— Най-страшното не е това, което тя каза — прошепна тя. — А това, че ти мълча.

 

— Аз не мълчах!

 

— Закъсня.

 

— Следващия път…

 

— Няма да има следващ път.

 

— Какво имаш предвид?

 

— Че няма да позволя да делят децата ни на „свои“ и „чужди“.

 

— Ти преувеличаваш.

 

— А как иначе да разбирам думите:

„Твоите паленца не ги вземам“?

 

*

Клара гледаше съпруга си и с болезнена яснота разбра — решението вече беше взето. Той просто още не се осмеляваше да го изрече.

 

— Ти ще заминеш — каза тя тихо. — Кажи честно.

 

Даниел се поколеба няколко секунди. Тези секунди я режеха по-силно от всякакви думи.

 

— Аз… ще замина — прошепна той. — Само за две седмици. После всичко ще бъде както преди.

 

Клара бавно кимна. Не заплака. Не извика. Просто вътре в нея нещо окончателно се счупи.

 

— Добре — произнесе спокойно. — Тогава ме слушай внимателно.

 

Той вдигна към нея напрегнат поглед.

 

— Ти заминаваш. С майка си. С нейните внуци. А когато се върнеш — вече няма да живееш тук.

 

— Какво?.. — той сякаш не разбра веднага.

 

— Подавам молба за развод, Даниел — също толкова спокойно каза Клара. — И за издръжка. И за това децата да живеят с мен. Ти направи своя избор. Сега правя и аз своя.

 

На вратата се появи Мадлен. Вероятно беше чула последните думи.

 

— Само без драми — студено каза тя. — Голямо нещо, отпуск. Ще се върне — и ще се помирите.

 

Клара се обърна към нея.

 

— Не. Няма да се помирим.

 

— Сега правиш сцена, после ще съжаляваш — презрително се усмихна Мадлен.

*

— Съжалявам само за едно — направи крачка напред Клара. — Че позволих толкова години да чупите семейството ми.

 

Мадлен отвори уста да отговори, но изведнъж я прекъсна Даниел:

 

— Мамо, стига.

 

Тя го погледна с изумление.

 

— Какво каза?

 

— Казах — стига — повтори той тихо, но твърдо. — Прекали. Много.

 

— Ти избираш нея? — гласът на Мадлен затрепери от гняв. — След всичко, което съм направила за теб?!

 

— Не — Даниел погледна Клара, после към вратата на детската. — Избирам децата си.

 

Клара застина.

 

— Тогава оставаш — каза той.

 

— Късно е — отвърна тя. — Ти вече направи избора си. Когато замълча.

 

На сутринта куфарите бяха в коридора. Само че сега бяха два — Мадлен заминаваше сама. Обиждана, ядосана, с изправен гръб.

 

— Внуците пак ще си ги взема — хвърли тя на изпроводяк.

 

— Не — спокойно каза Клара. — Повече няма да ги вземете.

 

Самолетът за Турция излетя без Даниел.

*

След месец Клара подаде молба за развод.

 

Даниел нае жилище наблизо, вземаше децата през уикендите, за първи път истински се учеше да бъде баща. Носеше Лео на раменете си, учеше Ема да кара колело, будуваше нощем с термометър. И едва тогава започна да разбира какво е изгубил.

 

След година Клара за първи път отново замина на почивка — с децата. Без викове, без унижения, без страх.

 

На плажа Ема изведнъж каза:

 

— Мамо, вече не си тъжна.

 

Клара се усмихна.

 

— Защото сега имаме истинско семейство. Без „свои“ и „чужди“.

 

А Даниел стоеше на балкона на наетото си жилище, гледаше снимките на децата в телефона си и за първи път в живота разбра, че понякога най-страшното наказание е осъзнатата загуба.

 

И тя не може да се купи нито с билети, нито с пари, нито със съжаление.