Анна се радваше, когато хвана приятелката си в леглото с мъжа си. 😯 Най-после имаше сериозна причина да прекрати брака.

— Анна, знам всичко. Майка ти има нужда от спешна операция в чужбина, а това е ужасно скъпо — каза Лукас, прегръщайки разплаканата годеница на покойния си приятел.

— Пак започваш с непристойното си предложение, както тогава, когато искаше с такава цена да спасиш Оливър… Но тогава закъсня, и операция вече не му беше нужна — прошепна Анна през сълзи.

— Анни, аз организирах погребението на Оливър и баща ти без никакви условия. Не съм виновен за тази катастрофа, и ти го знаеш. Майка ти ще живее, но само с моята помощ. Времето изтича…

— Ужасно е дори да си помисля, че моят Оливър е имал такъв „приятел“ — каза тихо Анна.

— Този път просто те моля да се омъжиш за мен — произнесе сериозно Лукас.

*

— А ти, Лукас, не се ли страхуваш, че после ще се разведа с теб? — очите ѝ проблеснаха студено.

— Страхът не е за мен. Прави каквото искаш, след като спасиш майка си. Но знай: няма да спра да те обичам…

Елиза рязко се отдръпна от прегръдката на Марсел и пристъпи към прозореца. Навън градът дишаше, светеше, шумеше – жив и безразличен. В този миг ѝ се стори, че ако отвори прозореца широко и вдиша дълбоко, може би ще се събуди от този кошмар. Но това не беше сън. Това беше нейният живот.

— Ти ме поставяш пред избор — прошепна тя, без да се обръща. — Между свободата и живота на майка ми. Между достойнството и отчаянието.

Марсел пристъпи към нея, но този път не посмя да я докосне.

— Елиза, никого не заставям. Просто предлагам спасение. Майка ти е добра жена. Не заслужава да умира само защото ти си твърде горда, за да приемеш помощта ми.

— Това не е помощ. Това е сделка — студено отговори тя. — И ти го знаеш.

Той издиша тежко.

— Да, може би. Но поне не крия истината. Искам теб. Исках те още когато беше съпруга на Габриел. И да, щях да продам всичко, само за да го спасим — за да имам шанс да бъда с теб. Но закъснях. Сега съдбата ми дава втори шанс… и аз няма да го изпусна.

Елиза се обърна рязко, очите ѝ блеснаха.

— Помисли допустимо ли е да говориш така за човека, когото обичах?

Марсел се усмихна криво.

— Любов? Наричаш любов брак с човек, който отсъстваше месеци? Който не виждаше как угасваш? Елиза, ти държеше на спомена. Не на мъжа.

Думите му режеше като стъкло.

— Махай се — прошепна. — Сега. И никога не говори за него така.

*

Той тръгна, но на прага се спря.

— Утре трябва да преведеш средства за клиниката. Ако няма плащане — отменят операцията. Времето е срещу вас.

— Ще се справя сама.

Той се усмихна — бавно и тъжно.

— Ти вече веднъж избра гордостта. И загуби. Не повтаряй.

Двери се затвориха. Тишината тежеше.

Елиза не спа цяла нощ. На следващия ден подаде молби за заем. Всички банки отказаха. Към обяд лекарят позвъни:

— До утре ако няма плащане — прекратяваме подготовката.

Елиза стоеше насред улица. Светът се въртеше, но тя – не.

Вечерта тя стоеше пред вратата на Марсел. Той отвори веднага.

— Ти дойде.

— Да. Но не заради теб. Заради майка ми.

— Разбирам — тихо каза той. — Ще живее.

— Едно условие — погледът ѝ бе лед. — Няма да бъда твоя вещ, твоя играчка.

— Никога. Само моя жена.

Тя затвори очи. Дишането ѝ беше тихо, като на човек, който пада, но не крещи.

— Съгласна съм.

*

Марсел се приближи бавно, сякаш се страхуваше, че тя ще изчезне.

— Благодаря… Ти я спаси.

Но тя знаеше: цената беше тя самата.

На следващия ден клиниката потвърди плащането. Майка ѝ се усмихна:

— Имам чувството, че всичко най-после се нарежда…

Елиза върна усмивка. Маска. Не чувство.

Вечерта тя подписа документи. Стана невеста на мъж, когото не обича.
Но който отдавна чакаше този момент.

И го получи.