— Мамо, само си представи, вече сме богати! Елеонор получи двадесет милиона! Вилата вече е твоя!

 

Елеонор стоеше до прозореца и гледаше дъждовната октомврийска улица. Преди три дни по банковата ѝ сметка постъпиха парите от продажбата на апартамента на покойната ѝ баба Розалия. Двадесет милиона рубли — сума, която можеше напълно да промени живота. Сделката беше оформена официално чрез нотариус, всички документи лежаха в папка върху писалището.

 

Апартаментът в стария квартал дълго не намираше купувач. Двустаен панелен апартамент с ниски тавани и течащ покрив не привличаше почти никого. Но земята под пететажната сграда се оказа златна мина — градските власти планираха събаряне и изграждане на нов квартал. Инвеститорът предложи цена, на която не можеше да се откаже.

 

Елеонор работеше като стоковед в хранителен магазин, съпругът ѝ Марк — като монтьор във фабрика. Парите стигаха само за най-необходимото. Живееха заедно със свекърва ѝ Маргарет в нейния тристаен апартамент. Собствено жилище нямаха, а цените на имотите растяха по-бързо от заплатите.

 

Неочакваното наследство отваряше много възможности. Можеше да купи апартамент, кола, да задели пари за старини. Или да инвестира в образование, да започне собствен бизнес. Елеонор мислеше върху това вече няколко дни, но окончателно решение още нямаше.

*

Вечерта семейството, както обикновено, се събра на вечеря в кухнята. Маргарет сложи на масата пържено пиле с ориз и салата от зеле. Навън ръмеше дъжд, включените лампи създаваха уютна, почти измамно спокойна атмосфера.

 

— Днес във фабриката обявиха премия — разказваше Марк, разрязвайки пилето. — За преизпълнение на плана. Малка, но все пак приятно.

 

Елеонор мълчаливо наблюдаваше как съпругът ѝ и майка му си разменят многозначителни погледи. Нещо се замисляше — усещаше се във въздуха. Маргарет от време на време поглеждаше към снаха си, сякаш търсеше подходящия момент.

 

— Елеонор — внезапно се обърна Марк към нея, оставяйки вилицата. — Знаеш ли какво? Май е време да кажем на мама добрата новина.

 

Елеонор повдигна вежди.

 

— Мамоо, ние вече сме богати, Елеонор получи двайсет милиона, така че вилата е твоя!

 

Маргарет плесна с ръце от радост.

 

— Браво! Казвах си, че този апартамент ще донесе късмет!

 

Елеонор се намръщи. Кога те двамата бяха успели да решат съдбата на нейните пари?

 

— Това са мои пари — каза тихо тя. — И аз ще решавам как да ги използвам.

 

Настъпи неловка тишина.

*

— Разбира се, твои са — отговори Марк примирително. — Но мама толкова години се грижи за нас…

 

Следваха спорове, намеци, укори, но думите вече бяха произнесени и не можеха да бъдат върнати.

 

Нощта донесе безсъние и тежки мисли.

 

На сутринта, когато къщата опустя, Елеонор тръгна към банката.

 

— Какво означава „вложени“? — бавно произнесе Марк, разглеждайки документите. — Какви са тези книжа?..

 

Елеонор спокойно затвори папката и погледна съпруга си с дълъг, уморен поглед, в който вече нямаше предишната обърканост.

 

— Това означава, че парите вече не стоят без работа — отвърна равномерно тя. — Открих бизнес. Магазин за детски стоки. Всичко е оформено законно.

 

Маргарет пребледня.

 

— Ти… ти всичко ли реши без нас?! — гласът ѝ трепна, но след миг в него се появи остра нотка. — Без семейството, без съвет?!

 

— А когато вие решихте как да разпределите моите пари — попитахте ли ме? — тихо, но категорично каза Елеонор.

*

Марк тежко се отпусна на стола.

 

— Елеонор… Разбираш, че мислехме за мама. Това не беше просто каприз…

 

— Не, Марк — прекъсна го тя. — Не мислехте за мама. Мислехте, че най-после ще можете да разполагате с нещо, което не ви принадлежи.

 

Маргарет пламна.

 

— Как смееш да говориш така! — повиши тя глас. — Аз ви подслоних! Приех те! Като собствена дъщеря!

 

— Подслонихте ни, защото ви беше удобно — спокойно отговори Елеонор. — Защото винаги имахте някой, когото да упреквате, поправяте, наставлявате.

 

В кухнята настъпи тежка тишина.

 

— Неблагодарница — прошепна Маргарет. — Ето така се отплащаш?

 

Елеонор се изправи и погледна свекърва си право.

 

— Отплащам се така, че повече няма да позволявам да ме използвате.

 

Марк закри лице с длани.

 

— Ти разруши всичко… — промълви той. — Можехме да бъдем семейство…

 

— Семейство са онези, които се уважават — отвърна тя. — Не тези, които делят чуждите пари.

 

Маргарет се хвана за ръба на масата.

*

— Значи, вила няма да има?..

 

— Няма да има — твърдо каза Елеонор.

 

В очите на свекървата проблесна страх, после — ледена ярост.

 

— Тогава нямаш място тук — отсече тя. — Това е моят апартамент.

 

Марк рязко вдигна глава:

 

— Мамо…

 

— Не, Марк — спокойно каза Елеонор. — Тя е права. Нямам място тук.

*

Тя се обърна и излезе от кухнята.

 

Тази нощ Елеонор събираше багажа си мълчаливо. Марк обикаляше из стаята, нервно дърпайки ръкавите на ризата си.

 

— Наистина ли си тръгваш?..

 

— Да.

 

— Заради парите?..

 

— Не, Марк — усмихна се уморено тя. — Заради това, че нито веднъж не застана на моя страна.

 

На сутринта тя си тръгна, взела само най-необходимото. След седмица нае малък апартамент близо до бъдещия магазин. Дъщеря ѝ се радваше на новия дом, на новите стени, на новото начало.

*

След два месеца магазинът отвори. Първите седмици бяха трудни, но клиентите ставаха все повече. Младите семейства благодариха за достъпните цени и качествените продукти. Доходите постепенно се повишиха.

 

Марк звъня още няколко пъти. Първо — с упреци. После — с молби да се върне. После — мълчание.

 

Маргарет изчезна от живота ѝ напълно.

 

Мина една година.

 

Елеонор стоеше пред витрината на вече втория си магазин и наблюдаваше хората, които влизаха с деца и колички. В гърдите ѝ беше спокойно и топло. Тя вече не се страхуваше от бъдещето — защото за първи път сама го беше избрала.