— Да, аз съм съпруга. Да, аз съм стопанката. Не, няма да позволя на майка ти да продаде моя дом за жълти стотинки на „свои познати“!

 

Вечерта беше типична за ноември — тъмна, влажна, с ниско небе и запотени прозорци, сякаш всеки криеше зад тях своя тайна. В апартамента на Клара миришеше на изстинал борш и лекарства за кръвно — обичаен аромат на зрял семеен бит. На масата стоеше чаша чай, която тя случайно събори, докато смяташе цифри в тефтера. Течността се разля по плота, тънка струйка се насочи към ръба.

 

— Ето, добро начало на вечерта — промърмори тя с кривa усмивка. — Явно вечерта ще е „интересна“.

 

Вратата хлопна. Марко влезе — уморен, миришещ на влага и бетон, с мръсни обувки.

 

— Можеше поне да си избършеш обувките — спокойно, но уморено отбеляза Клара, без да вдига поглед.

 

— Айде стига, какви са тези следи — махна с ръка Марко и посегна към телефона. — Мама звъня…

 

Тези думи винаги звучаха тревожно. „Мама звъня“ означаваше, че следва или поучение за „неблагодарната съпруга“, или поредното искане.

 

— И какво този път? — вдигна очи Клара. — Съвети за рецепти? Или пак разговор за това на кого „по право“ принадлежи домът?

 

Марко се размърда неловко.

*

— Тя казва… че ще е правилно жилището да се оформи на мое име — произнесе несигурно. — За да няма после изненади.

 

— А, така ли — Клара присви очи. — Значи „по справедливост“ е това, че аз десет години теглих ипотеката, а сега трябва „честно“ да ти дам всичко, за да се окаже после у майка ти?

 

— Пак започваш — намръщи се Марко. — Тя добро иска!

 

Клара се усмихна кратко:

 

— Нейното добро е като пай със тайна: отвън сладък, отвътре винаги горчив.

 

Марко тежко се отпусна на стола.

 

— Тя просто искаше да помогне. С пари за ремонт, например.

 

— За ремонт? — с лека ирония попита Клара. — Та тя дори за сватбата ни даде не от щедрост, а за да го напомня после при всяка кавга. Това не е помощ, Марко. Това е начин да държиш някого на каишка.

 

Той мълчеше. В стаята звънтеше пауза.

 

— И сега какво? — попита тя спокойно. — Искаш да подпиша документите и да забравя как мечтаех за този дом?

 

— Никой не иска да забравяш — измърмори Марко. — Просто така ще е… по-надеждно.

 

— По-надеждно за кого? За теб или за майка ти?

 

Отговор нямаше.

 

И изведнъж вратата пак хлопна.

 

Мариана Лоран влезе без да звъни, както винаги — уверена походка, пакет в ръка, поглед на стопанка.

 

— Ето ме! — бодро каза тя. — Купих кисели краставички, Марко ги обича.

 

— Мамо, бяхме се разбрали да звъниш — започна Марко, но замлъкна под тежкия ѝ поглед.

 

Клара повдигна вежда.

*

— Заповядайте, Мариана, чувствайте се като у дома. Искате ли да ви дам ключовете, за да не се занимавате с формалности?

 

— Сарказмът не ти отива, Кларичка — каза свекървата с престорена доброта. — Жената трябва да е мека и покорна.

 

— Разбира се — студено се усмихна Клара. — Удобна, за да я нагласят по чуждите желания. Само че аз не съм тесто.

 

Марко пламна:

 

— Стига! Хайде да поговорим спокойно!

 

Но беше късно. Мариана Лоран извади папка от пакета.

 

— Подготвила съм всичко — тържествено каза тя. — Утре в МФЦ ще оформим и всичко ще е спокойно.

 

Клара бавно се изправи.

 

— Ако някой посмее да ми пъхне тези документи — гласът ѝ стана стоманен, — си тръгвам. Без сцени. И няма да се върна.

 

В апартамента увисна тишина.

 

— Ти изнудваш сина ми? — присви очи свекървата.

 

— Не — твърдо отговори Клара. — Просто преставам да мълча.

 

Тя взе тефтера и излезе от кухнята, оставяйки вратата открехната.

 

Марко седеше, вперен в една точка. Въздухът сякаш беше станал гъст и тежък.

 

Мариана Лоран придърпа пакета с краставиците.

 

— Не се тревожи, Марко — каза тя меко. — Жените идват и си отиват. А майката е една.

 

И тогава Марко за първи път разбра: той не е между две жени. Той е между собствената си слабост и чуждата воля.

 

Нощта мина без сън. Клара лежеше, броеше пукнатините по тавана и слушаше как в кухнята шумолят гласове. Марко така и не се върна там.

 

Сутринта кухнята сияеше с подозрителен ред. На масата лежеше спретната купчина документи.

 

— Прекрасно — каза Клара. — Нов ден — нови номера.

*

Марко излезе от банята, без да я погледне.

 

— Можем ли спокойно да поговорим? — попита тихо.

 

— При нас „спокойно“ винаги означава „мълчи и подпиши“ — отвърна тя с усмивка.

 

Той ѝ подаде лист.

 

— Само погледни.

 

Клара взе документа, прехвърли го с очи и го хвърли обратно.

 

— Дарение на твое име. Точно както си мислех.

 

— Но аз съм ти съпруг! Това е общо! — опита се да възрази той.

 

— Общо? — повтори тя. — Не, Марко. Това означава — за майка ти, когато тя реши.

 

Той мълчеше.

 

И в този момент вратата пак се отвори.

 

— Добро утро, деца! — прозвуча познат глас. — Донесох пирожки!

 

Клара се разсмя.

 

— Колко навреме, Мариана. Тъкмо закусваме — „документ с тестена гарнитура“.

 

Свекървата се намръщи.

 

— Пак язвиш, Кларичка. Не е хубаво за жена на твоята възраст.

 

— Затоа е честно — отвърна Клара. — За разлика от вашите усмивки.

 

*

Мариана Лоран шумно постави пакета на масата и изправи рамене, сякаш се готвеше за бой.

 

— Между другото, станах рано сутринта заради вас — каза тя с укор. — А ти все се заяждаш, Клара. Това не е семейно.

 

— Семейно е да не нахлуваш в чужд дом с папки и ултиматуми — спокойно отвърна Клара и си наля вода. Ръцете ѝ вече не трепереха. — Можете да си вземете пирожките. Апетит нямам.

 

Марко мълчеше, прегърбен, сякаш беше станал по-нисък. Погледът му се местеше от майка му към жена му и обратно, но никоя от двете вече не очакваше решение от него — и двете всичко бяха разбрали.

 

— Значи така — рязко каза Мариана. — Не съм си дала живота, за да може някаква… — тя се запъна, търсейки дума, — жена да казва на сина ми как да живее.

 

Клара бавно се обърна към нея.

 

— А аз не съм плащала ипотеката десет години, за да разбера един ден, че домът ми е разменна монета във вашите схеми.

 

— Това е егоизъм! — избухна свекървата. — Мислиш само за себе си!

 

— Не — възрази Клара. — За първи път мисля за себе си. Това са различни неща.

 

Марко рязко се изправи.

 

— Стига! — гласът му трепна, но прозвуча по-силно от обикновено. — И двете… вие ме разкъсвате.

 

Клара го погледна внимателно — дълго, изучаващо.

 

— Не, Марко. Ти сам позволяваш да те разкъсват. И мен — също.

 

Тя излезе в антрето, отвори гардероба и извади якето си.

 

— Къде отиваш? — объркано попита той.

 

— Да подишам въздух. И да помисля. За разлика от вас — без съветници.

 

— Клара, почакай — Марко направи крачка след нея, но Мариана Лоран го хвана за ръкава.

 

— Нека върви. Ще се успокои и ще се върне. Те винаги се връщат.

*

Клара чу това вече в коридора. Чу го — и за първи път не усети болка. Само яснота.

 

Тя се върна след два часа. В апартамента беше тихо. Пирожките ги нямаше, папката — също. Марко седеше в кухнята с чаша изстинал чай.

 

— Мама си тръгна — каза той тихо. — Обиди се.

 

— Знам — отговори Клара и седна срещу него. — Сега да говорим без нея. Ако можем.

 

Той вдигна поглед — объркан, уморен.

 

— Не искам да те загубя.

 

— Тогава престани да ме отдаваш — спокойно каза тя. — Всеки път, когато на нея ѝ е удобно.

 

Той мълча дълго. Твърде дълго.

 

— Няма да мога да избера — най-сетне изрече той. — Тя ми е майка.

 

Клара кимна. Без сълзи. Без упрек.

 

— А аз повече няма да бъда твоят щит между вас и реалността.

 

На следващия ден тя подаде заявление за разделяне на имуществото и консултация с адвокат. Не от отмъщение — от необходимост. Марко се движеше из апартамента тихо, сякаш се страхуваше да не подплаши остатъците от привичния живот.

 

След месец Мариана Лоран престана да идва. После — да звъни. Марко започна да се прибира късно „от приятели“. Клара — все по-често да се връща у дома с чувство за покой.

 

А след още три месеца тя смени ключалките.

 

Когато вечерта Марко опита да отвори и не успя, дълго стоя на площадката. После почука.

 

— Клара, аз съм…

 

Тя отвори, но не отстъпи.

 

— Знам — каза тя. — И точно затова.

*

Той разбра всичко без обяснения.

 

Клара затвори вратата спокойно. Без трясък.

 

В дома стана тихо.

И за първи път — истински неин.