Наталия навършваше четиридесет години. Предната вечер бе препрочитала списъка с гостите и мислено бе разпределяла местата им в ресторанта. Резервацията беше направена още преди два месеца — малка зала за дванадесет души, приятели, колеги, няколко по-далечни роднини. Наталия си представяше как ще седи в красивата си рокля, ще слуша тостове и ще се смее на шегите на приятелките си. Юбилеят беше важна дата — искаше да го отбележи достойно.

Оливър се държеше странно вечерта. Седеше на дивана, вперен в телефона си, и непрекъснато пишеше нещо. Наталия го попита дали няма проблем в работата, но той махна с ръка:

— Всичко е наред. Утре е почивен ден, отпусни се.

Наталия искаше да уточни дали помни за ресторанта, но реши да не напомня. Мъжът ѝ знаеше за празника, сам бе казал, че ще вземе почивен ден и ще отиде с нея. Странното поведение го отдаде на умора — Оливър имаше тежка седмица в склада, където работеше като мениджър.

Легна си с приятно усещане за предстоящия ден. Утре щеше да бъде хубаво.

Събуди се от ледена струя вода. Ледените пръски я удариха в лицето и тя подскочи от леглото. Наталия примигна, избърсвайки мокрите си бузи, и видя Оливър. Мъжът стоеше до нея с пластмасова бутилка в ръка, а по лицето му стоеше раздразнение.

— Ставай! Мама и Изабел вече пътуват, помагай да подготвим масата!

*

Наталия седна, все още неспособна да осмисли случващото се. Водата стичаше по врата ѝ, пижамата ѝ се бе залепила за тялото. Кръвта ѝ се качи в лицето, но думите не идваха — мозъкът ѝ отказваше да обработи ситуацията.

— Оливър… какво правиш? — успя да прошепне.

Мъжът вече излизаше от стаята, мятайки през рамо:

— Няма време за сън! Гостите всеки момент ще пристигнат.

Наталия остана седнала върху мокрия чаршаф. Сърцето ѝ биеше лудо, ръцете ѝ трепереха. Искаше да извика, но вместо това бавно стана и отиде в банята. Изми лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Четиридесет години. Рожден ден. А мъжът ѝ я бе събудил с ледена вода като провинено дете.

Върна се в стаята, преоблече се в домашни панталони и пуловер. Косата ѝ беше влажна, но нямаше време да я подсушава — Оливър вече дрънчеше с чинии в кухнята. Слезе и го видя да подрежда масата със суетна бързина.

— Оливър, какви гости? Имам ресторант днес, нали не си забравил?

Оливър застина за миг, сякаш за първи път чува думите ѝ. После рязко издиша:

— Селин, какъв ресторант? Майка ми и Изабел идват да те поздравят. Това е нормален семеен празник, а не твоите измислени събирания!

Селина го гледаше в недоумение.

— Събирания? Това е моят юбилей. Два месеца го подготвях!

— И какво от това? — отсече той. — Няма да се влача по ресторанти и да харча пари за непознати. Майка каза, че нормалните жени празнуват у дома. Значи отменяй всичко.

Селина усети как вътре в нея нещо се откъсва. Тя бавно прибра една чиния, която той тъкмо беше сложил на масата.

— Какво правиш? — изсъска Оливър.

*

— Кажи ми честно — умишлено ли не ми каза, че ще идват?

Той се извърна.

— Майка помоли предварително. Каза, че юбилей се празнува вкъщи. А твоят ресторант… това не е семейно.

— Тоест ти реши всичко вместо мен?

Той се обърна рязко.

— Не започвай. Знаеш колко се обижда мама. А и трябва да спестяваме, не да харчим.

В този момент на вратата се чу звънецът — пронизителен и остър.

— Ето ги! — ухили се той.

Изабел нахлу с букет евтини рози, следвана от Жанин — майка му, с тежък поглед като на царица.

— Оливие, скъпи! Къде е рожденичката?

Селина стоеше в коридора — мокра, изморена, със зачервени очи.

— Е, изглеждаш ужасно — натърти Жанин. — Оправи се малко. Ние ще подредим масата.

Селина пое дълбоко въздух.

— Няма да има маса — каза тихо, но твърдо.

Оливър се изправи:

— Не ме излагай пред семейството ми!

— Това е моят дом. И моят юбилей. Днес ще бъда там, където аз искам. Не където вие сте решили.

— Ти сериозно ли? — изцеди Изабел.

— Напълно сериозно.

Тя взе телефона си, отвори съобщението с резервацията и натисна „изпрати“.

Жанин кипна:

— Ние така не се договаряхме!

— Аз с вас изобщо не съм се договаряла.

Селина влезе в спалнята. Изсуши косата си, сложи лек грим и облече роклята си. Когато се върна — тримата я гледаха като онемели.

— Къде мислиш, че отиваш? — изригна Оливър.

— На празника си.

— Полудя ли?

*

— Не. Но осъзнах нещо.

Тя го погледна право в очите.

— Ако мъж смята за нормално да буди жена си с ледена вода, защото така иска майка му… той не е мъж.

Жанин ахна.

— Как смееш…

— Много лесно. Оттук нататък не вие ще решавате вместо мен.

Селина взе палтото си.

Оливър направи крачка, но тя го спря с поглед.

— Ще говорим — каза той. — След ресторанта.

— Разбира се, — усмихна се тя. — Но вече не като съпрузи.

Лицето му побеля.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Развеждам се с теб.

Шок. Мълчание. Неразбиране.

— Какво ти става? — прошепна той.

— Най-накрая се събуждам — отвърна тя.

И тръгна към вратата.

В ресторанта беше светло и топло. Приятелите ѝ вече се бяха събрали. Когато Селина влезе, тя за първи път от много години се усмихна истински.

Тя вдигна чаша.

Телефонът ѝ вибрира:
„Ще съжаляваш.“

*

— изпрати ѝ Оливър.

Селина изтри съобщението.

— За свободата — прошепна тя. — И за новата мен.

И за първи път от години почувства, че я чака бъдеще.