— Докато спеше, взех картата ти и купих подаръци на майка ми за петстотин хиляди! — похвали се съпругът.

 

Хелена отвори очи от звука на будилника и посегна към нощното шкафче, където лежеше белият плик с банковата карта. Всяка сутрин тя проверяваше дали е там — навик, изграден за две години търпеливо спестяване. Петстотин хиляди по отделна сметка бяха предназначени за първоначалната вноска за нова кола, за която Хелена мечтаеше, откакто старата окончателно се беше разпаднала.

 

Септемврийската сутрин беше мрачна, навън ръмеше дъжд, а съпругът ѝ Даниел вече се суетеше в кухнята, приготвяйки закуска. Обикновено сутрините у дома протичаха спокойно: кафе, сандвичи, обсъждане на плановете за деня. Но днес нещо беше различно — Даниел сияеше от някакъв особен възторг.

 

— Хел, най-сетне се събуди! — възкликна той, щом тя влезе в кухнята. — Имам новини за теб!

 

Хелена си наля кафе и седна на масата, чудейки се какво може да е зарадвало съпруга ѝ в един обикновен работен ден.

 

— Докато спеше, взех картата ти и купих подаръци на майка ми за петстотин хиляди! — повтори Даниел, сияещ като рожденик. — Представяш ли си колко е щастлива сега!

 

Кръвта нахлу в лицето на Хелена. Тя замръзна с чашата в ръце, опитвайки се да осмисли чутото. Думите на мъжа ѝ не се подреждаха в съзнанието ѝ — наистина ли беше казал това?

*

— Какво… какво направи? — тихо попита тя, оставяйки чашата на масата с треперещи ръце.

 

— Поръчах златен комплект по интернет! — възторжено продължи Даниел. — Колие, обеци, гривна — всичко истинско, скъпо! Майка ми плака от щастие, когато ѝ казах! Каза, че не е очаквала такъв подарък от сина си!

 

Хелена бавно стана от масата и се насочи към спалнята. Пликът все още лежеше на шкафчето, но сега изглеждаше зловещо. С треперещи пръсти тя извади телефона си и провери баланса по картата. Нула. Абсолютна нула по сметката, която беше захранвала всеки месец в продължение на две години.

 

— Даниел! — извика тя, връщайки се в кухнята. — Ела тук. Веднага.

 

Мъжът се приближи с доволна усмивка, явно очаквайки благодарност.

 

— Взе картата ми без разрешение? — попита Хелена, показвайки му екрана с нулевия баланс.

 

— Е, да — безгрижно отвърна Даниел. — И какво от това? Един мъж е длъжен да радва майка си, особено на тази възраст. Тя скоро ще стане на седемдесет!

 

— Седемдесет? — Хелена плесна с ръце от възмущение. — Майка ти Виктория е на шейсет и две, здрава е като бик и още работи! А парите, които похарчи, бяха за моята кола!

 

Даниел се намръщи, сякаш жена му говореше нещо напълно неуместно.

 

— Каква кола? — махна с ръка той. — Автобусите си вървят, стигаш до работа нормално. А майка ми цял живот нищо не си е купувала, само за семейството е мислила!

 

— Виктория цял живот е мислила само за себе си — отвърна Хелена. — И ти го знаеш прекрасно. Колко пъти твоята „скъпа“ майка вдигаше скандали, искайки подаръци и пари?

 

— Не смей да говориш така за майка ми! — избухна Даниел. — Благодарение на нея станах човек! А ти… ти просто завиждаш, че имам такава прекрасна майка!

 

Хелена седна на стола, усещайки как краката ѝ омекват. Две години икономии, отказ от почивки, покупки само на най-необходимото — всичко заради мечтата за собствен автомобил. А сега тези пари се бяха превърнали в златни украшения за свекърва ѝ, която и без това имаше прилична колекция.

 

— Чуй ме внимателно — спокойно каза Хелена, гледайки го право в очите. — Ти подари не свои пари, а мои. И го направи, докато спях.

*

— Мои, твои… — махна с ръка Даниел. — Ние сме семейство! А семейството трябва да подкрепя по-възрастното поколение!

 

— Семейство, казваш? — Хелена бавно кимна. — Значи, когато спестявах тези пари, орязвайки семейния бюджет, ти мълча. А когато реши да ги похарчиш за подарък на майка си, моето съгласие не ти трябваше?

 

Даниел се опита да възрази, но думите му се объркаха. Ставаше ясно, че логични аргументи в защита на постъпката си няма.

 

— Знаеш ли кое е най-обидното? — продължи Хелена, изправяйки се. — Не това, че взе парите без да питаш. А това, че смяташ постъпката си за правилна. За героична.

 

— А какво ѝ е неправилното? — упорстваше Даниел. — Майка ми живее сама, няма кой да ѝ помогне!

 

— Сама? — Хелена се усмихна иронично. — Виктория има прекрасен апартамент в центъра, стабилна работа в музей и добра пенсия. Колко самотна е тя?

 

Даниел се обърна към прозореца, явно не желаейки да продължава разговора. Но Хелена не възнамеряваше да спира.

 

— Две години, Даниел — повтори тя, броейки на пръсти. — Двадесет и четири месеца отделях по двадесет хиляди. Отказвах се от козметика, дрехи, развлечения. А ти за една нощ похарчи всичко за злато за майка си.

 

— Преувеличаваш — промърмори той. — Не си се ограничавала чак толкова.

 

Хелена отвори хладилника и извади списъка с покупки, който водеше през последните шест месеца. Всеки ред беше внимателно изчислен, всяка покупка — оправдана.

 

— Ето, погледни — подаде му листа тя. — Извара вместо сирене, пиле вместо телешко, евтини макарони вместо качествени. Всичко заради колата. А ти реши, че знаеш по-добре как да похарчиш тези пари.

 

Даниел прегледа записките и се намръщи. Семейният бюджет наистина беше скромен, но той предпочиташе да не го забелязва.

 

— Колата ще я купим по-късно — неуверено каза той. — Ще спестим пак.

 

— Пак? — Хелена се засмя, но смехът ѝ беше горчив. — Значи още две години лишения, а ти отново ще решиш да зарадваш майка си? Или следващия път ще ѝ купиш кола?

 

— Не преувеличавай — опита се да я успокои Даниел. — Това беше еднократно. Скоро ѝ е рожденият ден, исках да я зарадвам.

 

— Рожденият ден на Виктория е през март — сухо отбеляза Хелена. — До тогава има още половин година. Или и календара си забравил, както и моето съгласие?

*

Даниел замълча, осъзнавайки, че е хванат в поредната лъжа. Ставаше ясно, че нямаше никакъв специален повод — просто му се беше приискало да изиграе ролята на грижовен син с чужди пари.

 

— Добре — въздъхна той. — Може и да избързах. Но каквото е направено, е направено. Няма как да върнем бижутата.

 

— Защо да няма? — спокойно попита Хелена. — Поръча ги по интернет. Значи има четиринадесет дни за връщане.

 

— Майка ми вече се похвали на всички приятелки! — възмути се Даниел. — Как да ѝ кажа сега, че подаръкът трябва да се върне?..

 

Хелена бавно издиша и погледна съпруга си така, сякаш го виждаше за първи път.

 

— Значи репутацията пред приятелките е по-важна за теб от моята мечта? — тихо попита тя.

 

— Каква репутация… — раздразнено отвърна Даниел. — Ти не разбираш. Майка ми цял живот живя за мен. Просто исках да ѝ се отплатя.

 

— За моя сметка, — уточни Хелена. — За сметка на моя труд, моите лишения и моите планове.

 

Тя се приближи до прозореца. Дъждът се усилваше, капките се стичаха по стъклото и се сливаха в мътни ивици. Вътре в нея ставаше същото — нещо окончателно се разпадаше.

 

— Днес ще направя връщане, — каза Даниел след пауза. — Но трябва да разбереш, че майка ми ще бъде в шок.

 

Хелена рязко се обърна.

 

— А аз според теб в какво състояние съм сега? — гласът ѝ потрепери, но тя бързо се овладя. — Ти ми открадна парите, Даниел. Наричай нещата с истинските им имена.

 

— Не съм крал! — избухна той. — Ние сме семейство!

 

— Семейство е, когато питаш, — отсече тя. — А не когато бъркаш в портфейла, докато човек спи.

 

Телефонът на Даниел завибрира. На екрана се появи: „Майка“. Той погледна Хелена въпросително.

 

— Отговори, — спокойно каза тя. — Интересно ми е да чуя.

 

Даниел включи високоговорителя.

 

— Синко! — прозвуча възторженият глас на Виктория. — Още не мога да повярвам! Приятелките ми завиждат! Ти си злато!

 

Хелена се усмихна — горчиво, почти безшумно.

 

— Мамо… има проблем… — започна Даниел несигурно. — С подаръка… възникнаха трудности.

 

— Какви трудности?! — гласът веднага стана остър. — Ти да не си полудял? Аз вече на всички го показах!

 

— Парите… те бяха на Хелена, — изрече той. — Трябва да върнем бижутата.

*

Настъпи тишина. После Виктория рязко си пое дъх.

 

— Значи жена ти пожали пари за майката на съпруга си?! — възмути се тя. — Знаех си!

 

— Виктория, — спокойно се намеси Хелена. — Тези пари ги спестявах две години. Синът ви ги взе без моето съгласие.

 

— Ти нищо не разбираш! — повиши тон свекървата. — Аз го отгледах, нощи не съм спала! А ти… кола ти била по-важна от майката!

 

Хелена натисна бутона и прекъсна разговора.

 

— Какво направи?! — извика Даниел. — Развали отношенията!

 

— Не, — бавно отвърна тя. — Ти ги развали отдавна. Аз просто го осъзнах днес.

 

Същия ден Хелена събра документите, лаптопа и най-необходимото. Не плачеше. Сълзите бяха свършили още сутринта — заедно с парите по сметката.

 

— Ще отседна при приятелка, — каза тя, обличайки палтото си. — Когато върнеш парите — ще говорим. Ако изобщо има за какво.

 

— Заради пари ли рушиш семейството? — отчаяно попита Даниел.

 

Хелена спря на вратата.

 

— Не. Тръгвам си заради липсата на уважение. Парите са просто доказателството.

 

След седмица бижутата бяха върнати. Парите отново бяха по сметката, но вече не носеха радост.

*

Хелена си купи кола. Малка, удобна, точно такава, за каквато мечтаеше. Когато седна зад волана за първи път, тя внезапно разбра: не колата беше най-важното.

 

А свободата.

 

Даниел още опитваше да върне „както преди“. Звънеше, пишеше, оплакваше се от майка си. Но Хелена вече не се съгласяваше да бъде фон в чужд живот.

 

Понякога загубата на петстотин хиляди е най-евтината цена, за да отвориш очите си навреме.