— Докато учи, ще живее тук? Ама че не! Моето жилище не е хотел — събирайте си нещата и си тръгвайте!

 

Септемврийската вечер беше дъждовна. Клара стоеше до прозореца на двустайния си апартамент и гледаше как капките се стичат по стъклото. Мартин седеше на масата и преглеждаше служебни документи. Нищо не предвещаваше, че спокойствието на съботната вечер ще бъде нарушено.

*

Апартаментът беше останал на Клара от родителите ѝ след смъртта им преди три години. Тогава Мартин тъкмо се беше нанесъл при съпругата си и животът им се подреди. Двустайното жилище в центъра на града се превърна в уютното им гнездо. Клара работеше като мениджър в строителна компания, а Мартин — като инженер в завод. Доходите им позволяваха да живеят спокойно.

 

Единствената сянка върху семейната им идилия беше Мадлен — майката на Мартин. Жената имаше железен характер и смяташе за свой дълг да контролира живота на сина си. Обаждания по всяко време, неочаквани посещения, съвети за ремонта, покупките, дори за продуктите в хладилника — всичко това беше станало ежедневие за младото семейство.

 

— Марти, пак ли купуваш тези кренвирши? — редовно се възмущаваше свекървата. — Само химия има в тях! По-добре вземи месо.

— Кларичка, защо си сложила дивана точно тук? — критикуваше тя разположението. — Изобщо не е по фън шуй.

 

Мартин предпочиташе да мълчи, когато майка му започнеше поученията си. Клара се беше научила да се сдържа, макар че всяко такова посещение оставяше неприятен привкус.

 

Тази вечер, когато дъждът барабанеше особено силно по покрива, се разнесе остър звън на вратата. Мартин вдигна глава от документите, а Клара се отдръпна от прозореца.

 

— Кой ли е в такова време? — учуди се Клара.

— Не знам — сви рамене Мартин и тръгна към вратата.

 

Когато отключи, той замръзна. На прага стоеше Мадлен, с мокро палто, а до нея — млада девойка на около деветнайсет години с голям куфар.

 

— Мамо? — объркано попита Мартин. — Какво се е случило?

— Здравей, сине! — бодро отвърна Мадлен и се промъкна в антрето. — Запознай се — това е Софи, дъщерята на сестра ми Люси. Помниш ли Люси? Тази, която живее в другия град.

 

Момичето се усмихна несигурно и кимна на Мартин. Софи беше симпатична блондинка с големи сини очи. Облечена скромно — дънки, обикновена блуза и маратонки.

 

Клара излезе от кухнята, избърсвайки ръцете си с кърпа. Като видя гостите, веждите ѝ се повдигнаха.

 

— Добър вечер, Мадлен — сдържано поздрави тя.

— Кларичка, мила! — свекървата свали палтото си и го закачи, сякаш беше у дома. — Ето, запознай се със Софи.

— Здравейте — тихо каза момичето.

 

Мадлен влезе в хола и седна на дивана, без да чака покана. Софи остана в антрето с куфара.

 

— Ситуацията е следната — започна Мадлен, докато развързваше шалa си. — Софи беше приета в педагогическия институт, редовно обучение. Люси няма възможност да плаща наем — мъжът ѝ пие, едва свързват двата края.

 

Клара бавно се приближи до креслото срещу дивана, но не седна. Мартин остана между антрето и хола, явно без да разбира накъде води разговорът.

 

— И какво трябва да направим ние? — предпазливо попита Клара.

— Как какво? — учуди се Мадлен. — Ще живее при вас, докато учи. Момичето е добро, тихо. Няма да пречи.

*

Въздухът в стаята сякаш се сгъсти. Клара сложи ръце на кръста и се намръщи.

 

— Извинете, а кога беше взето това решение без мен? — гласът ѝ беше подчертно спокоен.

— Айде стига, Кларичка — махна с ръка Мадлен. — Къде другаде да живее детето? Апартаментът ви е голям, имате свободна стая. А и сме роднини.

— Какви роднини? — присви очи Клара. — Софи не ми е нищо.

— Тя е братовчедка на Мартин! — възмути се свекървата. — Значи е роднина и на теб.

 

Мартин мълчеше, местейки тежестта си от крак на крак. Софи тихо остави куфара на пода и свали якето си.

 

— Мартин — обърна се Клара към съпруга си, — ти какво мислиш?

— Аз… ами… — запъна се той. — Може би наистина можем да помогнем. Временно.

 

Кръвта нахлу в лицето на Клара. Ръцете ѝ се свиха в юмруци.

 

— Марти, ти разбираш — продължи да настоява Мадлен. — Софи е почти сираче. Баща няма, майка ѝ я е отгледала сама. Сега момичето иска да се реализира, да учи.

— Имам стипендия — тихо добави Софи. — Мога да помагам с храната.

— Виждаш ли! — зарадва се свекървата. — Тиха, скромна. Ще учи, а вечер ще помага в къщата. Златни ръце има — готви, чисти.

 

Клара затвори очи и бавно преброи до десет. После ги отвори и погледна право към Мадлен.

 

— Докато учи, ще живее тук? — повтори тя. — Колко време значи това? Пет години?

— Ами… четири години бакалавър — несигурно каза Софи.

— Четири години! — Клара се обърна към съпруга си. — Мартин, чуваш ли? Четири години чужд човек ще живее в моя апартамент!

— Не е чужда — намеси се Мадлен. — Роднина е.

— Моето жилище не е хотел! — отсече Клара. — Събирайте си нещата и си тръгвайте!

 

В стаята настъпи тишина. Дъждът навън се усили, капките се стичаха като потоци.

 

— Клара — тихо каза Мартин. — Може би не трябва така веднага. Да поговорим.

— Да поговорим? — тя се обърна към него. — А кога трябваше да говорим? Преди майка ти да доведе квартирант с куфар?

— Кларичка — укорително каза Мадлен. — Млада си още, животът не познаваш. Аз съм живяла шейсет години и знам какво значи да помогнеш на ближния.

— На ближния? — усмихна се иронично Клара. — Мадлен, вие имате апартамент. Защо Софи не живее при вас?

— Имам едностаен! — възмути се свекървата. — Къде ще се поберем две? А при вас е просторно.

— Просторно е за мен и съпруга ми — твърдо каза Клара. — И за никого повече.

 

*

Мадлен пребледня, но бързо се овладя. Изправи се от дивана бавно, с достойнство, сякаш се готвеше да произнесе реч на семеен съвет.

 

— Значи така — каза тя с хладна усмивка. — Гониш дете под дъжда. Много зряло поведение, Клара. Винаги съм знаела, че си егоистка, но чак толкова…

 

Софи потрепери и стисна дръжката на куфара. Очите ѝ се навлажниха, но тя упорито не заплака.

 

— Лельо Мадлен, може би не трябва… — прошепна тя. — Аз наистина мога да си намеря стая. Просто ми казаха, че всичко вече е решено…

 

Клара рязко се обърна към момичето.

 

— Именно. Вместо теб са решили всичко. Без мен. В моя апартамент.

 

Мартин най-сетне вдигна поглед от пода. Изглеждаше уморен и объркан, сякаш за тези десет минути беше остарял с няколко години.

 

— Мамо — каза тихо той. — Трябваше първо да говориш с нас. С Клара.

 

— Да говоря? — избухна Мадлен. — А защо? Аз съм майка! Аз знам по-добре как е правилно! Ти винаги си бил мек, Мартин. Ако не решавах вместо теб, още щеше да живееш в общинско жилище!

 

— Щях да живея там, където сам реша — неочаквано твърдо отвърна той.

 

В стаята стана още по-тихо. Дори дъждът сякаш отслабна.

 

Мадлен погледна сина си с недоверие.

 

— Значи ще тръгнеш срещу мен? Заради нея?

 

— Не срещу теб — Мартин въздъхна. — А за семейството си. За съпругата си.

 

Клара бавно се изправи. Не се усмихваше, но в очите ѝ проблесна нещо като облекчение.

 

— Софи — каза тя спокойно. — Нямам нищо лично срещу теб. Но няма да живееш тук. Това е окончателно.

 

Момичето кимна и избърса бузата си с опакото на дланта.

 

— Разбирам — тихо отвърна тя. — Извинявайте… Не исках да създавам проблеми.

 

Мадлен изсумтя и грабна палтото си.

*

— Естествено. Всички сте срещу мен. Както винаги. Хайде, Софи. Тук не ни чакат.

 

Тя демонстративно се насочи към антрето. Софи хвърли кратък поглед към Мартин и повлече куфара след нея.

 

На вратата Мадлен се обърна.

 

— Не си мисли, Клара, че това е краят — прошепна тя злобно. — Семейството не забравя така лесно.

 

— А аз умея да поставям граници — спокойно отвърна Клара. — И ще трябва да го приемете.

 

Вратата се затвори. Не тресна — просто се затвори. Глухо. Окончателно.

 

Мартин дълго стоя мълчалив, после седна на ръба на стола и прокара длани по лицето си.

 

— Извинявай — каза той. — Трябваше да го спра още в началото.

 

Клара се приближи до прозореца. Дъждът все още валеше, но вече по-тихо.

 

— Важното е, че го направи сега — отвърна тя. — Следващия път няма да чакам.

*

Той кимна.

 

За първи път от дълго време в апартамента стана истински спокойно.

Не защото конфликтът беше изчезнал, а защото границата беше поставена.

И двамата го усещаха.