— Ти купи ли?! Е, и какво от това! Тази къща сега е по-нужна на мама, отколкото на теб! — студено, почти с подигравка, хвърли мъжът, без дори да се опита да скрие раздразнението си.

 

Анна потрепери, но замълча. Стоеше до прозореца на своята едностайна квартира, сякаш се криеше от тези думи, и гледаше сивите многоетажни блокове зад стъклото. Тридесет и два квадратни метра — нищожно пространство за двама възрастни хора, където всеки звук и всяко движение се усещаха болезнено ясно. Апартамента тя бе купила преди пет години, още преди сватбата, с пари, спестявани с години труд, и със средствата от продажбата на дела си от родителския дом. Тогава вярваше, че прави първата крачка към своя голям, щастлив живот.

 

Жилището беше уютно — светли стени, минималистичен интериор без излишни детайли, малка кухня с нова техника, купена на изплащане и изплатена с гордост. Но беше тясно. Особено след като преди две години тук се нанесе Мартин, съпругът ѝ. Неговите вещи бързо запълниха шкафовете, навиците му — цялото пространство, а усещането ѝ за лична свобода постепенно се стопи.

 

Анна работеше като мениджър в логистична компания, Мартин беше зает в производството. Заплатите им стигаха за живот — храна, сметки, редки развлечения. Понякога си позволяваха кино или вечеря навън — като напомняне, че все още са двойка. Но Анна мечтаеше за повече. За нещо истинско. За нещо свое.

 

За дом. Истински дом с двор, където да засади градина, да постави беседка, да вземе куче. Където да няма тридесет и два квадрата, а поне сто. Където да може да диша с пълни гърди, без да се блъска в стени.

*

Анна често си представяше този дом. До най-дребния детайл. Две спални, просторна всекидневна, голяма кухня с трапезария. Светли стаи с високи тавани. Дървен под, панорамни прозорци, тераса с изглед към градината. Тя мечтаеше да подрежда всяка стая по свой вкус — да избира завеси, да разпределя мебелите, да създава уют.

 

— За какво си се замислила? — Мартин излезе от банята, бършейки косата си с кърпа. В гласа му нямаше интерес, само формално любопитство.

 

— Просто така — обърна се Анна. — Мисля си за къща.

 

— Пак за къщата — усмихна се той. — Анна, за къща трябват милиони.

 

— Знам — кимна тя. — Но човек може да мечтае, нали?

 

— Може — сви рамене Мартин и отиде към кухнята, сякаш приключи разговора.

*

Той не споделяше мечтите ѝ. На него му беше удобно в апартамента — близо до работа, недалеч от центъра, всичко наоколо. За какво е нужна къща някъде в покрайнините, когато тук всичко е под ръка?

 

Но Анна не се отказваше от мисълта за собствен дом. И започна да заделя пари.

 

Преди пет години тя откри отделна сметка. Превеждаше там по десет–петнадесет хиляди всеки месец. Пестеше от всичко — купуваше по-рядко дрехи, отказваше си скъпи заведения, не ходеше на почивка. Всяка спестена сума отиваше по сметката — като малка стъпка към голямата мечта.

 

Анна не разказваше на никого за сметката. Дори на Мартин. Не защото не му вярваше — просто се страхуваше, че мечтата ще се разпадне, ако я изрече на глас. Парите се трупаха бавно, но неумолимо. Цифрите на екрана растяха и заедно с тях растеше вътрешната ѝ увереност: някой ден това ще се случи.

 

Понякога вечер влизаше в сайтове с обяви. Разглеждаше къщи в покрайнините, извън града, с дворове, с веранди, с тавани. Затваряше лаптопа едва когато сърцето ѝ започваше да бие прекалено бързо — от надежда, от страх, от невъзможността всичко това да се случи точно сега.

 

Тя не забелязваше как Мартин се променя. Как все по-често прелистваше телефона с замислен вид. Как ставаше раздразнителен, нетърпелив. Как почти престана да се интересува от нейните дела.

 

Една вечер той каза уж между другото:

 

— На мама ѝ е тежко сама.

 

Анна вдигна поглед от чинията.

*

— В какъв смисъл?

 

— Къщата ѝ е стара. Покривът тече, отоплението не работи както трябва. И кварталът не е добър.

 

Анна кимна. Майката на Мартин, Ева, живееше в предградие, в наклонена къща, останала още от бабата.

 

— Можем да помогнем с ремонта — предпазливо каза Анна.

 

Мартин странно се усмихна.

 

— Там ремонтът вече няма да помогне.

 

От онази вечер разговорите за майка му започнаха да се появяват все по-често. Първо — уж случайно. После — настойчиво. И в един момент всичко се събра в едно.

 

— Намерих отличен вариант — каза Мартин една вечер на вечеря. — Нова къща. Просторна. На хубаво място. За мама ще е идеално.

 

Анна усети странен студ в гърдите.

 

— Искаш да ѝ купиш къща?

 

— Не съвсем — той отклони поглед. — Можем да я запишем на нейно име. А ние ще живеем… както се получи.

 

— Ние? — Анна бавно остави вилицата. — Ти каза „ние“?

 

Той се смути.

 

— Ти имаш спестявания.

 

Сякаш престана да чува звуците. Някъде дълбоко в нея хлопна врата.

 

— Какви спестявания, Мартин?

*

Той замълча за секунда, после каза уверено:

 

— Знам, че заделяш. Видях преводите. Случайно.

 

На Анна ѝ стана трудно да диша.

 

— Ти си следял сметката ми?

 

— Не си измисляй — махна той с ръка. — Просто забелязах. И смятам, че тези пари сега са по-важни за мама.

 

И тогава прозвуча онази фраза — студена, жестока, като удар:

 

— Купила си? И какво от това! Тази къща сега е по-нужна на мама, отколкото на теб!

 

Анна не викаше. Тя просто седеше и го гледаше, сякаш срещу нея стоеше напълно чужд човек.

 

— Ти току-що реши живота ми вместо мен — тихо каза тя.

 

— Аз решавам проблем.

 

— Ти решаваш собственото си удобство.

 

Той пламна.

 

— Тя е моята майка!

 

— А аз съм твоята жена — също толкова тихо отвърна Анна. — Бях.

 

Думата увисна във въздуха, тежка и окончателна.

*

В онази нощ те спаха в различни стаи. По-точно, Анна изобщо не спа. Тя седеше до прозореца и за първи път от много години плака не от умора, а от разочарование. Не толкова от Мартин — от себе си. От това колко дълго беше позволявала до нея да живее човек, който смяташе мечтите ѝ за нищо.

 

Сутринта тръгна за работа по-рано от обикновено. На обяд уреди промените по сметката. Вечерта събра документите. А през нощта, когато Мартин вече спеше, извади куфара от гардероба.

 

— Какво правиш?.. — сънливо промърмори той, когато чу шума.

 

— Тръгвам си — спокойно отговори Анна.

 

Той седна в леглото.

 

— Заради парите ли?

 

Тя го погледна дълго, сякаш за последен път.

 

— Заради неуважението. То винаги започва не от парите.

 

Той не се опита да я спре.

 

Разводът мина бързо и изненадващо тихо. Мартин не претендираше за апартамента — той беше купен преди брака. Анна не дели имуществото — нямаше какво да се дели. Остана само празнина, която трябваше наново с нещо да се запълни.

 

Минаха година и половина.

 

През пролетта Анна стоеше на дървената тераса и гледаше как вятърът люлее младите ябълкови дръвчета. Къщата не беше идеална. Нито двуетажна, нито с панорамни прозорци. Но с двор. С тишина. С мирис на пръст и прясно дърво. И най-важното — нейна.

 

Тя все така работеше в логистиката. Все така броеше парите. Но сега всяко утро започваше не със звука на асансьора, а с пеенето на птиците.

 

Понякога ѝ беше самотно. Понякога — страшно. Понякога — трудно. Но нито веднъж през цялото това време не ѝ беше тясно.

 

А вчера видя Ева пред магазина. Тя беше остаряла, посърнала.

 

— Казват, че си купила къща… — каза тя без упрек.

 

Анна кимна.

*

— Купих си.

 

— Мартин не се ли моли да се върне?

 

Анна слабо се усмихна.

 

— Не. И слава богу.

 

Тя си тръгна, без да се обръща, а вечерта, седнала на стъпалата на своята къща, за първи път от дълго време помисли не за миналото, а за бъдещето. За градината. За кучето. За живота — своя, истински свой.

 

И за първи път това бъдеще не я плашеше.