— Махай се от дома ми! И взимай мързеливата си майка със себе си! Само аз ли трябва да се трепя за вас?! — изкрещя съпругата.

 

Последните три нощи София беше прекарала над спешен проект. Очите ѝ пареха от взирането в монитора, сякаш бяха пълни с пясък, а пръстите ѝ бяха изтръпнали от непрекъснатата работа с графичния таблет. Спеше на пресекулки, по два-три часа. И сега, малко преди десет вечерта, тялото ѝ най-сетне се предаде в момента, в който главата докосна възглавницата. Дълбок, тежък, желан сън.

 

Сънят бе прекъснат от трясък на входната врата и тежки стъпки в коридора. София подскочи и зарови лице във възглавницата, отчаяно опитвайки се да се задържи за остатъците от съня. Не успя. Съзнанието се върна, а с него и оловната умора в тялото.

 

От кухнята се чуха звуци — хлопване на хладилника, звън на съдове. Томас търсеше вечеря. София простена. Беше му оставила порция печено пиле с картофи, покрита грижливо с чиния.

 

След минута той влезе в спалнята. Светлината от коридора я ослепи.

— Няма ли нещо нормално за ядене? Студено е, засъхнало…

*

— В хладилника. Пилето. Стопли го.

— Камък е станало. Можеше да сготвиш нещо прясно. Не съм куче да ям вчерашното.

 

— Томас, не съм спала три нощи…

— Аз също работя до изнемога. А майка ми е вкъщи, можеше да помогне.

 

Това беше последната капка.

*

— Майка ти се възстановява след операция! А моят „свободен график“ е истинска работа! Аз осигурявам половината от бюджета!

 

— О, пак започваш с парите! Аз плащам апартамента и лекарствата!

 

Тя грабна чинията и я запрати в мивката. Порцеланът се разби с тътнеж.

 

— Ето ти вечерята! С фанфари ли трябваше да ти я поднеса?!

 

— Ти си полудяла!

 

— Не — това ти! Махай се от дома ми! И майка си взимай!

 

Настъпи гробна тишина.

 

Той си взе якето и отиде в стаята на майка си.

 

София остана в кухнята, трепереща.

 

В стаята на Мадлен:

 

— Прости ми… — прошепна тя.

— Ти нямаш вина, мамо.

 

— Аз съм товар…

— Не си товар. Просто… не разбирам София.

 

Мадлен мълчеше.

 

— Да отида ли да говоря с нея?

— Не! Тя ме изгони!

 

Тишината стана още по-тежка.

 

София лежеше и се задушаваше в спомени. Вината я разяждаше.

 

Томас не спеше. И в него се прокрадваше съмнение.

 

Мадлен вадеше стара тетрадка и написа:

„Заради мен. Трябва да си тръгна.“

*

На разсъмване София не беше мигвала.

 

Тишината беше плашеща.

 

Тя отвори вратата на стаята. Празна.

 

Шкафът на Томас — наполовина празен.

 

Те си бяха тръгнали.

 

София отиде в кухнята, отвори хладилника, за да вземе мляко,

и застина, без да разбира какво вижда…

 

Тя отвори хладилника, за да извади млякото, и застина, без да разбира какво вижда.

 

На средния рафт стоеше стъклена форма — чиста, излъскана до блясък. Празна. Същата форма, в която вчера беше пилето с картофи. От вътрешната страна на вратата с магнит бе закрепен лист хартия. София го свали с треперещи пръсти.

 

„Прости ни“, беше написано с равен, леко старомоден почерк на Мадлен.

Нищо повече.

*

Коленете на София се подгънаха. Тя се отпусна на табуретката, сякаш въздухът бе изчезнал под нея. Вратата на хладилника се затвори тихо, сякаш подчертавайки окончателността на случилото се. Стаята на свекърва ѝ беше празна. Гардеробът на Томас — наполовина опразнен. От него нямаше нито бележка, нито съобщение.

 

Това мълчание крещеше по-силно от всяко обвинение.

 

Томас вървеше по улицата, държейки майка си под ръка. Мадлен едва движеше краката си, но не показваше това. Лека мъгла се стелеше по паважа, уличните лампи се отразяваха в мокрия асфалт. Градът изглеждаше застинал в нерешителност, точно като тях.

 

— Мамо, може би да се върнем? — прошепна той. — Не искам да оставаш сама в хотел…

 

— Всичко е наред, Том, — усмихна се едва забележимо тя. — Трябва ми време да се съвзема. А на вас ви трябва време да се разберете. Аз пречех.

 

— Ти не пречеше — упорито повтори той, но съмнението вече се беше промъкнало в него.

 

Тя го погледна меко.

 

— Ти я обичаш. Дори когато си ядосан.

 

Той не отговори.

 

София седеше на стола и гледаше празния хладилник, сякаш той можеше да ѝ даде отговор. В главата ѝ бушуваха паника, срам и болка.

 

Отвори шкафчето с лекарствата на Мадлен. Празно. На прозореца нямаше и малкия кактус.

 

„Тя си е тръгнала завинаги…“

 

София сложи палтото, хвана ключовете и излезе.

 

Хотелът беше малък и скромен. Мадлен седеше в лобито, докато Томас оформяше документите. В този момент вратата се отвори рязко.

*

София стоеше на входа.

 

— Том… Моля те… трябва да поговорим.

 

Той се поколеба, но Мадлен положи ръка върху ръката му.

 

— Понякога трябва не само да се чуват думи, а да се усеща сърцето.

 

— Говори — каза той.

 

— Бях неправа. Казах жестоки думи. Не исках да нараня никого… Просто се чувствах невидима. Но не искам да те губя.

 

— И аз сбърках. Мислех, че грижата е само в делата. Забравих, че ти си човек, не задача.

 

Мадлен се усмихна:

 

— Тогава можем да се приберем у дома.

 

Те се върнаха заедно.

*

Тишината вече не беше враждебна.

 

Томас свали якето си. София го хвана за ръка.

 

— Днес просто да бъдем заедно.

 

Той кимна.

 

И за пръв път от дълго време усетиха — всичко още може да бъде спасено.