Ема излезе от душа, седна на дивана и забеляза телефона на съпруга си върху холна масичка. Тръгнал беше за работа и го беше забравил. Как изобщо може без него? Обикновено не се разделяше с телефона си — дори в банята го носеше със себе си.

 

Ема никога не беше посягала към телефона на мъжа си, но сега по някаква причина го взе. Има парола… Тя си спомни, че преди време беше задал за код месеца и деня на раждане на дъщеря им. Точно така. Не го беше сменил.

 

Отвори приложението за съобщения. Интересно ѝ стана с кого си пише извън работата. Първият контакт в списъка се казваше „Котенце“, а на снимката — добре ретуширана блондинка.

 

Сърцето на Ема заби силно от вълнение. Нима нейният Никола и това „котенце“… Тя захвърли телефона настрани. Може би е по-добре да не знае нищо и да продължи да живее така? Но дали ще успее?

 

Взе телефона отново. Пое дълбоко дъх и отвори чата. Повечето съобщения бяха гласови. Пусна няколко от последните.

 

— Скъпи, днес ще ходим ли на ресторант или ще поръчаме за вкъщи? Толкова ми се хапва нещо вкусно — прозвуча женски глас.

 

— Котенце, извини, но днес няма да мога. Трябва да съм вкъщи. Жена ми се върна от болницата за няколко дни, после пак ще постъпва — отговори Никола.

 

— Писна ми вече от това… Ти каза, че положението ѝ е зле и лечението не помага, а тя ето — тича като кон! Жена ти още ще ни надживее!

*

— Жули, защо говориш така? Лошотийке, ще те накажа както трябва, подготви се!

 

— Знаеш ли, омръзна ми! Да се крием, да се пазим. Аз съм ти по-скоро жена от нея. Да живееш с нея от съжаление — това е абсурд…

Искам по-бързо да стана законната ти съпруга, да ти родя син. Представяш ли си колко щастливи ще бъдем? Време е да се отървеш от старата галоша и да започнем нов живот, миличък!

 

Пред очите на Ема притъмня. Главата ѝ се завъртя от чутото. Тя не продължи да слуша — захвърли телефона и легна на дивана.

 

— Мамо, лошо ли ти е? — попита София, излизайки от стаята си.

 

— София, аз съм в шок… Току-що прочетох кореспонденцията на баща ти и неговата… любовница. Те чакат смъртта ми…

 

— Господи, мамо… Наистина ли е вярно? Татко има друга?

 

София взе телефона и изслуша няколко съобщения. Лицето ѝ се променяше с всяка секунда.

 

— Нямам думи… Как е могъл? Мамо, какво ще правиш?

 

— Не знам, дъще… Сега бих си тръгнала веднага, но няма къде. Иска ми се да му кажа всичко и да тръшна вратата.

Но ми предстои още курс процедури, а за тях трябват пари. Безплатното лечение не ми понася — прекалено тежко е.

Трябват ми качествени лекарства, а те са скъпи. Парите на баща ти са и мои пари — заедно започнахме бизнеса, без мен нищо нямаше да има.

 

— При развод ще делим имуществото, но това изисква време, а аз нямам време — прошепна Ема. — Затова засега няма да му казвам нищо. А ти се дръж. Аз ще измисля как да му отмъстя…

 

Ема върна телефона точно там, където беше. И точно навреме — входната врата се отвори рязко.

 

— Забравих си телефона! Къде е?

 

— На масичката е — отвърна Ема, стараейки се да говори спокойно.

*

— Напълно се загубих в работата… Днес пак имам събитие, ще се върна късно. Трябва ли ти нещо, Ема?

 

— Да. Помислих си и реших, че ми трябва апартамент. Не знам колко време ми остава. Искам да живея в уютно жилище, а не в тази голяма къща. И на теб няма да ти се налага да гледаш как угасвам.

Моя приятелка продава хубав двустаен апартамент в центъра — с мебели и техника. Точно ми подхожда. И е близо до болницата.

 

Очите на Никола започнаха да шарят. Стиснал устни, той мислеше напрегнато…

Очите на Никола забягаха. Стиснал устни, той напрегнато мислеше, сякаш изчисляваше нещо наум. Прекалено бързо. Прекалено съсредоточено за човек, чиято „жена умира“.

 

— Апартамент?.. — повтори той накрая предпазливо. — Защо толкова рязко? Можем да обсъдим всичко…

 

— Какво има за обсъждане? — Ема сви рамене. — Трудно ми е да се качвам по стълбите, тук е прекалено шумно и просторно. Уморена съм. Искам тишина и покой.

 

Той се приближи, седна до нея и хвана ръката ѝ — жест отработен, привичен. Но сега Ема усещаше фалша във всяко движение.

 

— Просто си изтощена, — каза меко той. — Лечението изцежда силите. Да не бързаме.

 

— Не, — спокойно отвърна тя и издърпа ръката си. — Вече съм решила.

 

Пауза увисна между тях — гъста, лепкава. Никола стана, закрачи из стаята и спря до прозореца.

 

— И колко струва този апартамент? — попита, без да се обръща.

 

Ема едва забележимо се усмихна.

 

— Не е евтин. Но можем да си го позволим. Ще продадем част от активите, ще преведем парите. Вече говорих с брокер.

 

Той рязко се обърна.

 

— Вече си говорила?

 

— Да. Времето е нещо, което може да нямам, — каза тя равнодушно, гледайки го в очите.

*

В този миг Никола разбра: нещо се изплъзва от сценария му. Напълно.

 

— Добре, — изрече накрая. — Щом така ще ти е по-добре… ще се заемем.

 

Той се оттегли в спалнята, а Ема остана на дивана. Сърцето ѝ биеше силно, но не от слабост — от студена, събрана решимост. Всичко вървеше точно както беше планирала.

 

На следващия ден тя наистина отиде да види апартамента. Светъл, компактен, с прозорци към вътрешен двор. Идеалното място да започнеш нов живот — или да довършиш стара игра.

 

След седмица сделката беше почти готова. Никола ставаше все по-нервен, говореше по телефона шепнешком, излизаше на балкона и затваряше вратата. Ема се правеше, че не забелязва. Тя умееше да чака.

 

А после дойде вечерта, в която той се прибра необичайно рано.

 

— Трябва да поговорим, — каза той, без да се съблече.

 

— Разбира се, — спокойно отвърна тя. — Слушам те.

 

— Аз… всичко премислих, — започна той. — Може би не е добре апартаментът да е само на твое име? Нека го оформим на мен или на фирмата. По-надеждно е. Никога не се знае…

 

Ето го.

 

Ема бавно се изправи.

 

— Не, — каза тихо. — Апартаментът ще бъде на мое име. И парите — също.

 

— Защо си толкова ината?! — избухна той. — Аз мисля за нас!

 

— Не, — тя го погледна за първи път истински студено. — Мислиш за себе си. И за твоята Жули.

*

Лицето на Никола побеля.

 

— Какво говориш?..

 

— Знам всичко, — прекъсна го тя. — За „котенцето“. За това как чакате смъртта ми. За плановете ви. За сина.

 

Тишината се срути между тях като бетонна плоча.

 

— Ти… ти си ровила в телефона ми? — изсъска той.

 

— Ти сам го остави, — отвърна тя. — Както и всички следи.

 

Той отвори уста, после я затвори и внезапно се изсмя — злобно, нервно.

 

— И какво ще направиш? — попита. — Развод? Съд? Пари? Нямаш сили за война, Ема.

 

— Грешиш, — спокойно каза тя. — Точно за това имам сили.

 

След месец Никола се изнесе. Още два по-късно започна делбата на бизнеса и внезапно се оказа, че без подписа на Ема много сметки са недостъпни. Партньорите се отдръпнаха, сделките се провалиха. Жули изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.

*

Ема се премести в онзи апартамент. Премина през курса на лечение. Стана по-леко. Не веднага, но стана.

 

Понякога отмъщението не е в крясъци и скандали.

Понякога то е в това да оцелееш, да се изправиш и да си вземеш своето.