Ема излезе от женската консултация с омекнали крака. Бременност — осем седмици. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе от лекаря.

 

Всички неразположения беше отдавала на умора, липса на витамини, възрастови промени — но със сигурност не и на бременност.

 

Сина си Лукас беше родила на 26 години, година след сватбата.

 

След няколко години ѝ се искаше още едно дете, най-добре момиче… Но не се получи. Бременност не настъпваше, въпреки че и тя, и съпругът ѝ бяха напълно здрави.

 

И ето — на 43 години новината я връхлетя като сняг през юли…

 

Ема вървеше бавно към дома и мислеше как ще каже на мъжа си, на сина си… Интересно как ще приемат това?

 

Не е ли късно да ражда? Все пак вече не е млада, някои на тази възраст имат внуци…

 

Звънна телефонът. Майка ѝ.

 

— Ало, дъще, къде си? Ще минеш ли през нас? На баща ти цял ден му е високо кръвното, може би времето влияе…

*

— Да, мамо, идвам. Имам една новина… дори не знам как да я кажа…

 

— Влизай, дъще, каква е тази новина? Надявам се, че всичко е наред?

 

— Бях при гинеколога… Бременна съм. Вече втори месец…

 

— Боже… дъще… Как така… В твоята възраст… Лукас вече е голям, време е за внуци… И какво ще правиш? Какво каза Марк?

 

— Никой още не знае. Току-що излязох от лекаря…

 

— Нищо, дъще, раждай. Нас майка ни седем деца е отгледала — и нищо…

— Жено, слагай масата! Ще отбележим! Я внучка се роди, я ще успеем да я гледаме…

 

— Полудя ли, старче! Какво отбелязване, виж му кръвното…

Ти, Ема, помисли сто пъти — трябва ли ви това. Времената са тежки, едно дете е напълно достатъчно.

И си помисли — на 60 ще си, а детето на 17… Къде отива това?

 

— Мамо, ще се разберем с Марк…

 

На вечеря Ема съобщи новината на мъжа си и на сина си. Лукас я погледна объркано.

 

— Бременна си? На тази възраст? Ти си вече стара! Наистина ли ще раждаш?

*

— Синко, не съм чак толкова стара. Ще мога да износя и родя дете…

Нима не искаш братче или сестричка?

 

— Защо ви е още едно дете? Аз не ви ли стигам? Нямате ли други проблеми?

Да раждате бебе на старини — каква идея…

 

Лукас изскочи от масата и тръшна вратата на стаята си.

Ема погледна разстроено към съпруга си.

 

— Марк, защо мълчиш? Радваш ли се, че пак ще ставаш баща?

 

— Аз? Толкова е неочаквано… Не знам…

Наистина, не сме ли прекалено възрастни за бебе? Винаги съм искал още едно дете, знаеш…

Но сега… Няма да ти е лесно — и да го износиш, и после с бебето… Притеснявам се за теб…

 

— Ох, аз още давам фору на младите!

Погледни — Лукас завършва училище, ще замине да учи, ще останем сами…

А така пак ще станем родители, животът ще получи нов смисъл.

И с парите сме добре, слава Богу — фирмата ти върви.

 

Тогава от стаята излезе Лукас.

 

— И какво — моето обучение и апартаментът, който искахте да ми купите, отиват по дяволите?

Ще имате друго дете, няма да ви е до мен…

*

— Лукас, какво говориш? Всичко си остава както е.

Парите за обучението и апартамента са заделени отдавна. Не се тревожи…

 

— А, между другото, мамо, ще получиш и майчински капитал.

Може да го използваш за моето обучение…

Всъщност, не е чак толкова зле, че ще родиш…

 

— Аз дори бях забравила за този капитал…

Повече ме тревожи възрастта ми — водя се рискова бременност…

 

— Ще се справиш, скъпа.

Сине, а ти ще станеш по-голям брат, представяш ли си?………

*

Лукас скептично изсумтя, но не започна спор и отново се прибра в стаята си. В апартамента се спусна тежка тишина — от онези, в които всеки мисли за своето, но вече няма какво да се каже на глас.

 

През нощта Ема дълго не можа да заспи. Марк дишаше равномерно до нея, а тя гледаше тавана и се вслушваше в себе си — в страха, в лекото гадене, в странната топлина отвътре. Там, под сърцето ѝ, вече имаше живот. И колкото и да я плашеше това, мисълта просто да се откаже от него предизвикваше вътрешен бунт.

 

На сутринта Лукас излезе, без да закуси. Входната врата хлопна — не демонстративно, но достатъчно ясно, за да се разбере: той все още беше ядосан.

 

— Ще му мине — въздъхна Марк, изпращайки сина си с поглед. — Просто се страхува, че всичко ще се промени.

 

— А всичко ще се промени — тихо отвърна Ема. — И ние също.

 

Бременността не беше лека. Кръвното ѝ скачаше, изследванията се налагаше да се повтарят, лекарите се мръщеха, но всеки път казваха едно и също:

— Да, има риск. Но засега всичко е в границите на нормалното. Най-важното е спокойствието.

 

С него беше по-трудно. Лукас стана рязък, язвителен, все по-често се прибираше късно. Понякога Ема улавяше мисълта, че той се отдръпва предварително, сякаш подготвя почвата за бягство.

 

Промяната дойде внезапно.

 

Един ден на Ема ѝ прилоша в магазина. Потъмня ѝ пред очите, краката ѝ омекнаха. Събуди се вече в линейката, с кислородна маска и уплашеното лице на Марк над себе си.

 

— Мамо… — прозвуча задавен глас. — Мамо, чуваш ли ме?

 

Това беше Лукас. Блед, объркан, съвсем различен от бодливия младеж от последните месеци.

 

— Чувам те, сине — прошепна Ема.

*

В болницата казаха директно:

— Или пазите себе си и бременността, или рискувате да загубите и двете.

 

Вечерта Лукас седна до леглото ѝ. Дълго мълча, после издиша:

— Уплаших се… Не за себе си. За теб.

Просто… не исках да те загубя. И си мислех, че ако няма това дете, няма да има и проблеми.

 

— Проблеми има и без деца — усмихна се слабо Ема. — А любовта не винаги идва по план.

 

Той кимна, преглътна:

— Ако е сестра… ще я науча да кара колело.

 

Марк стоеше на вратата и за първи път от дълго време не се съмняваше. Гледаше жена си — уморена, поостаряла, но невероятно силна — и разбираше: никакви страхове не струват колкото този живот, който вече ги беше избрал.

 

Бременността беше запазена.

*

След седем месеца се роди момиченце — мъничко, с висок глас и здраво стискащи пръстчета. Лукас я държеше внимателно, като крехко съкровище, и изведнъж каза:

— Мамо… благодаря ти, че не се уплаши.

 

Ема се усмихна. Тя наистина се беше страхувала. Но вече знаеше със сигурност: понякога най-късното решение се оказва най-правилното.