— Хайде стига да броиш чуждото! Моят дом няма да получиш! Опиташ ли още веднъж — ще отидеш там, където дори майчица ти не може да те намери!

 

Творчество и напрежение

 

Клер седеше пред компютъра, довършвайки дизайна на лого за нова компания. Работата ѝ като графичен дизайнер ѝ носеше не само доход, но и истинско творческо удовлетворение.

 

— Клер, как върви проектът? — попита Маркус, надничайки в работната стая.

 

— Почти съм готова — усмихна се тя. — Клиентът ще бъде доволен.

 

Преди пет години, когато се бяха запознали, Маркус искрено се възхищаваше на таланта ѝ и предприемчивостта ѝ. Помагаше с домакинството, подкрепяше всички нейни начинания, радваше се на всеки нов поръчител.

 

— Толкова си добра — казваше той, разглеждайки поредната ѝ работа. — Скоро ще станеш най-търсеният дизайнер в града!

 

— Благодаря, че вярваш в мен — отвръщаше Клер.

 

Животът им заедно вървеше хармонично. Маркус работеше като мениджър, със стабилна, но не растяща заплата. Клер се развиваше непрекъснато: нови програми, нови клиенти, нови умения.

 

След три години труд тя събра достатъчно средства и купи собствен апартамент — малко двустайно жилище в добър район. Мечтата за независимост се сбъдна.

 

— Представяш ли си? Собствен дом! — радваше се тя, държейки ключовете.

 

— Заслужи го — прегръщаше я Маркус.

*

Той помагаше с преместването, документите, обзавеждането. Изглеждаше, че двамата градят бъдеще, в което всеки допринася.

 

Запознанство с майката и първата сянка

 

Месец по-късно Клер се запозна с майката на Маркус — Елизабет. Живееше в друг град, но дойде да „провери младите“.

 

— Хм, не е зле — каза тя, оглеждайки внимателно Клер. — И собствен апартамент, и прилична работа. А нашият Маркус още нищо си няма… Гледай да не го лишаваш, дъще. Мъжът има нужда от опора. Не се хвърляй в работа прекалено много.

 

Клер се почувства неловко от тези думи. Но тогава реши, че жената просто се тревожи за сина си. Въпреки че в гласа ѝ имаше нещо друго — сякаш веднага пресмяташе ползи.

 

Маркус само се намръщи:

 

— Мамо, стига. С Клер всичко ни е наред.

 

— Аз само мисля за теб — каза тя, но очите ѝ останаха студени.

 

След половин година Клер купи автомобил — употребяван, но надежден. Необходим за клиенти и снимки по проекти.

 

— Е, вече си напълно независима — шегуваше се Маркус. — Дом, кола, успешен бизнес.

 

— Да, късметът беше с мен — усмихваше се тя, без да подозира промяната в него.

 

Промяна в поведението

 

Първоначално Маркус се гордееше с успехите ѝ. Хвалеше я пред всички.

 

Но след време тонът му започна да се променя. Дразнеше се, когато тя разказваше за нови клиенти. В думите му все по-често звучеше чужд глас.

 

„Мама каза… мама мисли, че… мама смята…“

 

Елизабет, строга и властна, винаги смяташе Клер за „прекалено независима“.

*

— Пак работиш до късно — недоволно казваше Маркус. — Това докога ще продължава?

 

— Това е моят бизнес — обясняваше Клер. — Трябва да се развивам.

 

— А за мен мислиш ли?

 

Постепенно подкрепата се превърна в обвинения.

 

Маркус започна да повтаря:

 

— Мама казва, че истинската връзка се гради върху общи пари…

 

Тогава Клер разбра: те вече са трима във връзката.

 

Маркус критикуваше разходите за техника, курсове, обучение.

 

— Защо нов таблет? Старият работи.

 

— Новият е два пъти по-бърз — обясняваше тя.

 

— Все харчиш за нещо…

 

В думите му прозираше идея, че част от нейното имущество „по право“ трябва да е негово.

 

— Колко спечели този месец? — попита той една вечер.

 

— Защо ти е да знаеш?

*

— Живеем заедно. Трябва да знам финансовото ни положение.

 

— Нашето? — повтори тя.

 

— Е… семейното.

 

Тревога се загнезди в душата ѝ.

 

Навлизане в опасна зона

 

Маркус започна да проверява касови бележки, да коментира покупки.

 

— Защо купи такава скъпа чанта?

 

— Това са мои пари.

 

— Твои… но живеем заедно.

 

Той не плащаше нито апартамента, нито колата, нито техниката. Но искаше контрол.

 

Една вечер:

 

— Мисля, че е време да оформим обща собственост.

 

— Какво имаш предвид? — напрегна се Клер.

 

— Апартамента, колата… за семейния ни статус.

 

— Маркус, ние не сме женени.

 

— Но планираме…

*

— Планираме, но не сме.

 

Тя почувства студена тежест — това не бяха негови идеи. Това беше Елизабет.

 

С всяка седмица Маркус настояваше все по-силно:

 

— Ако ме обичаш, ще споделиш.

 

— А ти готов ли си да споделиш твоите спестявания?

 

— Аз нямам такива пари.

 

— Значи да споделям трябва само аз?

 

Той мълчеше. Отговорът беше очевиден.

 

Критичният момент

 

Една обикновена вечер Маркус се върна с папка документи и приятна усмивка.

 

— Клер, трябва да подпишеш договор за интернет — каза той и ѝ подаде папката. — Доставчикът иска обновяване.

 

Това бе началото на бурята.

 

*

Клер взе документите автоматично. На корицата наистина стоеше логото на доставчика, някакви номера, дребен шрифт.

 

— А защо са толкова много листове? — присви очи тя. — Преди бяха най-много два.

 

— Ами… усложнили са всичко — побърза да отговори Маркус. — Политика за поверителност, съгласия… Аз вече ги прегледах. Всичко е наред. Просто подпиши отдолу и ще го занеса.

 

Усмивката му беше твърде старателна. Твърде равна.

 

Клер включи лампата и разтвори папката. Интуицията ѝ, която често я беше спасявала, отново я дръпна за ръкава.

 

Първият лист — стандартен договор. Вторият — също. Но между тях се беше промъкнал „Допълнителен договор №…“.

 

— Това какво е? — спокойно попита тя.

 

— Нещо техническо… за биллинга… — измънка Маркус.

 

Гласът му трепна.

 

Клер започна да чете на глас, отчетливо:

 

— „Собственикът предава на Съвместния владелец право на дялово участие в недвижимия имот…“ — тя спря, вдишвайки. — Маркус. Това шега ли е?

 

— Клер, изчакай, не си разбрала…

 

— „…намиращ се на адрес…“ — продължи тя сама, вече саркастично. — Това е МОЯТ апартамент. А „Съвместен владелец“ си ти. Скъпи.

 

Маркус опита да се усмихне.

 

— Това е само формулировка… За банката… За статута…

 

— Статут? — тя положи листите като нещо мръсно. — Ти наистина ли ми донесе договор за прехвърляне на част от апартамента под прикритие на „интернет“?

 

Той въздъхна и остави маската да падне.

 

— Разбери ме… На работа не ми върви, а мама… ако случайно се разделим… Аз ще остана с нищо. Страх ме е.

 

— Страх? — Клер се изсмя без радост. — А мен ме е страх от човек, който решава проблемите си, като ми подмята фалшиви договори.

 

Тя грабна документите и ги разкъса.

 

— Какво правиш?! — извика той. — Това са юридически документи!

 

— Не. Това е боклук.

 

Маркус изведнъж кипна.

 

— Ти не ме смяташ за семейство! Аз какъв съм ти? Временен?

*

— Ти някога дал ли си ми повод да кажа „наш“? — тихо попита тя.

 

Той млъкна. Отговор нямаше.

 

— Добре — каза Клер. — Нови правила.

 

Тя започна да брои с пръсти:

 

— Първо: моят дом е мой. Второ: моят бизнес е мой. Трето: или започваш да изграждаш собствена финансова основа, или спираш да говориш за „нашето“. И четвърто: всяко изречение, започващо с „мама каза“, се анулира. Не съм във връзка с майка ти.

 

— Това са ултиматуми.

 

— Това са граници. Които ти размазваш от години.

 

Той стана, обиколи стаята, спря до прозореца.

 

— Трябва да помисля — каза най-накрая.

 

— За пръв път — отвърна тя спокойно.

 

Той взе якето си.

 

— Отивам при мама. Да уредя кредитите… и работата…

 

— Правилно — кимна Клер. — Най-после.

 

На прага той попита:

 

— Ако поправя всичко… имаме ли шанс?

 

Тя се усмихна тъжно.

 

— Ако оправиш живота си, няма да ти трябва жена, от която чакаш имущество. Ще ти трябва партньорка. Равна. Това вече ще е друга история. Не нашата.

 

Той си тръгна.

 

Мина половин година.

*

Клер получи съобщение:

„Устроих се на нова работа. Погасихме част от кредита. Живея отделно. Благодаря ти за границите.“

 

Тя го изтри без емоции.

 

Наложи си чай и се върна към дизайна. Нямаше нужда да гледа назад.

 

Своят дом бе запазила.

Своите средства — също.

Себе си — най-сетне.