— И апартамента, и колата ще ги оформим на майка ми — заяви съпругът на Ема, Виктор.

— Виктор, хайде, кажи ѝ! Кажи ѝ, че така ще е правилно!

 

Ема отвори вратата на наетия си апартамент и застина на прага. В кухнята, разположили се по столовете с вид на пълни стопани, седяха съпругът ѝ Виктор и майка му — Елен Дюпон. На масата пред тях се виждаше пакет с пастички и термосът, който свекървата мъкнеше навсякъде със себе си.

 

— Здравей — Ема пусна чантата на пода и се облегна на касата. — Какво става тук?

*

— Емче, скъпа! — свекървата подскочи и се хвърли да я прегръща. — Тъкмо казвах на Виктор, че вече е време да помислите за собствено жилище. Срамота е на вашата възраст да живеете под наем!

 

Ема усети как нещо вътре в нея се сви болезнено. Тази тема я бяха обсъждали със свекървата безброй пъти. И всеки път Елен повтаряше едно и също — срамно е, неправилно е, време е.

 

— Точно за това мислим — Ема влезе в кухнята и извади вода от хладилника. — Вече имаме осемстотин хиляди в спестяванията. Още половин година, година — и можем да внесем първоначална вноска.

 

— Точно така! — оживи се Елен. — Аз си направих сметката. Ако продадем моя апартамент, ще излязат около три милиона. Плюс вашите осемстотин. Това са почти четири милиона! С тези пари може да се купи нормален тристаен!

 

Ема бавно остави бутилката на масата.

 

— Защо тристаен? На нас ни стига двустаен.

 

— Как защо? — свекървата я погледна изненадано. — И аз трябва да живея някъде. Или мислеше, че ще си седя в онзи апартамент до края на дните си?

 

Ема погледна към Виктор. Той седеше, забил поглед в телефона си, и се преструваше, че е зает.

 

— Виктор?

 

— Е, майка ми е права — каза той, без да вдигне глава. — Логично е. Ще вземем по-голям апартамент, за мама отделна стая. Тя живее сама, сметките ѝ са огромни.

 

— Но ние спестявахме за нашия апартамент — гласът на Ема започна да трепери. — За нашия. За нас.

 

— Ема, това е майка ми — Виктор най-сетне откъсна поглед от телефона и я погледна. — Тя ме е отгледала. Какво, искаш да я оставя там?

 

— Тя си има собствен апартамент!

*

— Емче — Елен протегна ръка и я потупа по дланта. — Аз не съм ти чужда. Аз съм ти като родна майка. А и ще помагам! Ти сутрин отиваш на работа, аз ще съм тук, ще гледам домакинството. Не ми е трудно, аз съм пенсионерка.

 

Ема рязко дръпна ръката си.

 

— Трябва да се преоблека.

 

Тя се обърна и излезе в стаята, като тресна вратата със сила. Седна на леглото и обхвана главата си с ръце. Четири години. Четири години се лишаваше от всичко. Не си купуваше нови дрехи, не ходеше по кафенета с приятелки, броеше всяка стотинка. Отделяше по десет, по петнадесет хиляди на месец от заплатата си на администратор.

 

А сега там трябваше да се нанесе свекървата?

 

Ема седя така дълго, че в стаята се стъмни, а от кухнята започнаха да се чуват приглушени гласове и звън на чаши. Те говореха без нея. Решаваха без нея. И това болеше най-много.

 

Когато вратата най-сетне изскърца, тя не вдигна глава.

 

— Ем — Виктор влезе предпазливо, сякаш се страхуваше да не я изплаши. — Защо реагираш така… Просто обсъждаме варианти.

 

— Вие вече всичко решихте — каза тя тихо. — Без мен.

*

Той въздъхна и седна до нея, прекалено близо.

 

— Никой нищо не е решил. Мама просто предложи разумен изход. Знаеш, че сега на всички им е трудно.

 

Ема бавно се изправи и го погледна. Спокойно. Прекалено спокойно.

 

— Ти каза: „Ще оформим и апартамента, и колата на мама“. Това не е вариант. Това е решение.

 

Виктор отмести поглед.

 

— Това е временно. Така е по-сигурно. Мама е по-възрастна, има стаж, привилегии… И кой знае какво може да стане.

 

— Какво точно може да стане? — тя се усмихна горчиво, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. — Раздяла? Болест? Или просто е по-удобно всичко да не е на наше име?

 

— Пак драматизираш — раздразнено каза той. — Защо винаги виждаш лошото?

 

— Защото ти не предлагаш нищо добро — Ема се изправи. — Нито веднъж не каза: „Това е наше“. Само „мама“, „на нея ѝ е трудно“, „тя има нужда“.

 

Той също стана.

 

— Тя е моето семейство.

 

— А аз? — гласът ѝ трепна, но тя не отстъпи. — Аз каква съм ти?

 

Виктор замълча. И това мълчание беше достатъчно.

 

Ема мина покрай него, отвори гардероба и извади куфара. Бавно, без истерия. Сякаш го беше решила отдавна — само вътре в себе си.

*

— Какво правиш? — попита той объркано.

 

— Освобождавам те от труден избор — каза тя, докато подреждаше дрехите. — Щом вече си избрал.

 

— Чакай — той хвана ръката ѝ. — Ще си тръгнеш заради един разговор ли?

 

Тя погледна пръстите му върху кожата си и внимателно освободи ръката си.

 

— Тръгвам си не заради разговора. А защото в този разговор мен ме няма.

 

От кухнята веднага се появи Елен.

 

— Емче, ти какво, обиди ли се? — гласът ѝ беше меден. — Ние искаме най-доброто…

 

— Знам — Ема закопча куфара. — Именно затова си тръгвам.

 

— Къде ще отидеш? — разтревожи се свекървата. — Това е несериозно!

 

— В собствения си живот — отговори спокойно тя. — Там, където решенията се вземат заедно.

*

Виктор стоеше неподвижно. Можеше да я спре. Да каже нещо. Да обещае. Но не направи нищо.

 

Когато вратата се затвори след Ема, в апартамента стана непривично тихо.

 

След половин година тя внесе първата вноска — сама. Малък едностаен апартамент, без чужда помощ, без „разумни схеми“. Но на нейно име. С ключове, които никой не можеше да ѝ отнеме.

 

А месец по-късно разбра, че за първи път от много време насам диша свободно.