— Имаме нужда от твоята карта — каза съпругът, докато теглех последните пари от сметката.

 

Бученето на стария банкомат, който изплюваше банкнотите, звучеше оглушително в тишината на клона. Чувствах се ту като предателка, ту като участничка в странна афера. Ръцете ми трепереха, докато подреждах спретнатите пачки в плътната чанта, ушита от самата мен през дългите зимни вечери, докато Мартин гледаше безкрайни видеа за „финансова свобода“.

 

— Елен, чуваш ли ме? — прозвуча точно зад гърба ми.

 

Обърнах се. Мартин стоеше с ръце в джобовете на новото си яке, купено на кредит, и ме гледаше с онзи поглед, който познавах твърде добре. В него винаги се появяваше огън, когато в главата му се раждаше поредната „златна идея“. И вече виждах — този път пак беше измислил как да похарчи това, което нямаме.

 

— Каква карта, Мартин? — попитах възможно най-спокойно, закопчавайки чантата. Тази тежка, топла на допир тежест беше резултат от дванадесет години търпение и пестеливост. Дванадесет години допълнителна работа вечер, отказ от нова рокля, почивки и дребни радости. Това беше моята „застраховка“ — мечта за малка къща с ябълка и аромат на касис под прозореца.

*

— Ами твоята — нетърпеливо каза той. — Къде ги слагаш всички тези пари? Трябват ни спешно.

 

„Ни“. Тази дума винаги звучеше като сигнал за тревога. „Ни“ трябваше да сменяме колата, защото старата му „не отговаряше на статуса“. „Ни“ беше нужен ремонт, защото синът му от първия брак се срамуваше да води приятели. „Ни“ трябвали пари, а аз в това „ни“ бях само източник на ресурси.

 

— Смятах да ги преведа в друга сметка, с по-добра лихва — излъгах спокойно.

 

Мартин се усмихна подигравателно.

 

— Пак твоите влогове? Парите трябва да работят, Елен! Да не стоят като мъртъв товар. Хайде, да излезем, тук не може да се говори.

 

Той ме хвана под лакътя и ме поведе към вратата. Допирът на ръката му не беше нежен, а властен — сякаш не бях съпруга, а вещ, която може да бъде преместена.

 

Навън ръмеше, асфалтът блестеше като огледало.

 

— Слушай — каза той тихо, — помниш ли брат ми Лоран? Той има страхотна идея. Сега всички печелят от таксита. Взимаме няколко употребявани коли, даваме ги на шофьори — и получаваме стабилен доход. След година връщаме вложеното и го умножаваме!

 

Мълчах. Помнех „идеите“ на Лоран: автомивка, минипекарна, магазин за бира — всичко завършваше с дългове.

 

— Мартин, това е рисковано. Трябва изчисление, анализ, поне план…

 

— Пак ти с твоята счетоводност! — избухна той. — Там всичко е просто, Лоран го е обмислил! Остава само да вложим. Точно твоята сума пасва.

 

Той протегна ръка към чантата ми. Аз инстинктивно отстъпих.

 

— Трябва да помисля.

*

Лицето му потъмня.

 

— Да помислиш? Какво, не ми ли вярваш? Ние семейство ли сме или не? Или си събирала за бягство?

 

Тези думи заболяха — защото имаше зрънце истина. Аз наистина спестявах, но не за бягство — а за спокойствие.

 

— Ще говорим вечерта — отвърнах твърдо и тръгнах под дъжда, усещайки, че ако отстъпя сега, ще загубя не само парите.

 

Мартин рязко се изправи от стола, така че чашата потрепери и едва не се обърна.

 

— Ето! — посочи ме той с пръст. — Винаги си такава. Никаква вяра, никаква подкрепа. Само съмнения и страхове!

 

Лоран се размърда неспокойно, но бързо поде тона му:

 

— Елен, ти си умна жена. Просто не си свикнала да мислиш мащабно. Тук трябва да се рискува — иначе ще броиш стотинки до старини.

 

Бавно сложих ръцете си на масата. Сърцето ми биеше равномерно — учудващо равномерно. Сякаш вътре в мен нещо най-сетне си беше дошло на мястото.

*

— Не, Лоран — казах спокойно. — Аз точно умея да смятам. Затова виждам, че тук няма нито мащаб, нито план. Има само желание да се живее за чужда сметка.

 

В стаята се спусна тишина. Мартин ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път.

 

— Значи отказваш? — тихо, със заплаха попита той.

 

— Да — отговорих без колебание. — Няма да дам нито картата, нито парите. Нито днес, нито утре. Никога.

 

— Нямаш право! — избухна той. — Ние сме съпрузи!

 

— Точно затова имам право — отвърнах твърдо. — Защото през цялото това време аз бях твоя съпруга, а ти беше мой проект, който не донесе нито резултат, нито уважение.

 

Лоран се изправи.

 

— Добре, Мартин, аз ще тръгвам. Това е… семейно — промърмори той и бързо излезе, без да се сбогува.

 

Вратата се хлопна. Останахме сами.

 

— Ще съжаляваш — изсъска Мартин. — Без мен ще пропаднеш.

 

Погледнах го и изведнъж разбрах — не, няма. Аз пропадах именно до него.

 

— Вече съжалявам — казах. — За това, че толкова дълго вярвах.

 

Станах, отидох до шкафа и извадих предварително подготвена папка. Поставих я на масата до неговите „разчети“.

*

— Тук са документите за развода. И извлечението от сметката. Парите са преведени. Още днес.

 

Той пребледня.

 

— Ти… ти всичко си планирала?

 

— Да — кимнах. — За първи път от много години — за себе си.

 

През нощта спах спокойно. Без тревога. Без сметки в главата. Сутринта си направих кафе и отворих прозореца. Градът шумеше, живееше, дишаше — и в този шум имаше повече надежда, отколкото във всички „идеи“ за дванадесет години брак.

 

След половин година подписвах договор за малка къща извън града. С ябълково дърво. И с храсти от касис до оградата.

 

Когато агентът ми подаде ключовете, ръцете ми не трепереха.

*

Защото това вече не бяха последните пари.

 

Това беше моят живот.