— Искате да отдавате МОЯ апартамент под наем? Първо го освободете СЕГА и ЗАВИНАГИ! — изруга се грубо Клара, докато викаше полицията.

 

— Не можеш да си представиш, Софи, едва не извиках още в антрето! Влизам вкъщи — а дънките ми в кофата за боклук. В кофата, разбираш ли?! И не са скъсани, не са мръсни. Просто — „грозни“. Така каза майка му.

 

Клара седеше в кухнята, нервно въртеше чашата с изстиналото кафе и се опитваше да не се разплаче. Приятелката ѝ Софи — същата, с два брака и три премествания „по любов“ зад гърба си — я слушаше с изражение на лек ужас и едновременно с добре познато съчувствие.

 

— Как така си заживяла с нея? — учуди се тя, оставяйки чашата с компот. — Мислех, че сте отделно, нали апартаментът е твой?

*

— Ами не — горчиво се усмихна Клара. — Мой е, да. Но тя смята, че това е „семейната площ“ на нея и Марк. Купена със „сватбени пари“. Макар че, между нас казано, баща ми ми я подари. А Марк, с извинение, само държеше панделката на букета.

 

Апартаментът и сватбата бяха една и съща грешка, мислеше си Клара, докато си спомняше как тичаше от работа на срещи с дизайнер, караше се със строителите и паралелно пишеше отчети за шефа. А Марк какво правеше тогава? Избираше пердета с майка си (добре де, пердета е условно казано). За всяка дреболия викаше Мадлен. Тя кимаше, набръчкваше нос и после отиваше с него да обядват в кафене. А Клара ядеше елда от пластмасова кутия.

 

Но най-лошото започна след сватбата. Например:

 

— Кларичка, разбира се, че си браво, задето работиш и изкарваш пари. Но не забравяй: жената трябва да си е у дома. Как ще раждаш деца, ако имаш по три съвещания на ден?

 

Това беше първият сигнал. После тя „не пържеше правилно кюфтетата“. После — „се подстригвала прекалено късо“. После — „в тоалетната миришело на нейния шампоан, от който я боляла главата“. Последната капка бяха именно онези дънки, изхвърлени без разрешение.

 

— Чакай — хвана се за думите Софи. — Тя влиза в твоя апартамент без да те пита?

 

— Аха. Има ключове — Клара преглътна сълзите. — Марк ѝ ги е дал. Казва: „Е, все пак е майка ми! Ами ако ти потрябва помощ…“

 

— Помощ?! Помощ е, когато човек донесе супа и си тръгне мълчаливо. Не когато рови из шкафовете ти и прави чистка на гардероба! — приятелката ѝ се изправи, стискайки юмруци. — Клара, а ти къде беше тогава?

 

— На работа.

— А Марк?

— У дома. Каза, че не забелязал кога е влязла.

— Разбира се. Той си е помислил, че е минал плъхоуловец — с торба, мрачен поглед и възгласи „каква безвкусица!“ — Софи отново седна. — И какво стана после?

 

— После беше още по-лошо — Клара наведе глава. — Тя започна да обсъжда как най-добре да отдава апартамента под наем. Моя апартамент, Софи! За да „осигурим пасивен доход“… И предложи всички да се преместим при нея. В двустаен.

 

— Всички? — очите на Софи станаха като чинийки.

— Да. „Ще се поберем, аз ще спя в кухнята. Клара така или иначе работи до късно, не ѝ е важно къде ще нощува.“ Ето така.

*

— Клара… — Софи се запъна. — Извинявай, но това не е свекърва. Това е някакъв… рейдър с домашни сладки.

 

Клара за първи път тази сутрин се засмя. Смехът беше нервен, накъсан, но все пак смях.

 

— Рейдър с домашни сладки — това беше силно — избърса очите си тя. — А знаеш ли какво каза Марк?

 

— Страх ме е да питам.

— „На мама наистина ѝ е трудно сама. А ние имаме ипотека — ако отдадем апартамента, ще я изплатим по-бързо.“

— Каква ипотека?! Ти нямаш ипотека!

— Неговата майка има. Изведнъж. Уж я взела, за да направи „евроремонт“ у тях. И сега, оказва се, ние — младите — трябва да помогнем. Поколенческа солидарност и тем подобни…

 

— Сигурна ли си, че не си го объркала с някой третокурсник от форум „Бъдещето на Европа“?

 

Клара отново се подсмихна, но после замлъкна. Настъпи тишина — гъста като недоварен грис.

 

— И какво направи? — попита Софи тихо, усещайки, че идва нещо важно.

— Засега — нищо. Отидох при родителите си. Казах, че трябва да помисля.

 

— Клара… — приятелката ѝ хвана ръката. — Нали разбираш, че нищо няма да се промени? Той ще продължи да се крие зад гърба ѝ. А ти ще се разпознаваш все по-малко.

 

Клара погледна през прозореца. Сиво небе, мокри покриви, хора, тичащи от дъжда. Всичко беше както винаги. Само че вътре в нея нещо се свиваше все повече. Нещо важно. Нещо много лично. Нещо, за което тя вече не искаше да се извинява.

 

— Ще помисля. Но май вече не е време за мислене. Време е за действие — каза тихо тя. И за първи път от дълго време усети, че прави крачка към мястото, където ще бъде нейният живот.

 

*

— Да, точно тя — спокойно отвърна Клара. — Виждаш ли? Всичко при вас се върти в кръг.

 

Марк пристъпваше от крак на крак, сякаш асфалтът под него беше нагорещен.

— Аз… исках да кажа, че тогава не беше права. Беше прекалено рязка. Можеше да се разберем. Майка ми още казва, че ти разби семейството.

 

— Марк — Клара го погледна внимателно, без гняв и без топлота. — Семействата не се разбиват от жени с червени дънки. Те се разбиват от мъже, които не могат да решат на чия страна са.

 

Той въздъхна и сведе поглед.

— А ти как си? Ти… сама ли си?

— Не — усмихна се леко тя. — Със себе си съм. И това ми е достатъчно.

 

Той искаше да каже още нещо, но думите сякаш заседнаха. В този момент продавачът от павилиона извика поръчка и Марк трепна, сякаш миналото го повика по име.

— Пази се, Клара — прошепна той накрая. — Ти си… силна.

— Просто спрях да бъда удобна — отвърна тя и се обърна.

 

Тръгна пеша към дома си, без да бърза. Дъждът почти беше спрял, въздухът беше чист, а градът внезапно ѝ се стори различен — не враждебен, не притискащ, а жив и безразличен по добрия начин. Входът я посрещна с познатото скърцане на вратата, асансьорът — с вечната си замисленост.

 

В апартамента беше тихо. Кутиите вече ги нямаше — седмица по-рано Клара ги беше разопаковала всички, бавно, с почти терапевтично удоволствие. По стените се появиха нови рафтове, на прозорците — светли, прости пердета. Без лъскави нишки.

 

Тя сложи чайника и седна на масата, отваряйки лаптопа. В пощата примигваше писмо от нотариуса: потвърждение за окончателния развод. Официално. Сухо. Ясно.

„Е, това беше“, помисли си тя и затвори писмото без тежест в гърдите.

 

Телефонът завибрира.

— Е? — гласът на Софи беше бодър, но леко напрегнат. — Случи ли се нещо неочаквано?

— Срещнах Марк.

— О. И още си жива?

— Повече от всякога — усмихна се Клара. — Знаеш ли, изглеждаше… малък.

— А ти?

— Аз съм на мястото си.

*

Софи замълча, после тихо каза:

— Гордея се с теб.

— И аз — отвърна Клара. — За първи път — със себе си.

 

По-късно, вече през нощта, тя стоеше до прозореца с чаша чай. Долу някой се смееше, някъде се тръшна врата — животът продължаваше, шумен, несъвършен, истински. И в този живот тя вече нямаше нужда да се оправдава, да се наглася, да търпи.

 

Тя си спомни червените дънки, счупения ток, чуждите ръце в нейните шкафове — и разбра, че всичко това е останало далеч, като стара снимка, която не е нужно да късаш, но и няма защо да пазиш.

 

Клара изгаси лампата, легна си и заспа бързо — за първи път от много време.

Без тревога.

Без очакване на чужди стъпки в антрето.

В своя апартамент.

В своя живот.