Лукас набираше номера на майка си отново и отново, но отсреща звучеше едно и също студено съобщение: „Номерът не се обслужва.“ Не ѝ беше звънял от две години. Съпругата му го беше поставила пред избор — тя или майка му. И той избра жена си.
— Номерът не се обслужва…
Дъхът на Лукас секна, а под бялата му работна риза избиха студени капки пот. През малкия парк, където беше седнал, премина група смеещи се тийнейджъри. Лукас ги гледаше като див човек, сякаш не разбираше кой е, къде се намира и защо изобщо съществува всичко това: животът, смехът, радостта, безгрижието… Писмото лежеше на коленете му. На плика, с едри красиви букви, пишеше: „На Лукаса.“ И точка. Марлен винаги поставяше точки.

Той вече беше разпечатал плика. Писмото не беше отваряно преди — значи Ема не го беше чела. Майка му беше изписала две страници с идеалния си калиграфски почерк — точен, без извивки, без украшения, така както пишеха старите образцови отличнички: всяка буква еднаква, всяка линия премерена, без нито едно петно. Писмото започваше така:
„Скъпи Лукас, синко. Ако четеш това писмо, значи ме няма вече…“

Лукас подсмръкна. Опита се да задържи сълзите, но колкото повече четеше, толкова по-малко успяваше.

Този ден не мислеше за майка си. Беше излязъл в обедната почивка, за да си вземе шаурма. Вече си представяше как поглъща сочното опушено месо, със зеле, домат и краставица, обилно полято със специалния сос на таджикския продавач. Но се вцепени пред въртящата се врата на търговския център — стори му се, че от нея излезе майка му, която не беше виждал от две години. Кафявото яке, черната леко вълниста коса до раменете, тежката походка на изморена жена… Беше точно като Марлен.

Последните три месеца му се привиждаше тук и там, а понякога и сънуваше — веднъж как събира вещи и сякаш тръгва някъде; друг път как той, още малък, търси защита при нея, а тя е тъжна, отдалечена, не му помага… И това толкова не приличаше на нея, че Лукас се будеше в паника, ужасен от мисълта да остане сам в света без нейната увереност.

*

Преди три месеца в леглото му се беше появило животно — не беше сигурен дали е пор или плъх. Беше ранено, жалко, топлото му полуголо тяло се притисна към него. Беше неприятно, но жалостта победи отвращението — Лукас му позволи да се свие на възглавницата до главата му. Животното лежеше спокойно, сякаш нямаше сили за друго. А после Лукас внезапно осъзна, че в дома им няма нито плъхове, нито порове. Помисли за това в тъмната стая — и то изчезна. Остана само топлата вдлъбнатина на възглавницата. Лукас би се заклел, че не беше сън.

Тази нощ жена му спеше, а той разглеждаше снимки — снимки, на които той и Марлен бяха семейство, живееха заедно, не бяха в конфликт. Не знаеше какво да си мисли.

Излизайки от търговския център, Лукас се поколеба дали да тръгне след жената, която му се стори като майка му, но чу как куриер пита охраната:
— На кой етаж е техниката? Имам доставка.
— На третия — отвърна охраната важно.
— Аз работя там — намеси се Лукас. — За кого е доставката? Може да е за мен.
Имаше странно предчувствие. Куриера погледна пакета и прочете:
— За Лукас Семенов.
— Това съм аз — подаде ръка Лукас.
— Документ, моля — настоя куриерът.

Лукас извади паспорта си, подписа и излезе навън. Улицата бръмчеше — хора, разговори, коли. Той разкъса пакета. Вътре имаше бележка от Ема:
„Мама почина на 12 юни. Помоли да ти предам писмото. Не ми звъни — няма да отговоря. За мен ти оставаш предател.“

12 юни! А вече беше 15 септември! Ц цели три месеца мълчание!

В слепоочията му започна да бие, стомахът му се сви до гадене и той се олюля. Почти припадна, но стената на търговския център го задържа. Марлен беше мъртва. Неговата майка… човекът, който беше дал толкова любов, вярност и защита… Човекът, на когото той, за да подкрепи жена си, беше изкрещял: „Аз вече не ти съм син!“

Лукас забрави за шаурмата, кафето, глада, който го измъчваше. Беше невъзможно да повярва веднага…

Не посмя да отвори писмото там, на улицата. Тръгна, без да вижда накъде. Достигна парка. Седна. Дълго не смееше да отвори плика… и накрая го направи.

 

*

Лукас разтвори писмото, а треперещите му пръсти бяха толкова влажни, че разкъсаха ъгъла на плика. Той пое въздух, сякаш се канеше да скочи в ледена вода, и започна да чете.

„Лукас, синко мой. Дълго мислех дали да ти пиша. Ти направи своя избор — и аз се опитах да не се намесвам. Но майката си остава майка дори когато детето се отдръпва. Не ти се сърдя. Никога не съм ти се сърдела. Ти беше моето чудо от първия ден…“

Лукас прокара ръка по лицето си, размазвайки сълзите, които сами се стичаха, независимо от усилията му да ги удържи.

Писмото беше дълго — Марлен разказваше, че е боледувала отдавна, че е криела това от Ема, за да не я тревожи, че всичко внезапно се е влошило. Молеше го да не вини сестра си, молеше го да прости на всички, които не са разбрали решенията му.

И накрая — няколко реда:

„Не идвай на погребението. Не хаби сили. Знам, че ще ти бъде тежко. Запомни ме жива. И, моля те, синко, живей. Не се затваряй. Не се губи. Аз съм близо, докато помниш за мен. Обичам те. — М.“

Лукас отпусна писмото, сякаш го беше изгорило. За миг настъпи тишина — дори шумът от улицата сякаш се отдалечи. После всичко се върна с цяла сила, като вълна.

Той покри лицето си с длани. Дълго. Толкова дълго, че случаен минувач, минавайки покрай него, дори спря, но видя треперещите му рамене, смути се и побърза да продължи.

Лукас се изправи със сякаш изранено тяло. Тръгна бавно през парка, краката му бяха тежки, чужди.

Не знаеше накъде отива, докато не видя спирката. Автобус към стария квартал — мястото, където бяха живели някога. Където Марлен готвеше борщ толкова гъст, че лъжицата стоеше права, където се смееше, когато той се опитваше да се бръсне за първи път, където го мъмреше за забравен хляб на масата.

Той се качи на автобуса. Металната дръжка беше ледено студена.

Градът плуваше зад прозорците, а всичко изглеждаше странно чуждо: хората — други, сградите — по-високи, табелите — по-ярки. А вътре в него всичко беше останало в онзи дом, където още живееше Марлен.

Слезе по-рано. Спря. Дишането му се разби — домът стоеше същият, дори отчупената мазилка на ъгъла не беше помръднала.

Подменили бяха само входната врата — нова, сива, без скърцане.

Лукас се приближи. Пръстът му трепереше, когато натисна бутона. Някой влизаше и му задържа вратата — влезе.

Мирисът на входа беше различен, но ехото от стъпките по стълбите беше същото. Той се качи до третия етаж. Пред вратата — вече чужда — спря. Нова табелка: „Семенови“. Не беше неговата фамилия. Не беше Марлен.

Лукас не знаеше защо беше дошъл. Но нещо вътре в него го молеше за последна нишка, последен знак…

Вече се обръщаше да си тръгне, когато вратата се отвори. Жена на средна възраст, с торба боклук, го погледна учудено.

— Кого търсите?

— Тук… тук живееше майка ми. Отдавна. Марлен. — Гласът му се счупи.

Жената притихна, огледа го по-внимателно.

*

— А… вие сте ѝ синът? Чувах от съседите. Добра жена е била… Ние се нанесохме след… след като си отиде. Хората носеха цветя. Казваха, че е била спокойна, добра.

Лукас не успя да отвърне. Но жената смекчи погледа си.

— Почакайте. — Влезе вътре и се върна с малка дървена кутия. — Това го намерихме при ремонта. Мислехме да го изхвърлим, но… може би е за вас.

Кутията беше топла в ръцете му. Лукас я отвори още в коридора.

Вътре имаше снимка — той, шестгодишен, в прегръдките на Марлен. И двамата се смееха. Под снимката — бележка с познатия точен почерк:

„За Лукаса. Когато отново стане моят син.“

Погали надписа с пръст — и сякаш чу гласа ѝ отново. Топъл. Спокоен.

Дишането му се успокои едва забележимо. Не беше по-лесно — но нещо вътре в него се беше задвижило. Нежно. Бавно. Необратимо.

Той благодари на жената, излезе на улицата и стоя дълго под сгъстяващото се вечерно небе.

После тръгна. Дълго. Без бързане.

*

Когато влезе в своя дом и чу жена си да пита от кухнята:

— Къде беше? Притесних се…

Лукас остави кутията на масата и за първи път от две години каза:

— Трябва да ти разкажа. Всичко.

И гласът му не беше пречупен — беше истински.

Такъв, какъвто не беше звучал от много време.