— Какво си направил! Изгони собствения си брат с децата на улицата, а ти самият се настани в просторни апартаменти! — избухна майката.

— Ти полудя ли, Леон?! — гласът ѝ нахлу в кухнята още преди самата тя.

 

— Мамо, не започвай.

 

— Ти не започвай! Направи куп глупости, а сега още и се озъбваш?! Изхвърли родния си брат със семейството му, а сам седиш тук като барин! Все не ти стига, нали? Дворци искаш!

 

Мари стоеше до печката и бъркаше яхнията. Движенията ѝ бяха резки — сякаш не храна, а кипящ гняв разбъркваше. На главата — ролки, на лицето — маска, в очите — студен блясък.

*

Тя не каза нищо, само плъзна поглед по свекървата. Трети ден подред тя идваше „само да поговори“, но всеки път устройваше буря — със сълзи и тряскане на врати.

 

Леон тежко се отпусна на табуретката, взе цигара, но не я запали — само я въртеше в ръцете си.

 

— Адриан сам си е виновен. Кой го караше да затъва в дългове? Кой тегли ипотека за къща в нищото и после не се справи? Предупреждавах го — няма да издържиш! Но той е инат като…

 

— Като теб! — прекъсна го Ана-Мария, пребледняла от гняв. — Същият си. Едно към едно.

 

— Само че аз не натъпках семейството си в кредити! — Леон удари с длан по масата. — И не превърнах дома си в приют!

 

Мари тихо изключи печката и свали престилката.

 

— Аз още в началото казах: ние си имаме деца, своя ипотека, само две стаи. Нека сами се оправят. Не съм длъжна да храня чужди.

 

— Чужди?! — майката рязко се обърна към нея. — Това са му родни племенници! А ти коя си, че да делиш деца?!

 

Мари мълчаливо тръгна към спалнята и силно хлопна вратата. Оттам се чу глухо:

 

— Гледай я ти… голяма работа.

 

В кухнята останаха само двамата — Ана-Мария и по-големият ѝ син.

Тя седна срещу него, сложи ръце на масата — пръстите ѝ трепереха.

 

— Леон… Той спа в колата с децата. Виолета се разболя, има ангина.

 

— Мамо — той уморено закри лицето си с ръце. — Те сами си тръгнаха. Предлагах им да помислят, да уредим нещата. Но Адриан избухна.

*

— Разбира се, не ти си избухливият! — изсумтя тя. — Ти винаги си светията!

 

— Стига, мамо. — Леон стана. — Помагал съм му, и то неведнъж. Давал съм пари — изчезнаха. Дадох колата — счупиха я. Покрива оправях — и едно благодаря нямаше. Колко пъти после се извинявах на Мари?

 

— Плюя на твоята Мари! — извика тя. — Тя е като котка: тиха, докато не покаже ноктите. Всичко вижда, всичко помни, но мълчи. А после — хоп! — и брат ти е на улицата. Прекалено навреме замълча, когато трябваше да каже дума.

 

Той мълчеше. Гледаше майка си и изведнъж разбра колко е остаряла.

 

Същата вечер Мари се обади на приятелка:

 

— Аз ли? Аз не съм виновна. Жал ми е за тях, разбира се, но да живеем заедно е невъзможно. Двете наши деца вдигат шум, а тук още две… Виолета е капризна, нищо не яде. А Адриан ме гледа така, сякаш лично аз съм го изгонила. Нека сам решава.

 

Тя отиде до прозореца. Навън ръмеше дъжд, на люлката лежеше детска шапка — червена, на Виолета. Мари се намръщи и стисна устни, сякаш искаше да изтласка тежестта от гърдите си.

 

На следващия ден се почука на вратата.

 

Леон отвори — и замръзна. На прага стоеше Адриан. Сам. Без жена. Без деца.

Лицето му беше изморено, погледът — угаснал.

 

— Кажи на мама да не се тревожи — каза тихо той. — И предай на жена си: повече няма да идвам. Дори и да няма къде да спя.

 

Подаде му листче.

 

— Това е адресът. Засега сме при приятели. Виолета вчера си забрави шапката.

 

Обърна се и си тръгна.

 

Леон дълго стоя до вратата, неспособен да помръдне. В главата му се въртеше една мисъл: къде е семейството му?

*

Сутринта в къщата цареше тежка тишина. Дори котката стъпваше на пръсти.

 

Мари наливаше кафе, гледайки през сивия прозорец. Нещо вътре в нея се свиваше.

 

— Адриан идва — каза тихо тя.

— Знам. Взе шапката на Виолета.

— Сам беше. — Тя се обърна. — Не забеляза ли?

 

Той мълчеше.

 

— Слушай, Леон… — започна тя след пауза. — Може би прекалих. Но снощи ми се присъни Виолета. Стои и казва: „Лельо Мари, може ли да постоя тук? В колата е студено.“

 

Леон въздъхна.

 

— При приятели са. Така каза.

— Вярваш ли му?

Той сви рамене.

— Не беше на себе си. Съвсем друг.

— И ти просто го пусна? — тя се намръщи.

— А какво да направя? Сам си тръгна.

 

Мари помълча, после извади от шкафа буркан сгъстено мляко и пакет макарони.

 

— Ще им събера пакет. Щом не искат тук — поне да имат какво да ядат.

 

Леон я погледна изненадано.

 

— Сериозно ли?

— Аха — усмихна се тя. — Шегувам се, разбира се… Макар че… къде беше адресът?

 

Адресът Леон намери бързо — почеркът на Адриан беше спретнат, цифрите изписани ясно, сякаш се страхуваше да не бъдат объркани. Мари мълчаливо подреди храната в плика, добави консерва и пакет чай. После спря за миг, замисли се и пъхна вътре топъл шал — същия сив, който стоеше неизползван от миналата зима.

 

— Да тръгваме ли? — попита Леон тихо, сякаш се боеше да не разруши решението ѝ.

 

Тя кимна, без да вдига очи.

 

Пътят беше мокър и хлъзгав. Дворове, чужди входове, еднакви прозорци — всичко се сливаше в сива картина. Мари гледаше през предното стъкло и мислеше за детската шапка на люлката. Точно този образ не я оставяше на мира.

*

Пред дома на приятелите на Адриан не спряха веднага — Леон подмина, после обърна.

 

— Ако не иска да ни види… — започна той.

 

— Ще иска — прекъсна го Мари. — Той не е от желязо.

 

Входът беше стар, с обелена боя и миризма на влага. Вратата отвори жена на около четирийсет години — уморена, но внимателна.

 

— Вие сте при Адриан? — попита тя, вглеждайки се. — Заповядайте. Той е в кухнята.

 

Адриан седеше на масата и гледаше в чаша със студен чай. Когато вдигна глава и ги видя, в очите му проблесна нещо рязко — не гняв, а по-скоро изненада.

 

— Казах, че… — започна той, но спря.

 

Мари остави плика на масата.

 

— Това не е за теб. За децата е.

 

Той бавно се изправи.

 

— Те спят. Уморени са. Виолета още е с температура.

 

Леон пристъпи напред.

 

— Защо не каза, че няма къде да отидеш?

 

— Защото това е мой проблем — отвърна Адриан. — Не исках да се връщам и пак да слушам, че ми правите услуга.

 

Мари пое дълбоко въздух.

 

— Не умея да говоря красиво — каза тя. — И не винаги намирам точните думи. Наистина мислех, че така ще е по-добре. За всички. Но явно сгреших.

 

Той я погледна внимателно.

 

— Знаеш ли как изглеждаше това отстрани? — тихо попита. — Сякаш всичко беше пресметнато. Просто мълчеше, докато не се оказахме отвън.

 

Тя стисна пръсти.

 

— Може би. Свикнала съм да пазя своето. Понякога прекалено твърдо.

 

В кухнята настъпи тишина. От съседната стая се чу детска кашлица. Адриан потрепери и се обърна.

 

— Можем да се върнем — внезапно каза Леон. — Не завинаги. Докато се оправиш. Ще има срок. Ясен.

*

Адриан се усмихна криво.

 

— Срокове… като в договор.

 

— Ако иначе не става — нека е договор — отвърна Мари. — Съгласна съм.

 

Той дълго мълча, после кимна.

 

— Само едно условие. Без приказки зад гърба. Ако нещо не е наред — в очите.

 

— Става — каза тя.

 

Домът ги посрещна с непривичен шум. Децата спяха в една стая, свити като котенца. Виолета бълнуваше. Мари оправи одеялото и усети как гърлото ѝ се свива.

 

Първите дни бяха трудни. Опашки за банята, дребни спорове, умора. Мари избухваше, Адриан излизаше да пуши, Леон се опитваше да изглади всичко. Анна-Мария идваше рядко, но винаги носеше нещо за децата.

 

Една вечер Виолета седна до Мари.

 

— Лельо Мари — каза сериозно. — Няма пак да ни изгониш, нали?

 

Мари замръзна, после я прегърна.

 

— Няма. Но и така не може завинаги. Всички трябва да се научим по друг начин.

 

След месец Адриан си намери работа. След два — нае малък апартамент. В деня на преместването Мари помагаше да се събират кашоните, подреждаше детските дрехи внимателно, сякаш се сбогуваше.

 

— Благодаря — каза Адриан на прага. — Че опита.

 

Тя кимна.

*

Когато вратата се затвори, в жилището стана тихо. Леон погледна през прозореца — на люлките вече нямаше забравена шапка.

 

— Мислиш ли, че постъпихме правилно? — попита той.

 

Мари го погледна и за първи път отдавна се усмихна спокойно.

 

— Мисля, че най-сетне постъпихме истински.