— Клара, преведи парите по картата, спешно. Мама трябва да плати лихвите по заема — настоя Марко.

 

— Пак ли? Марко, но аз вече почти цялата си заплата ви дадох този месец — Клара притисна телефона до ухото си и се отдръпна в най-далечния ъгъл на архива, за да не чуят колегите разговора.

 

— Клара, преведи веднага. Мама трябва да внесе плащането по лихвите — в гласа му звънтеше студена настойчивост. — Пет хиляди. Веднага.

 

— Останаха ми само седем хиляди за храна до следващата заплата! А тя е след десет дни.

*

— Значи ще изкараш. Има картофи, има макарони. Няма да загинеш — отсече Марко. — Мама е в трудно положение, нали разбираш.

 

Клара погледна към купчината стари дела, чакащи обработка. Скромната ѝ заплата на архивар изчезваше с плашеща бързина, но съпругът и свекървата сякаш не забелязваха това.

 

— Марко, а защо майка ти не може сама да плати лихвите? Нали тя управлява магазин и получава повече от мен.

 

— Ти полудя ли? — избухна Марко. — Тя има куп разходи! А ти все броиш стотинките.

 

Клара тежко въздъхна и отвори банковото приложение.

 

— Добре, ще преведа. Но това са последните пари, Марко. Повече няма да мога.

 

— Благодаря, скъпа — гласът му веднага омекна. — Вечерта ще мина да взема картата. Мама ти е много благодарна.

 

Клара натисна „преведи“ и затвори. Тази история се повтаряше вече трети месец: спешни преводи, липса на пари, неясни кредити на свекървата. Нещо не беше наред, но тя все още не можеше да разбере какво точно.

 

— Пак ли семейни грижи? — съчувствено попита Анна Мари, колежка на Клара, добра жена около петдесетте.

 

— Ами… обичайни неща — слабо се усмихна Клара.

 

— Слушай, ела утре у нас на вечеря. Племенникът ми се върна от експедиция, геолог е. Ще се съберем малка компания, ще поседим. Ще се разсееш.

*

— Благодаря, но не съм сигурна, че съпругът ми ще ме пусне — тихо отговори Клара.

 

— А ти не го и питай — намигна Анна Мари. — Понякога на жената ѝ е полезно да си спомни за себе си.

 

Клара замълча за няколко секунди. Не защото търсеше думи — те бяха готови. Просто досега не си беше позволявала да ги изрече.

 

— Има значение, Марко — каза тя най-накрая. — Огромно. Защото това са моите пари. Защото всеки месец броя дните до заплатата, а ти — не. Защото съм уморена да живея в режим „спешно преведи“.

 

Той изсумтя и се обърна, хвърляйки якето си на стола.

 

— Започна се. Някой те е настроил, нали? Анна Мари? Или онзи… геологът?

 

— Не отклонявай разговора — спокойно отвърна Клара. — Питам конкретно. Банка. Сума. Документи.

 

Марко рязко се обърна.

 

— Ти какво, не ми вярваш?

 

— Не вярвам на мълчанието — отговори тя със същия равен тон. — И на странните истории, които продължават вече трети месец.

*

Той закрачи из кухнята и нервно прокара ръка през косата си.

 

— Мама помоли да не навлизаме в подробности. Това е временно.

 

— При вас всичко е временно — кимна Клара. — И дълговете, и преводите ми, и това, че „ще разбера“. Само че по някаква причина едно не става временно — усещането ми, че ме използват.

 

Марко се усмихна криво.

 

— Ти прекалено много мислиш. Ако беше нормална жена, просто щеше да помагаш на семейството.

 

Клара потрепери. Не от грубост — от разпознаване. Тези думи вече ги беше чувала. Почти същите. От Ирэн. Чрез Марко.

 

— Аз и помагах — каза тя. — Докато помощта не се превърна в задължение. А задължението — в бездънна яма.

 

Тя отиде до шкафа и извади папка. Същата, в която машинално беше събирала извлечения, касови бележки, банкови уведомления.

 

— Ето — сложи я на масата. — Всички преводи. Всички суми. Ако искаш — смятай.

 

Марко дори не погледна.

*

— Какво искаш да докажеш с това?

 

— На себе си — отвърна Клара. — Че не съм луда. А на теб — че това повече няма да продължи.

 

Той замръзна.

 

— В какъв смисъл?

 

— В буквалния. Повече няма да превеждам пари на майка ти. Нито днес. Нито утре. Нито „много спешно“.

 

— Не можеш да постъпиш така — повиши глас Марко. — Това е майка ми!

 

— А аз съм твоята жена — за първи път тя отговори също толкова твърдо. — Или бях такава само когато ти беше удобно?

 

Той я гледа дълго, сякаш се опитваше да я познае. После се усмихна — вече без гняв, с хладен разчет.

 

— Добре. Само после да не се оплакваш, когато мама спре да се държи с теб човешки.

 

Клара уморено се усмихна.

 

— Марко… тя никога не се е държала така с мен.

 

Нощта прекараха в различни стаи. Сутринта Марко излезе, тръшвайки вратата, без да се сбогува. Клара нарочно не взе телефона си на работа. За първи път от дълго време.

 

В архива беше тихо. Документи, дати, подписи — всичко предсказуемо и честно. Анна Мари се приближи.

 

— Как мина?

 

Клара издиша.

 

— Казах „не“.

*

— И как е усещането?

 

Клара се замисли.

 

— Страшно. И… леко.

 

След два дни Ирэн Дюваль дойде сама. Без предупреждение. Още от вратата.

 

— Знаех си, че ще направиш сцена — заяви тя, сваляйки палтото си. — Марко ми разказа всичко. Реши да пестиш за сметка на семейството?

 

— Реших да спра да плащам за чужди тайни — спокойно отвърна Клара.

 

— Как смееш! — избухна Ирэн. — Ти живееш в това семейство, ползваш всичко!

 

Клара я погледна внимателно. Без страх.

 

— Живея със своята заплата. В този апартамент, който делим наполовина. И ползвам само това, което съм изработила.

 

— Ще разрушиш брака — изсъска Ирэн.

 

— Не — поклати глава Клара. — Просто спрях да го спасявам сама.

 

Ирэн си тръгна, тръшвайки вратата — също както преди това Марко.

 

След седмица Марко се върна за вещите си. Мълчаливо. Без обвинения. Само на прага се спря.

 

— Не мислех, че си такава.

*

Клара кимна.

 

— Аз също.

 

Когато вратата се затвори, в апартамента стана необичайно тихо. Не празно — тихо.

*

Клара си наля чай, седна до прозореца и за първи път от дълго време не мислеше за лихви, преводи и за това „как трябва“.

 

Мислеше за това, че понякога единственият начин да спасиш себе си е навреме да спреш да плащаш.