— Ключът не се върти — каза с изненада Клара, връщайки се у дома. — Свекървата все пак се реши — смени ключалките.

Тя стоеше на стълбището с пазарските чанти в ръце и не можеше да повярва, че не може да влезе в собствения си апартамент.
Още сутринта всичко беше както обикновено, а сега просто не я пускаха.

— Мадам Беатрис! — почука Клара. — Отворете, моля!

Отвътре се чуха стъпки и гласът на свекървата:

— Кой е?

— Аз съм, Клара. Отворете вратата.

*

— А-а, снаха дошла — в гласа на Беатрис Лоран се чу удовлетворение. — Защо не отваряш с ключа?

— Вие и сами знаете защо. Сменили сте ключалката.

Вратата се открехна, задържана от верига. В отвора се появи лицето на свекървата — спокойно, с лека, но тържествуваща усмивка.

— Да, смених я. Това е моят апартамент, имам право.

— Това е нашият апартамент — Клара се стараеше да говори равномерно. — С Марк живеем тук вече три години, и двамата сме регистрирани.

— Регистрацията е едно, собствеността — съвсем друго — бавно отвърна Беатрис Лоран. — Апартаментът е на мое име, ако си забравила.

Клара усети как гневът се надига в нея. Да, документите действително бяха на името на свекървата — при покупката така беше по-изгодно за ипотеката. Но кредита го изплащаха тя и Марк, всеки месец давайки повече от половината си доход.

— Къде е Марк? — попита Клара.

— На работа. Ще се върне вечерта.

*

— Той знае ли, че сте сменили ключалката?

— А защо трябва да знае? — сви рамене свекървата. — После ще му обясня как трябва да бъде.

Клара остави чантите на пода. Ръцете ѝ трепереха.

— Мадам Беатрис, пуснете ме вътре. Там са моите вещи, документи, дрехи.

— Аз ще ти събера вещите — отвърна жената. — Ще ги вземеш утре. Днес можеш да отидеш при майка си. Или при приятелките си — виждам, че ги имаш в изобилие. Само по магазини и кафенета ходите.

— Аз не се разхождам, аз работя! — повиши глас Клара. — И плащам ипотеката заедно с вашия син!

— Е, тогава продължавай да работиш. Само че ще живееш вече на друго място.

— Нямате право! — изпусна се Клара.

— Не вдигай шум, не безпокой съседите — намръщи се свекървата. — Всичко е по закон. Апартаментът е мой — аз решавам кой живее тук.

В този момент от съседния апартамент се показа мадам Луиза — възрастна жена, която знаеше всичко за всички в блока.

— Какво става, момичета? — попита тя.

— Нищо — бързо отговори свекървата. — Семейни въпроси.

— Тя не ме пуска в апартамента! — каза Клара, едва сдържайки сълзите си. — Сменила е ключалката!

Мадам Луиза се намръщи.

*

— Беатрис, какво е това? Снахата от дома ли гониш?

— Не се меси, Луиза — рязко отвърна тя.

— Как така да не се меся? Клара е добро, трудолюбиво момиче! Всичко е на нея — и работа, и дом. Защо така?

— Добра е — за себе си — промърмори Беатрис Лоран. — А за семейството — не съм сигурна.

Клара усети как сърцето ѝ забива силно. Тя извади телефона и набра номера на съпруга си.

— Ало, Марк? Майка ти смени ключалката. Не мога да вляза вкъщи.

— Какво? — изненада се той. — Сега ще ѝ се обадя.

— По-добре ела!

— Не мога, след десет минути имам съвещание. Ще говоря с нея, ще отвори.

Връзката прекъсна. Клара се втренчи в екрана на телефона, без да вярва. Съвещанието е по-важно от това, че жена му е изгонена от дома?

След няколко минути от апартамента се чу телефонен звън. Свекървата вдигна, поговори и се върна до вратата.

— Марк моли да те пусна — каза тя неохотно.

— Тогава отворете.

— Ще отворя. Но запомни — за последен път. Утре да си събрала вещите и да си тръгнеш.

Свекървата махна веригата. Клара влезе, вдигайки чантите. В антрето стояха два куфара.

— Това какво е? — попита тя.

— Твоите вещи — спокойно отвърна Беатрис Лоран. — Вече започнах да ги събирам, за да ти е по-лесно.

Клара влезе в спалнята — на леглото лежеше отворена чанта с грижливо подредени дрехи.

— Нямате право да пипате моите вещи!

— Имам — отвърна свекървата. — В моя дом постъпвам, както смятам за нужно.

Клара влезе в кухнята. Свекървата седеше на масата и пиеше чай от любимата ѝ чаша — същата, която Марк ѝ беше подарил за рождения ден.

— Защо го правите? С какво съм ви навредила?

— А какво добро си направила? — спокойно попита Беатрис Лоран. — Сина ми ми отне — това направи.

— Аз не съм го отнела. Ние се обичаме.

— Любов… — усмихна се свекървата. — Ти просто го върза за себе си. Всичките ти дрехи, гримове…

*

— Всичките ти дрехи, гримът ти… — продължи тя със студена усмивка. — Преди беше друг. Бързаше да се прибере у дома. А сега? Всичко се върти около теб.

Клара усети как нещо вътре в нея се прекъсва. Не от обида — от окончателно осъзнаване. Тази война не започна днес и дори не със смяната на ключалките. Тя продължаваше вече три години.

— Знаете ли, мадам Беатрис — каза тихо тя, — вашият син е възрастен човек. Той сам направи своя избор.

— Грешиш — свекървата остави чашата на масата с глух звук. — Мъжете винаги избират под влияние. А ти — прекалено много си се стараела.

— Аз се стараех да бъда съпруга — отвърна Клара. — Не ваша съперница.

В този момент входната врата се хлопна. В апартамента влезе Марк. Уморен, с отпуснати рамене, той спря в антрето, щом видя куфарите.

— Какво става тук? — попита объркано.

— Попитай майка си — Клара се обърна към него. — Тя реши, че вече нямам място тук.

Беатрис се изправи от стола.

— Аз просто въведох ред — каза спокойно тя. — Ти си твърде мек, Марк. А тя се възползва от това.

Марк погледна куфарите, после Клара. В погледа му проблесна колебание — същото, което тя беше виждала твърде много пъти.

— Мамо, хайде без крайности… — започна той.

И точно в този момент Клара разбра: той отново няма да застане на нейна страна. Нито сега. Нито тук. Нито някога.

— Не е нужно — каза тя спокойно. — Не се оправдавай.

Тя отиде до куфарите и хвана единия за дръжката.

— Клара, почакай — Марк направи крачка към нея. — Ще поговорим. Мама просто се ядоса.

— Не, Марк — тя го погледна право в очите. — Това не е изблик. Това е система. И ти в нея не си жертва. Ти си част от нея.

Той искаше да каже нещо, но думите не дойдоха.

— Ще си взема вещите — продължи Клара. — Останалото — после. Чрез адвокат.

Беатрис пребледня.

— Заплашваш ли ме?

*

— Не — поклати глава Клара. — Аз се спасявам.

Тя излезе в антрето, спря за миг до вратата и добави, без да се обръща:

— Апартаментът може да е ваш. Но животът ми — не.

Вратата се затвори.

Месец по-късно Клара седеше в малко наето студио с големи прозорци. На перваза имаше саксия с босилек, ухаеше на прясно сварено кафе. Телефонът лежеше с екрана надолу — тя вече не чакаше обаждания.

Документите за развода бяха подадени. Работата вървеше спокойно. За първи път от дълго време — без усещането, че я изтласкват от собствения ѝ дом.

Понякога тя си спомняше онова щракване на ключалката.
И всеки път разбираше: именно то ѝ беше отворило вратата към място, където вече не трябва да доказваш, че имаш право да бъдеш.