— Никакво „отивам при мама“! Този апартамент е моята крепост и оттук няма да помръдна! — заявих аз, щом видях куфарите на съпруга ми.

Оливия винаги се е гордяла със своя апартамент. Двустаен на четвъртия етаж в панелен блок — не е лукс, но е нейно. Тя събираше пари за първоначалната вноска цели четири години, работеше като мениджър в търговска компания, отказваше си пътувания и нови дрехи. Когато най-после получи ключовете, застана в средата на празната стая и не можеше да повярва — това принадлежи на нея. Само на нея. В документите черно на бяло стоеше името ѝ, без уточнения и без условия.

Година след като изплати ипотеката, Оливия се запозна с Лука на корпоративно парти на общи познати. Лука работеше като прораб на строеж, но още тогава говореше за плановете си — да открие собствен бизнес, да стане истински предприемач. Оливия слушаше историите за бъдещите му проекти и се възхищаваше на увереността му. Изглеждаше като човек, който прекрасно знае какво иска.

*

Двамата се ожениха доста бързо — шест месеца след запознанството. Оливия продължи да работи, да поддържа домакинството, да спестява за „черни дни“. Навикът да бъде предпазлива не я напускаше.

Лука наистина откри своя строителна фирма — малка, но амбициозна. Първо приемаха дребни поръчки: ремонт на входове, вътрешно оформление на апартаменти, понякога препланиране на офисни помещения. Работата вървеше добре. Лука се прибираше доволен, разказваше за нови клиенти и показваше сметките на следващия проект. Оливия искрено се радваше за него, но семейния бюджет държеше под строг контрол. Всеки месец отделяше определена сума на отделна сметка — за всеки случай.

Една вечер Лука влетя в апартамента с такава радост на лицето, че Оливия веднага разбра — случило се е нещо голямо. Дори не свали обувките си — остана в коридора, размахвайки някакви документи.

— Лив, представяш ли си?! Предложиха ни реконструкция на цяла сграда! — очите на Лука светеха. — Това е съвсем друго ниво! Ще можем да разширим екипа, да купим истинско оборудване!

Оливия пое от него листовете — търговско предложение от някаква инвестиционна компания. Цифрите бяха впечатляващи. Но и сумата на аванса беше сериозна.

— Лука, откъде ще вземем толкова пари за материали и техника? — попита тя, като седна на дивана и продължи да чете. — Тук трябват минимум милион и половина за стартово вложение.
Оливия прелистваше мълчаливо документите, втренчена в редовете, сякаш търсеше сред цифрите някакво чудо. Но чудо нямаше — само сурова аритметика.

Лука вече беше влязъл в дневната и ходеше напред-назад, като затворник в собственото си безпокойство.

— Лив, — спря се той най-накрая, — ако вложим тези пари, фирмата може да излезе на съвсем друго ниво. Няма да сме дребни ремонтчици — ще работим по истински обекти. Това е шанс, който идва веднъж в живота.

— Но рискът е огромен, — тихо отвърна Оливия. — Разбираш го. Ако нещо се обърка…

*

— Няма да се обърка! — прекъсна я Лука рязко. — Всичко съм пресметнал. Инвестиционната компания е солидна. А ти… ти просто не искаш да повярваш.

Оливия стисна листовете.

— Искам да повярвам. Наистина. Но милион и половина — това са всичките ни спестявания. Събирахме ги три години. За ремонт, за бъдеще… за спокойствие.

Лука въздъхна тежко и седна до нея.

— Лив… моля те, довери ми се. Не само на мен — на себе си. Винаги си била силна, решителна. Ти самата казваше, че животът се променя само когато рискуваш.

Тя се замисли. Да, казвала го беше. Но думите са лесни — истинският риск струва скъпо.

Накрая Оливия тихо произнесе:

— Добре. Влагаме милион. Само милион. Останалото ще търсим по пътя. Ако проектът е толкова добър, колкото казваш, всичко ще се върне.

Очите на Лука светнаха.

*

— Милион… Добре! Лив, благодаря ти. Няма да съжаляваш.

Той я целуна и веднага се втурна да звъни на партньори. Оливия го гледаше — и за първи път усети лека, почти незабележима сянка в душата си. Не тревога… още не. Но и не спокойствие.

Първите месеци всичко вървеше, както Лука обеща. Работници, доставки, схеми, планове — домът им се превърна в малък офис. Лука се прибираше уморен, но сияещ. Оливия го слушаше, носеше чай, помагаше му с документите. Първият милион сякаш беше разумна инвестиция.

Но една вечер той се прибра друг човек.

В умората му имаше нещо ледено… и нещо отчайващо.

Той остави ключовете и седна в тъмната кухня.

— Лив…

Сърцето ѝ се сви.

— Какво се е случило?

Лука прокара ръка по лицето.

— Инвестиционната компания… спря финансирането. Някакви проверки, одити… блокирани сметки. Не знам. Но плащанията са стопирани.

— За колко време? — прошепна тя.

— Не казват. Седмица? Месец? Повече…

*

Той въздъхна.
— А ние трябва да плащаме на доставчици. На работници. Част от материалите са взети на кредит.

— Колко ти трябва? — попита Оливия.

Погледът му я разби.

— Още един милион.

Тя онемя.

— Лука… ние… нямаме…

Той скочи, започна да крачи нервно.

— Знам! Но, Лив, ако се откажем сега — губим всичко. Цялата фирма рухва. Всички тези години… напразно. Това е моят шанс. Последният.

Спирайки се пред нея, той тихо, почти отчаяно прошепна:

— Моля те, дай ми този милион.

Оливия го гледа дълго. После стана.

— Лука… аз те обичам. Подкрепях те. Първият милион беше компромис, но го направихме заедно.
Но вторият… — тя поклати глава. — Това вече е пропадане. Не подем. Ние започваме да се давим, а ти искаш да потъна с теб.

Той пребледня.

*

— Значи… не ми вярваш.

— Вярвам. Но виждам реалността.

— Тоест… отказваш? — остро попита той.

— Да. Отказвам.

Лука рязко извади куфара от шкафа и започна да тъпче дрехи в него. Движенията му бяха почти безумни.

— Никакво „отивам при мама“! — извика Оливия. — Този апартамент е моята крепост! Аз няма да го напусна!

Той не се обърна.

— Тогава си тръгвам аз.

Той си тръгна през нощта. Даващият ехото щрак на вратата беше като точка. Голяма, твърда, последна.

Оливия стоя дълго в коридора. После заключи, върна се в хола и седна на дивана. Не плака. Просто дишаше в празния апартамент.

На масата лежаха договори и сметки. Тя взе най-горния лист и го разкъса.

После следващия.

И следващия.

Късаше, докато стаята не потъна в тишина.

*

След половин година Оливия разбра, че фирмата на Лука е затворена. Инвестиционната компания никога не възобновила плащанията. Част от доставчиците го били съдили.

Тя не почувства нито злорадство, нито болка.

Само облекчение. Тихо като утринен въздух.

Сега, когато се прибираше в апартамента си, тя изпитваше едно чувство — благодарност.
Към себе си.
Към разумността си.
Към това, че навреме е казала „не“.

Жилището отново беше нейна крепост.
Но вече — за нея самата.