— Здрасти, мила, много ли се измори днес? — попита Мартин, внимателно помагайки на жена си да свали палтото и ботушите.
— Малко, — въздъхна Елиза. — И главата ме боли някак… Не разбирам, дали съм настинала, или просто съм преуморена…
— Трябва да ти измерим температурата, — притесни се мъжът. — Лягай, аз веднага ще донеса термометъра. Момичетата вече ги нахраних, сам не съм ял — теб чаках…
— А аз нямам никакъв апетит, изяж всичко без мен… Наистина ще полегна…

Мартин и Елиза бяха женени шестнайсет години. Почти година Мартин се бореше за вниманието на жената, която му хареса от пръв поглед. Елиза в началото изобщо не го забелязваше — той не беше нейният „тип“.

Харесваше високи, набити, тъмнокоси мъже… А Мартин — само малко по-висок от нея, слаб, и още отгоре рус. Съвсем различен от това, към което беше свикнала. Даже ѝ се струваше някак безцветен.

*

И майка ѝ постоянно повтаряше едно и също:
— Ти си такава красавица… Защо ти е този дребосък? Той въобще не ти е равен! Погледни Филип — ето това разбирам!
— Мамо, Филип е минало, — уморено отговаряше Елиза.
— Жалко, че тогава не се получи… Такъв красив мъж, изглеждахте идеално заедно… Хората се обръщаха след вас… А Мартин? Какво е това? Нито лице, нито фигура…
— Мамо, не възнамерявам да започвам нищо с Мартин…
— Тогава му кажи направо! — не отстъпваше Тереза. — Нали само около теб се върти, все ти носи цветя… Наистина ли не разбира, че ти си прекалено добра за него? Нека по-добре обърне внимание на приятелката ти Лидия — те са един калибър. А ти — не!
— Моля ти се, нека поне при тях нещата да се получат… — свиваше рамене Елиза.

Но всичко се промени внезапно. След тежко счупване на крака Елиза попадна в болница, където трябваше да прекара дълго време. А Мартин идваше всеки ден. Носеше цветя, плодове, книги — само и само да не ѝ е скучно.

И тогава тя за първи път погледна на него по друг начин. Престана да ѝ изглежда блед — напротив, стана някак светъл, добър, надежден. Най-важното — с него беше удивително леко и интересно. Хващаше се, че го чака, че ѝ липсва, че се радва на всяка среща.

Майка ѝ изпадна в шок, когато чу за годежа.
— Ти съвсем ли си полудяла? За този… този… Защо ти е той? — Тереза се хващаше за главата и с всички сили се опитваше да разубеди дъщеря си от, според нея, чудовищна грешка.
— Мамо, сама ще реша за кого да се омъжа, — спокойно, но твърдо каза Елиза, и разговорът приключи.
— Ще видиш… ще съжаляваш… — прошепна майка ѝ с треперещ глас. Не можеше да повярва, че красивата ѝ дъщеря се е влюбила в такъв „невзрачен“ мъж като Мартин…

Но минаха шестнайсет години — и Елиза нито за миг не съжали. Благодареше на съдбата, че тогава се бе озовала в онази болнична стая. Живееха щастливо, нежно, отглеждаха две дъщери — тринайсетгодишната Софи и деветгодишната Жюли. Мартин се оказа идеален съпруг и баща — обожаваше своите момичета.

*

Дори Тереза с времето се примири. Повече — призна, че е грешала.
— Право казват: външността не е най-важното… Наистина си направила добър избор с Мартин… Толкова ясно се вижда колко те обича. А Филип… той вече успя да се разведе два пъти, чува ли си?
— Не, мамо, не съм. И честно, изобщо не ми е интересно…
— А каква любов беше между вас… Спомням си как тогава плака…
— Било — минало. Защо да се връщаме назад?..

Елиза легна на дивана и притвори очи. Шумът в главата се усилваше, тялото сякаш натежаваше от олово. Мартин се върна с термометъра и се наведе към нея:
— Хайде… сложи го под мишницата. Гориш цялата.

Тя слабо вдигна ръка, но внезапно трепна, сякаш от остра болка.
— Внимавай… нещо… нещо вътре ме дърпа…

Мартин се намръщи и седна до нея.
— Ели, може би това не е просто настинка? Може би е кръвно? Или… мигрена?
— Не знам… — прошепна тя, затваряйки очи. — Просто ми дай минутка…

Но той никак не се успокояваше. За шестнайсет години се беше научил да усеща състоянието ѝ по-добре от собственото си. И сега нещо не беше наред. Съвсем не беше.

Термометърът показа 39,1.
— Ели… Това е много. Да тръгваме към болницата.

Тя се опита да се усмихне:
— О, стига, това е само умора. Утре ще ми мине…

Мартин рязко се изправи.
— Не. Не искам да чакам „утре“. В момента ме интересува повече твоят пулс, отколкото току-що сготвената вечеря. Обличай се.

— Марти… — в гласа ѝ прозвучаха благодарност и безсилие едновременно.

Той ѝ помогна да стане, обу я, наметна якето. Момичетата изплашено надничаха от стаята.
— Мамо, какво става? — попита с треперещ глас Жюли.
— Всичко е наред, мъничета, — опита се да се усмихне Елиза, но усмивката излезе напрегната. — Татко просто много се презастрахова.
— Скоро ще се върнем, — добави Мартин, навеждайки се към дъщерите. — А вие лягайте да спите. Ще се обадя на баба — ако трябва, ще дойде.

Излязоха в студената вечер. Снежинки падаха върху косата на Елиза и се топяха върху горещата кожа. На паркинга Мартин я хвана здраво, когато тя се залюля.
— Ели! Дишай дълбоко. Вече тръгваме.

Тя затвори очи и се вкопчи в ръкава на якето му като в спасителен пояс.

*

В спешното отделение Мартин крачеше напред-назад, докато сестрата попълваше документите. Елиза лежеше на кушетката — бледа като чаршаф.
— Кръвното е високо… температурата също… възможна инфекция… — мърмореше лекарят, докато я преглеждаше.

Думите се разтваряха в глухия страх, който пълнеше гърдите на Мартин.
— Какво ѝ има? — попита дрезгаво. — Кажете ми честно.
— Трябва да изчакаме резултатите. Но я докарахте навреме. Добре, че не изчакахте до сутринта.

Тези думи удариха по-силно от всяка диагноза.

След час тя спеше под система. Лицето ѝ леко бе поруменяло, дишането се успокои. Мартин седеше до нея и държеше ръката ѝ. Тънките пръсти на Елиза бяха студени, но той ги топлеше в своите длани, както можеше.
— Виждаш ли, — прошепна той, макар че тя спеше. — Винаги усещам, когато ти е зле… винаги.

В стаята надникна лекарят:
— Първите резултати са готови. Вирусна инфекция, усложнена с възпаление. Нищо критично, но е опасно да се остави без лечение. Ще трябва да я понаблюдаваме ден–два.

Мартин кимна. В очите му благодарността се смесваше с изтощение.
— Ще остана при нея. До сутринта. До следващата. Колкото трябва.

Лекарят се усмихна:
— Личи си, че я обичате много.

Мартин погледна Елиза така, както гледат само веднъж в живота — и за цял живот.
— Тя е моят шанс. Моят подарък. Моето семейство. Обичам я — и тази дума не стига.

На сутринта температурата спадна. Елиза отвори очи и го видя — в същата поза, със същото напрегнато лице и все така стискайки нейната ръка.
— Не си спал? — прошепна.
— Не, — усмихна се уморено. — Боях се, че ако заспя, пак ще станеш гореща…

Елиза притвори очи. На миглите ѝ блеснаха сълзи.
— Марти… благодаря ти, че те има.

Той се наведе и леко я целуна по челото.
— А аз ти благодаря, че някога избра мен.

*

Тя слабо се усмихна:
— И не съм сбъркала… нито за секунда.

След два дни се прибраха у дома. Момичетата се хвърлиха на врата на майка си. Тереза, дошла да наглежда внучките, въздъхна:
— Боже, Елизо, как ме изплаши…

Но веднага добави, поглеждайки към зет си:
— Макар че… трябва да призная… в добри ръце си.

Мартин леко се смути.
Елиза хвана ръката му и тихо, но уверено каза:
— Знаех го още преди шестнайсет години. И го знам и сега.

А Мартин просто я притисна към себе си — така, както притискат най-ценното, което животът е подарявал някога.

И в този момент стана ясно:
нито майка ѝ, нито старите съмнения, нито чуждите думи — нищо не може да разруши това, което са градили толкова години.
Защото тяхното семейство не се крепеше на красиви фрази,
а на постъпки.
На грижа.
На любов, изпитана от времето.