— Мъжът ми и без теб ще си посрещне рождения ден, ти тръгвай да посрещнеш дъщеря ми — заяви нагло свекървата.

Амелия бавно вдигна поглед от цветните кутии с подаръци, които подреждаше внимателно върху масата. В рамката на вратата стоеше Евелин Марко — свекърва ѝ, облечена в скъпа рокля в цвят бургундско вино.

— Моля, КАКВО? — Амелия остави сатенената панделка, подготвена за подаръка на Люка.

— Глуха ли си? Моята Мелиса пристига от Дубай тази вечер. Трябва да я посрещнеш на Домодедово, да я закараш у дома, да ѝ помогнеш с куфарите. Люка прекрасно ще мине без твоите глупави изненади.

Амелия се изправи бавно. За четири години брак беше свикнала с изцепките на Евелин Марко, но такова не бе преживявала.

— Евелин Марко, утре Люка навършва тридесет и пет. Половин година подготвям този празник. Резервирах маса в любимия му ресторант, поканих приятелите му…

— ЩЕ ОТМЕНИШ — махна свекървата с ръка, обсипана със златни пръстени. — Мелиса е по-важна от твоите глупости. Три месеца не е била у дома.

*

— Но аз не съм шофьор и не съм слугиня! Мелиса си има собствен съпруг — нека Рафаел я посрещне!

Очите на Евелин Марко се присвиха, а устните ѝ, оцветени с тъмночервено червило, се извиха в презрителна усмивка.

— Рафаел е зает. Има важна сделка. А ти какво правиш полезно? Седиш си вкъщи, харчиш парите на сина ми за глупости. Поне веднъж бъди полезна на семейството!

— Работя! — възмути се Амелия. — Имам собствено ателие по флористика, дванадесет служители!

— Цветенца продаваш — изсумтя свекървата. — Това не е работа. Това е забавление за скучаещи домакини. Истинска работа е, когато подписваш договори за милиони, както правеше покойният ми съпруг. Или както Люка сега.

Гърдите на Амелия се изпълниха с горещо, задушаващо възмущение.

— Люка знае ли за тази ваша „молба“?

— На Люка не му е до женски глупости. На преговори е в Екатеринбург, връща се утре на обяд. Дотогава ти ще си върнала Мелиса и може би дори ще имаш време да сготвиш нещо за рождения му ден. Макар че с твоите умения по-добре да поръчаш.

— НЯМА ДА ОТИДА — каза твърдо Амелия.

*

Евелин Марко се приближи бавно. От нея миришеше на скъпи френски парфюми и високомерие.

— Слушай внимателно, момиче. Живееш в апартамент, купен от МОЯ син. Караш кола, подарена от МОЯ син. Носиш бижута, които…

— ДОСТАТЪЧНО! — Амелия скочи. — Не съм златотърсачка! Имам собствен бизнес, собствени пари! А апартамента го купихме ЗАЕДНО — платих половината!

— Ох, не ме разсмивай. Стотинките ти от продажба на маргаритки? Люка просто ти позволи да участваш, за да не се чувстваш като издръжана жена. А всъщност си точно това.

Думите боляха, но Амелия знаеше, че са лъжа.

— Знаете ли? Справяйте се без мен. Да вземе такси. Или ВИЕ да я посрещнете.

— Аз?! — изохка Евелин Марко. — Имам болно сърце, лекарите забраняват да пътувам толкова далеч. Домодедово е изпитание за здравето ми.

— А за Монако на всеки два месеца не е? — изтърва Амелия.

Лицето на свекървата почервеня.

— Как смееш! Неблагодарна! Ние те приехме в семейството, ти, беднячка от провинцията, а ти…

— Аз съм от Нижни Новгород, не от село! Имам висше образование, собствен бизнес и…

— МЪЛЧИ! — изрева Евелин Марко. — Ще бъдеш в седем вечерта на трети терминал. Мелиса каца в седем и половина. Да не закъснееш!

Тя излезе, тръшвайки вратата.

Амелия се отпусна на дивана, ръцете ѝ трепереха. Опита се да звънне на Люка — абонатът беше недостъпен.

След часове колебания най-накрая телефонът иззвъня. Името на Люка.

— Ами, здравей. Мама каза, че ще посрещнеш Мелиса. Благодаря ти.

Амелия занемя.

— Значи ЗНАЕШЕ? И не ми каза?

*

— Мама звънна преди час. Помислих, че вече сте се разбрали. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че утре е рожденият ти ден! Аз…

— Ами, отпразнуваме през уикенда. Какво значение има? Мелиса рядко идва. Трябва да ѝ помогнем.

— Но защо аз?

— Защото си моя съпруга и част от семейството — гласът му стана строг. — Не прави сцени. Имам още срещи. Просто я посрещни, закарай я и това е. Не е трудно.

— А празникът, който подготвям от половин година?

— Ами, НЕ ЗАПОЧВАЙ. Уморен съм. Ще говорим, когато се върна.

Той затвори.

Амелия стоеше, гледайки празния екран. После извика:

— Клара, ела при мен.

Полуприятелката ѝ, Клара Моке, пристигна след половин час. След дългия разказ каза:

— Твоята свекърва е вещица. А Люка — мамин син.

— Какво да правя? Ако не отида…

— Ако отидеш, ще те мачкат вечно. Имам идея.

Клара писа на познат — Марсел, юрист, чийто брат имаше транспортна фирма.

След час планът беше готов.
Амелия и Клара потеглиха към летището.

Домодедово беше както винаги хаотично. Амелия чакаше с табелка:

„Мелиса Сено“.

След 40 минути Мелиса се появи — висока, слаба, със студено лице.

— Амелия? Къде е колата? Уморена съм.

— На паркинга.

Мелиса я огледа с презрение.

— В какво си облечена? Това от масовия пазар ли е? Боже, Люка можеше да си намери по-нормална жена…

*

Мелиса вървеше леко напред, токчетата ѝ тракаха по плочките. От нея се носеше аромат на скъпи ориенталски парфюми и самодоволство. Амелия стисна зъби — всяка секунда до тази жена ѝ напомняше защо отношенията с семейството на Люк винаги приличаха на изпит, който трябва да издържи без право на грешка.

— Надявам се поне колата да е чиста — подхвърли Мелиса. — Не понасям прах и миризма на храна. Имам чувствителен стомах.

Клара изсумтя така красноречиво, че Амелия едва не се разсмя. Но се овладя.

— Всичко е наред — отвърна спокойно тя.

Излязоха на паркинга. Там ги очакваше тъмносин микробус с шофьор в костюм. Мелиса се намръщи:

— Това какво е? Къде е колата на Люк? Свикнала съм да пътувам комфортно, не в… микробуси. Да не мислиш да ме унижиш?

— Корпоративен трансфер — отвърна Амелия. — Удобно е за багаж. Всичко е уредено.

Мелиса вече отваряше уста за нова забележка, когато погледът ѝ падна върху шофьора — висок, елегантен, със самоуверена усмивка.

— Добър вечер. Мелиса Сено? — попита учтиво той.

Девойката мигом промени тона:

— А… добре. Може.

Тя се настани вътре така, сякаш влиза в частен самолет. Амелия и Клара седнаха до нея. Вратата се затвори.

Мелиса се облегна назад, извади телефона и каза:

— Амелия, имам една молба. Утре имам среща с приятелка, трябва да ме закараш до центъра. И, моля те, тези дрехи не ги мачкай. Новата колекция са.

Тя подаде хартиена торбичка.

— Мелиса, — намеси се Клара, — чуваш ли въобще? Утре е рожденият ден на Люк! Амелия подготвя празника от половин година! Поне уважение покажи.

Мелиса я изгледа с ледено презрение.

— А ти коя си? А, да… съдружничката от цветарското ателие. Вашият бизнес умира, ако спрат лампите. Моля ти се, не давам съвети от хора, чийто доход зависи от… поливане.

Клара застина, обидена до сълзи.

*

И точно тогава в Амелия нещо превключи.
Тихо. Решително.

— Мелиса, — каза тя спокойно, — утре няма да те закарам никъде.

В микробуса настана мъртва тишина.

— Какво?! — избухна Мелиса. — Ти СИ ДЛЪЖНА…

— Не съм ти длъжна за нищо. Дойдох на летището, защото ме помоли Люк. Не ти. Доставих те до дома ти — мисията приключи.

— Ти… ти… как смееш?!

— Майка ти не ми е началник. А ти изобщо не си ми господар. Утре е празникът на мъжа ми. И аз ще бъда с него, а не с твоите прищевки.

Шофьорът прекъсна спора:

— Пристигнахме.

Микробусът спря пред голямата семейна къща. Мелиса изскочи навън, треснала вратата, без да погледне назад.

Когато поеха обратно, Клара прошепна:

— Гордея се с теб, Ами.

Амелия гледаше светлините навън. И за пръв път от години вътре ѝ беше спокойно.

— Знаеш ли какво? — каза тихо тя. — Утре празникът няма да бъде отменен. Стига съм играла по техните правила.

Клара се усмихна:

— А Люк?

Амелия въздъхна.

*

— Ще говорим. Истински. Ако за него капризите на Мелиса са по-важни… и ние ще трябва много да променим.

Микробусът спря.
Амелия слезе, вдигна поглед към тъмните прозорци…
и не усети страх.

Само сила.

Утре ще има много думи. Може би много болка.
Но утре тя ще бъде не удобна съпруга.
Не момиче с „ромашки“.
А самата себе си.

И това вече не я плашеше.