— Ти изобщо направи ли нещо, за да имаме този апартамент? Не! Така че условията си можеш да си ги сложиш където ти е удобно👇
— Марсел, поне изпрати ли днес някакви автобиографии? — попита Мария, набързо допивайки сутрешното кафе и едновременно проверявайки електронната поща на телефона си.
— Разбира се! — прозявайки се, отвърна Марсел, мързеливо протягайки се на дивана. — Вчера вечерта, докато беше в банята, пратих в пет фирми! Обещаха да се обадят, затова телефонът е включен!
— Наистина? — Мария повдигна вежди, без да откъсва поглед от екрана. — И къде точно изпрати автобиографията?
— Ами… там… В онази строителна фирма… Как се казваше… — замънка Марсел. — Тази до твоята работа, и още в автосалона, където работех преди! Казаха, че може да им трябва търговски консултант!

*

Мария тежко въздъхна и остави чашата в мивката. Точно същия отговор беше чувала преди седмица. И преди месец. И преди половин година. Меняха се само имената на фирмите, ставайки все по-неясни.
— Отивам на работа. Храната е в хладилника, надявам се, че ще приготвиш вечерята? — обу обувките и оправи прическата си пред огледалото до входната врата.
— Няма проблем! — махна с ръка Марсел. — Ще направя нещо вкусничко!

Щом вратата се затвори след нея, Марсел с облекчение се протегна и включи телевизора. Денят обещаваше да бъде като вчера: сериали, храна по доставка и компютърни игри до вечерта. Можеше и приятели да покани, да пийнат бира. Тази мисъл го накара доволно да се усмихне.

Мария, излизайки от входа, спря за миг и погледна към прозорците на апартамента им. Три години. Толкова беше минало, откакто мъжът ѝ „временно“ остана без работа. В началото поне правеше нещо — говореше за криза, труден пазар, неприложима професия. После обясненията станаха по-кратки: „Търсих“, „Не се получи“, „Утре пак“.

Сега — само ако тя го притиснеше с въпроси.
Трийсет и шест хиляди — месечната вноска по кредита. Сметки, храна, дрехи, транспорт — всичко бе върху нея.

Вечерта, когато се прибра изморена, отвори вратата. В кухнята — мръсни съдове и миризма от доставка. По кутиите личеше, че Марсел е канил гости — празни бирени бутилки стояха на масата.
— Прибрах се! — извика тя, събувайки се.

Марсел седеше с слушалки пред компютъра и не я забеляза веднага. Едва когато го докосна по рамото, той се сепна.
— А, здравей! — усмихна се виновно. — Днес си рано!
— Рано? — погледна часовника тя. — Осем вечерта е, Марсел.
— Така ли? — протегна се той. — Не усетих! Как мина работа?
— Нормално — отвърна кратко тя и огледа стаята. — Виждам, че и при теб е „нормално“. Приятели идваха?
— Да, Жан и Пабло! Само за час! — побърза да каже той.
— А вечерята? — тя знаеше отговора, но попита.
— Прости, заиграх се. Ще поръчаме нещо! — усмихна се виновно.

*

Тя го гледа дълго и мълчаливо. Нещо в нея се скъса.
— Не, Марсел. Стига — каза тихо, прекалено тихо. — Търпението ми свърши. Или намираш работа за една седмица, или се развеждаме. Повече не мога и не искам да нося всичко сама.

Той се обърна невярващо.
— Сериозна ли си?
— Напълно. На трийсет и четири си. Здрав си, способен си да работиш. А седиш на врата на жена си като дете. Това не е нормално.
— Разбираш ли какво говориш? Сега има криза! Търся работа, знаеш го!
— Не, Марсел. Не търсиш. — Тя скръсти ръце. — Проверих браузъра — никакви сайтове за работа. Само игри, залагания и форуми. Дори автобиографията ти не е обновявана година.
— Какво?! Следиш ме? Ровиш ми в компютъра?!

Мария не отговори. Тя само го гледаше малко по-дълго, отколкото беше нужно — сякаш се опитваше да разбере дали в него е останала и следа от човека, когото някога бе обикнала. После спокойно каза:
— Не следя никого. Проверявам какво става в собственото ми семейство. Там, където аз плащам сметките, кредита, твоите забавления. Ти харчиш моите пари, Марсел. Моите. Имам право да знам за какво отива животът ми.

Той отвори уста, за да възрази, но думите просто изчезнаха. Остана само гнявът — онзи безсилният.
— Просто искаш всичко да е по твоя начин! — извика той. — Натискаш, контролираш! Не ме уважаваш!
— Аз не те уважавам? — Мария се усмихна тихо, но в гласа ѝ нямаше никакво веселие. — Уважението не е награда за мързел, Марсел. То се печели.

Тя мина покрай него, събирайки празните бутилки и разхвърляните салфетки. Всеки жест беше внимателен, почти механичен, но в тях личеше умора, трупана с години.
— Какво правиш с това… — започна той.
— В коша. Там, където му е мястото.

Марсел се намръщи, сякаш тя хвърляше боклука върху него. Скочи, повече ядосан на себе си, отколкото на нея, но без да може да го признае.
— И какво според теб трябва да направя сега? — попита той твърде високо, твърде рязко.

Мария се обърна и за първи път от дълго време го погледна право в очите — без страх, без смущение, без жалост.
— Да започнеш да живееш като възрастен. Или си тръгвай.

Между тях увисна тишина — плътна, тежка, почти осезаема. Марсел отпусна раменете си. Предишната самоувереност, наглостта, познатата бравада — всичко се изпари.

Той рухна обратно на стола и скри лицето си в ръце.
— Аз… — гласът му се прекърши. — Аз съм объркан, Мария.

Това изречение беше най-честното, което беше казвал от години.

*

Мария седна на ръба на дивана. Тя беше уморена да се ядосва. Уморена да се надява. Уморена да живее „за двама“.
— Вярвам ти — каза тихо. — Но объркването не е оправдание. Възрастният човек поема отговорност, дори когато го е страх. Когато не му се получава. Когато не му се иска. А ти… ти спря. И стоиш на едно място твърде дълго.

Той мълчеше. Само дишаше тежко, сякаш въздухът бе станал прекалено гъст.
— Имаш една седмица — напомни тя меко, но твърдо. — Истинска. Не приказки за „пратих“. Не истории за „кризата“. Искам да видя действия. Истински.

Марсел вдигна поглед към нея — и в очите му за първи път от много време се появи нещо като зрялост.
— И ако… ако опитам… ако наистина започна? — прошепна. — Ти… ще останеш?

Мария го гледа дълго. Вътре в нея всичко се съпротивляваше да повярва отново. Но тя не искаше невъзможното. Само опит. Само уважение. Само живот заедно, а не на нейните рамене.
— Ако започнеш — каза тя, — и аз ще започна отначало. Но заедно. Не сама.

Марсел кимна. Несръчно. Несигурно. Но кимна.

На следващия ден той се събуди преди нея — за пръв път от месеци. Изтри игрите. Изтри иконите на казината. Намери старите чернови на автобиографията и седна да я пренаписва — намръщен, но твърд. Отиде при познат, който беше обещал помощ. Записа се за интервю. Второ. Трето.

Той се спъваше, ядосваше се, бъркаше думите. Но действаше.

След седмица стоеше в коридора с лист хартия в ръка и гледаше Мария така, сякаш пак беше на двайсет — плахо, развълнувано, честно.
— Вземат ме — каза. — С изпитателен срок. Малка заплата… но е начало.

Мария усети как вътре нещо бавно се отпуска — не еуфория, не щастие, а истинско облекчение.
— Началото е всичко, от което съм имала нужда, Марсел.

Той направи крачка напред. Несигурна. Но своя, не наложена.
— Знам — отвърна тихо. — И… благодаря, че не си тръгна.

*

Мария се усмихна. Истински — за пръв път от месеци.
— Благодаря ти, че се върна.

И в този момент стана ясно: и двамата са получили шанс. Малък. Крехък. Но шанс.
И най-важното — вече общ.