— Квартирантите отпадат. Там вече ще живее сестра ми с децата — каза спокойно съпругът.

 

Изабел се върна от работа уморена, но доволна. В банката най-сетне бяха одобрили намаляване на лихвата по ипотеката, което означаваше икономия от почти три хиляди рубли на месец. Септември беше успешен — квартирантите от двустайния апартамент плащаха редовно наема, покривайки месечните вноски към банката.

 

Този апартамент Изабел беше купила преди четири години, още преди да се запознае с бъдещия си съпруг Марк. Тогава работата в строителна компания носеше добри доходи и младата жена се реши на покупка на собствено жилище. Ипотечният кредит беше разсрочен за петнадесет години, но отдаването на апартамента под наем на семейство с дете напълно покриваше месечните плащания.

 

Марк разбираше ситуацията и никога не беше против квартирантите. Напротив — радваше се, че съпругата му е финансово независима и не иска пари за ипотеката. Самият той имаше малък едностаен апартамент, където и живееха заедно след сватбата.

 

Когато отключи вратата, Изабел чу гласове от кухнята. Марк говореше с някого по телефона — по интонацията личеше, че са роднини. Жената събу обувките си, закачи якето и отиде при него.

 

— Да, мамо, разбирам. Разбира се, ще помогнем — казваше Марк в слушалката. — Не се тревожи толкова. Клара ще намери изход от ситуацията.

*

Изабел седна до него и го погледна въпросително. Той прикри телефона с ръка и тихо обясни:

 

— Клара се разведе. Окончателно. Остава сама с децата.

 

Сестрата на Марк, тридесет и двегодишната Клара, вече половин година беше в процес на развод със съпруга си. Съпрузите не можеха да поделят общото имущество и да решат при кого ще останат децата — осемгодишният Лукас и петгодишната Софи. В крайна сметка съдът реши децата да останат при майката, а бащата да плаща издръжка.

 

— Добре, мамо, ще измислим нещо — завърши разговора Марк и остави телефона.

 

— Какво стана? — попита Изабел.

 

— Клара няма къде да живее. Апартаментът остава за бившия ѝ съпруг, а засега няма пари за наем. Мама моли да помогнем.

 

Изабел кимна със съчувствие. Развод с деца никога не е лесен, особено когато става дума за жилище.

 

На следващия ден, когато Изабел се прибра от работа, вкъщи вече беше свекървата. Мария Лоран седеше в кухнята с чаша кафе и внимателно разглеждаше нещо на телефона си.

 

— Изабел, ела, седни — приветливо я повика тя. — Помислих за ситуацията на Клара.

 

Изабел си изми ръцете и седна срещу Мария Лоран. Жената остави телефона и я погледна сериозно.

 

— Защо Клара да се мъчи с наем и да хвърля пари на вятъра? Вие имате двустаен, почти празен стои. Нека се нанесе там с децата.

 

Изабел премигна няколко пъти, опитвайки се да осмисли чутото. Апартаментът далеч не беше празен — там живееше семейство, което редовно плащаше наема вече две години.

 

— Мария Лоран, но там живеят квартиранти — предпазливо напомни Изабел.

 

— И какво от това? Ще ги изгониш. Защо чужди хора, когато роднина има нужда? — свекървата сви рамене, сякаш говореше за нещо напълно очевидно.

 

— Но наемът покрива ипотеката. Без тези пари няма с какво да плащам на банката.

 

Мария Лоран се намръщи, сякаш Изабел беше казала нещо неприлично.

 

— Изабел, какви са тези разговори? Марк ще помогне, ако трябва. Най-важното е децата да не останат на улицата. Софи е още толкова малка, а Лукас току-що тръгна на училище. Представяш ли си колко им е тежко след развода на родителите?

*

Изабел разбираше трудностите на децата, но изобщо не разбираше логиката на свекървата. Квартирантите плащаха двадесет и осем хиляди на месец, което напълно покриваше ипотечната вноска от двадесет и пет хиляди и оставяше малка сума за комунални разходи.

 

— Мария Лоран, не съм против да помогна на Клара, но може би е по-добре да намерим друг вариант? Отдаването под наем не е прищявка, а необходимост.

 

Свекървата сложи чашата на масата недоволно.

 

— Какъв друг вариант? Клара работи като мениджър в салон за красота, там плащат стотинки. А тук има готово жилище и не е нужно да се преплаща за наем.

 

— Но аз трябва да плащам на банката всеки месец. Ако няма наем, няма с какво да платя.

 

— А мъжът за какво е? — рязко попита Мария Лоран.

 

Изабел погледна свекървата объркано. Марк работеше като техник в автосервиз и заплатата му едва стигаше за ежедневните разходи. Да поеме и ипотеката на жена си означаваше сериозно орязване на бюджета.

 

— Мария Лоран, апартаментът е на мое име. Това е моя отговорност.

 

— И какво от това? Вече сте съпруг и съпруга. Трябва да си помагате. А на семейството — още повече.

 

Разговорът беше прекъснат от звука на ключ в ключалката. Марк се прибра. Той целуна жена си, поздрави майка си и седна на масата.

 

— Мама разказа ли ти вече за идеята с апартамента? — попита Марк Изабел.

 

— Разказа — кимна тя.

 

— И какво мислиш?

 

Изабел погледна съпруга си, после свекървата. Мария Лоран я гледаше очакващо, сякаш отговорът беше очевиден.

 

— Марк, а ипотеката? Всеки месец трябва да плащам на банката двадесет и пет хиляди.

 

— Ще се оправим някак. Най-важното е Клара и децата да не се лутат по наети квартири.

 

Изабел усети как бузите ѝ пламват. Марк говореше така, сякаш ставаше дума за дреболия, а не за сериозна финансова отговорност.

 

— Как ще се оправим? Имаш ли излишни двадесет и пет хиляди всеки месец?

 

Марк неловко пристъпи от крак на крак.

*

— Ами… може да намерим допълнителна работа. Или да вземем назаем от някого.

 

— От кого? И за какъв срок? — Изабел се стараеше да говори спокойно, но напрежението личеше в гласа ѝ.

 

Мария Лоран се намеси:

 

— Изабел, защо се тревожиш толкова? Клара ще поживее временно, докато стъпи на крака. После, кой знае, може пак да се омъжи.

 

— А ако не се омъжи? Ако живее там с години?

 

Свекървата махна с ръка:

 

— Няма да стане. Клара е красива жена, мъжете винаги са я ухажвали.

 

Изабел се облегна назад. Логиката на свекървата и съпруга ѝ беше напълно неразбираема. Трябваше да се изгонят платежоспособни квартиранти, за да се настани роднина, без никой да обясни откъде ще дойдат парите за ипотеката.

 

— А какво ще кажем на квартирантите? — попита Изабел.

 

— Ще кажем, че апартаментът е нужен за лично ползване — сви рамене Марк. — По закон собственикът има право да прекрати договора за наем.

 

— Нужно им е време да намерят ново жилище. Поне месец.

 

— Ще им дадем месец. За това време ще измислим нещо с парите.

 

Вечерта, когато свекървата си тръгна, Изабел опита още веднъж да поговори с мъжа си.

 

— Марк, наистина ли мислиш, че ще се справим с допълнителните плащания?

 

— Изабел, това е сестра ми. Тя остана сама с две деца. Наистина ли не разбираш?

 

— Разбирам. Но разбирам и това, че банката няма да чака, ако спрем да плащаме по кредита.

 

Марк седна до жена си и я хвана за ръка.

 

— Ще измислим нещо. Може да вземем потребителски кредит за няколко месеца.

*

— При двайсет процента годишно? За да плащаме после още повече?

 

— Тогава ще поискаме заем от родителите.

 

— Твоите родители нямат такива пари. Моите — също.

 

Марк замълча, осъзнавайки, че жена му е права. Но не смяташе да отстъпва.

 

— Клара е единствената ми сестра. Не мога да изоставя родната си кръв в труден момент.

 

— А аз съм твоята съпруга. И имам задължения към банката, които никой не е отменял.

 

Мъжът стана и започна да крачи из стаята.

 

— Изабел, нима за теб парите са по-важни от хората?..

 

*

Тя мълча дълго. Гледаше как Марк крачи из стаята като звяр в клетка и изведнъж улови странно усещане: преди в такива моменти започваше да се оправдава, да обяснява, да доказва. Сега — не. Имаше само тежко, хладно осъзнаване.

 

— Не става дума за пари — каза тя най-сетне. — Става дума за отговорност. И за уважение. Към мен.

 

Марк спря.

 

— Уважавам те. Но това е семейство.

 

— А аз каква съм? — тихо попита Изабел. — Съквартирантка? Банкомат? Временно решение?

 

Той отвори уста, но не намери отговор.

 

На следващия ден Марк сам се обади на квартирантите. Изабел чуваше разговора от съседната стая: неловки паузи, объркани обяснения, извинения. Когато приключи, по лицето му имаше раздразнение.

 

— Дадох им месец — каза той. — Както се разбрахме.

 

Изабел кимна. Вътре всичко се сви. Този месец стана обратното броене.

 

След седмица в апартамента отново се появи Мария Лоран — вече не с усмивка, а с делови вид.

 

— Всичко решихме — обяви тя, без дори да свали палтото си. — Клара се мести в края на месеца. За децата вече намерихме училище и детска градина наблизо.

 

— А ние с Марк това ли го решихме? — спокойно попита Изабел.

 

Свекървата присви очи.

 

— Започваш да се инатиш. Не е хубаво.

 

— Не е хубаво да се разпореждате с нещо, което не е ваше — също толкова спокойно отвърна Изабел. — Аз не съм давала съгласие.

 

— Ти си длъжна! — повиши глас Мария Лоран. — Ти си омъжена за моя син!

 

Марк стоеше между тях, очевидно не знаейки накъде да погледне.

 

— Мамо, хайде без викове…

 

— Не, с викове! — рязко я прекъсна тя. — Нека каже направо: тя е против дъщеря ми и против внуците ми!

*

Изабел бавно се изправи.

 

— Аз съм против това да ме поставят пред свършен факт и да прехвърлят върху мен чужди решения. Ако Клара има нужда от помощ — нека обсъдим варианти. Готова съм да помагам финансово в разумни граници. Но да ме лишат от източник на доходи и да рискуват ипотеката — не.

 

В стаята се възцари тишина.

 

— Значи избираш парите — студено каза свекървата.

 

— Избирам граници — отговори Изабел.

 

Същата вечер Марк си събра нещата и отиде при майка си. „Трябва да помисля“, каза на тръгване. Изабел не го спря.

 

Месецът мина бързо. Квартирантите се изнесоха, но Клара така и не се нанесе — намери се друг вариант: приятелка ѝ предложи да живеят заедно. Мария Лоран съобщи това сухо по телефона, сякаш между другото.

 

— Виждаш ли — каза тя. — Оправихме се и без твоя апартамент.

 

Изабел само се усмихна иронично.

 

Два месеца по-късно Марк се върна — уморен, с намачкани надежди.

 

— Разбрах, че не бях прав — каза той. — Мама прекали. Но можем ли да започнем отначало?

 

Изабел го погледна внимателно — без гняв, без сълзи.

*

— Аз вече започнах — отговори тя. — Без война. Но и без капитулация.

 

След половин година ипотеката все така плащаше сама. Апартаментът отново се отдаваше под наем. В живота стана по-тихо — и по-ясно.

 

Понякога Изабел си спомняше онзи въпрос: „Нима парите са по-важни от хората?“

И всеки път си отговаряше честно: не парите са по-важни. По-важно е да не загубиш себе си, докато помагаш на другите.