Лена винаги е знаела, че двустайният апартамент в самия център на града е истински подарък от съдбата. Когато дядо ѝ, Николай Стефанович, остави жилището на внучката по завещание, много роднини гледаха настрани, но никой не се осмели да оспори документите. Всичко беше оформено прецизно, без нито една пролука за претенции.

 

След регистрацията на брака с Андрей, той се премести при съпругата си. Апартаментът се превърна в техния общ дом, макар че официалният собственик оставаше Лена. Тогава Андрей се шегуваше, че се е преселил при „жена–домовладелка“, и това изобщо не го притесняваше. Напротив — изглеждаше напълно доволен от ситуацията.

 

Първите месеци от съвместния им живот напомняха идилия от роман. Андрей помагаше с вечерята, миеше съдовете след Лена, купуваше продукти за дома. Заплатата му беше добра — работеше като инженер в голямо предприятие и семейният бюджет се попълваше стабилно. Лена беше счетоводител в малка фирма, получаваше скромно, но редовно.

 

Свекървата, Тамара Георгиева, в началото се държеше сдържано. Идваше през уикендите, носеше домашни пирожки, интересуваше се от живота на младите. Лена се стараеше да я приема радушно — готвеше обеди, поддържаше дома в идеален ред. Тамара Георгиева се усмихваше, хвалеше чистотата и реда, казваше, че синът ѝ е направил добър избор.

 

— Андрей ми е работлив — казваше свекървата, оглеждайки ремонтираната кухня. — А ти, Ленче, си чудесна съпруга. Бог да ви дава щастие.

*

Лена вярваше в искреността на тези думи. Изглеждаше, че семейството я е приело като родна. Спорове нямаше, конфликти не възникваха. Дори когато свекървата намекваше, че е време да се помисли за внуци, Лена не се обиждаше. Всичко беше в рамките на обичайното семейно общуване.

 

Началото на промените

 

Първите тревожни нотки прозвучаха шест месеца след сватбата. Андрей започна да подхваща разговори за бъдещето, за осигуряване на семейството при непредвидени обстоятелства. Говореше уклончиво, внимателно подбираше думите.

 

— Лена, мислила ли си как можем да защитим нашето имущество? — попита той една вечер, докато гледаха телевизия.

 

— В какъв смисъл „да защитим“? — Лена се обърна към него.

 

— Ами… човек никога не знае какво може да се случи. Болести, проблеми в работата… Добре е да помислим как да защитим семейството.

 

Лена кимна, без да отдава особено значение на думите. Разговорът ѝ се стори абстрактен.

 

Но няколко дни по-късно Андрей се върна към темата. Този път по-конкретно.

 

— Лена, мислех за нашия апартамент. Ако нещо стане с мен? Ти ще останеш сама, а юридически жилището е само на твое име. Майка ми, например, няма да има никакви права.

 

— Андрей, за какви права говорим? — Лена остави книгата и го изгледа внимателно. — Защо майка ти трябва да има права върху моя апартамент?

 

— Не става дума за права. Просто… ние сме семейство. Трябва да мислим за общото бъдеще.

 

Лена не отвърна, но в гърдите ѝ се появи странно чувство. Нещо в тона му беше различно. Никога преди Андрей не беше засягал темата за собствеността.

 

След седмица телефонът звънна. Тамара Георгиева.

 

Гласът на свекървата звучеше необичайно меко, почти сладникаво.

 

— Ленче, мила, как си? Как е Андрейчо?

 

— Добре сме, работим. Всичко е наред.

 

— Прекрасно. Ленче, исках да поговоря с теб за нещо важно.

 

— Слушам ви.

 

— Мислех си за вашето бъдеще. Добре би било да се погрижите за документите. За да е защитено всичко… като в истинско семейство.

 

— За какви документи става дума?

*

— За апартамента, разбира се. Може би е време да помислиш за дарение? Нали обичаш сина ми?

 

Въпросът прозвуча като проверка. Лена почувства хлад по гърба си. Връзката между любовта ѝ и дарение на собственото ѝ жилище беше абсурдна.

 

— Тамара Георгиева, апартаментът ми е завещан от дядо ми. Защо трябва да го подарявам на някого?

 

— Ленче, това е само формалност. За да е спокоен Андрейчо. Да има сигурна основа за живота.

 

— Трябва да помисля — отвърна Лена и прекрати разговора.

 

Същата вечер разказа на Андрей. Той изслуша, кимна и каза:

 

— Мама само се тревожи. Но решението е твое.

 

Тонът му беше неутрален. Подозрително неутрален. Лена почувства, че нещо се изплъзва под повърхността.

 

*

Риелторът смутено покашля и хвърли поглед към Андреас, сякаш очакваше той да поеме думата. Но съпругът само отклони очи. Мария Гералдина първа наруши тишината.

 

— Лена, защо реагираш толкова остро? — проточи тя със сладникав глас. — Просто разглеждаме варианти. Нищо повече. Никой не гони никого.

 

— А риелтор какво прави в жилището ми? Оценява подовете ли? — Лена не повиши тон. Спокойствието ѝ звучеше по-опасно от всяка крясъка.

 

Мишел Ламбер картонената папка.

 

— Аз… казаха ми, че имотът се разглежда за евентуална продажба…

 

— Кой го каза? — Лена премести поглед от риелтора към съпруга си.

 

Андреас мълчеше. Мария Гералдина пое дъх и уверено произнесе:

 

— С Андреас обсъждахме бъдещето. Младото семейство трябва да се развива — може би по-голямо жилище, може би къща. Този апартамент е добро вложение, може да се продаде изгодно. Семейството трябва да се развива, нали разбираш? Не да се вкопчва в стари стени.

 

Лена направи крачка напред и погледна свекърва си право в очите.

 

— Този апартамент не са “стари стени”. Това е наследството на моя дядо. Неговият труд, неговият спомен, неговото желание аз да имам стабилна основа в живота. Той го остави на мен. Не на нас. Не на вас. На мен.

 

Гералдина сви устни в недоволно изражение.

 

— Неблагодарна си, Лена. Мислим за вашето семейство.

 

— Не. Мислите как да получите контрол върху нещо, което не ви принадлежи.

 

Андреас рязко вдигна глава.

 

— Престани да драматизираш! — избухна той. — Никой не иска да ти го отнеме. Но нима е лошо да мислим за бъдещето? Да пожертваш малко за семейството? Или имотът ти е по-важен от брака?

 

Лена усети как в нея нещо окончателно се счупва.

 

— Когато се нанесе при мен, каза, че жилището е само място. Че важното сме ние. А сега се оказва, че важни са стените?

 

Мъжът прокара ръка през косата си.

 

— Знаеш, че мама е права. По-голям дом би бил по-добър за нас…

*

— За нас? Или за вашето семейство? Разбираш ли, че да обсъждаш продажбата на жилището ми зад гърба ми е предателство?

 

Мишел Ламбер се приближи към вратата.

 

— Мисля… че трябва да тръгвам. Извинете за неудобството.

 

— Да, разбира се — кимна Лена. — Няма да ви е нужна работа тук.

 

Риелторът излезе почти бегом. Тишината се върна. Гералдина се изправи първа.

 

— Значи така говориш с по-възрастните? — студено попита тя. — Помислих, че си разумно момиче. А се оказа егоистка.

 

Лена не помръдна.

 

— Егоистка е тази, която смята чуждо жилище за свое.

 

Свекървата се дръпна, сякаш Лена я бе ударила.

 

— Андреас, чуваш ли я?! Тя не уважава семейството ти!

 

Мъжът сви юмруци.

*

— Лена… наистина ли смяташ, че можеш да решаваш всичко сама?

 

— Не аз го смятам. Законът го смята. — Тя извади папка с документи. — Ето собствеността. Завещанието. Извлечението от регистъра. Всичко е мое. Единственият дом, който съм получила от близък човек. И няма да го давам.

 

— Дори на мен? — гласът на Андреас трепна.

 

— Особено на човек, готов да го продаде без моето знание.

 

Сякаш седяха на руините на някога щастливо семейство. Първа не издържа Гералдина.

 

— Андреас, тръгваме. Тук нямаме работа.

 

Лена видя в очите му за секунда стария Андреас… и как той гасне.

 

— Добре — каза той. — Отивам с мама.

 

Взе вещите си. Лена стоеше в рамката на вратата.

 

— Значи така? — попита тихо.

 

Той не се обърна.

 

— Ти сама реши.

*

Когато вратата се затвори, апартаментът отново стана тих.

Но не тягостно тих — а свободен.

 

Лена прибра документите.

Домът отново беше само неин.

И тя разбра:

 

Не е загубила.

А е съхранила.