Сестра ми ми издаде сметка за поканата на собствената си сватба: отказът ми се оказа за нея пълен шок

 

— Искаш ли да дойдеш? Тогава плащай — каза тя, без да вдига очи от чашата.

 

Замръзнах. Родната ми сестра поиска пари за покана за собствената си сватба.

 

Думите на Клер увиснаха във въздуха на модерния ресторант. Отстрани изглеждахме като две обикновени жени, които са се срещнали на обяд да си поговорят. Никой нямаше да предположи, че помежду ни току-що се издигна невидима стена.

 

— Шегуваш се? — гласът ми прозвуча неестествено тихо.

*

Клер най-сетне вдигна поглед. В кафявите ѝ очи нямаше и следа от шега.

 

— Не, Ема. Напълно сериозна съм. Ако искаш да бъдеш на сватбата ми — преведи десет хиляди рубли.

 

Несъзнателно отместих стола си назад. Никога не сме били особено близки — разликата от пет години винаги се усещаше. Но такова нещо не бях очаквала.

 

— За какво? — успях само да попитам.

 

— За присъствието — Клер сви рамене, сякаш ми обясняваше нещо напълно очевидно. — Аз и Жюлиен вложихме огромни пари в този ден. Банкетна зала, декорация, фотосесия на най-високо ниво. Сватбата струва цяло състояние.

 

— Но аз съм твоята сестра!

 

— И какво от това? — тя внимателно попи устните си със салфетка. — Най-добрата ми приятелка Изабел също внесе капаро. И братовчедката Беатрис. Всички разбират, че сватбата е инвестиция.

 

Гледах я объркано. Кога по-малката ми сестра се беше превърнала в този пресметлив човек?

 

Пътят към дома ми се стори безкраен. Тротоарите бяха пълни със забързани хора, но почти не ги забелязвах. Думите на Клер продължаваха да кънтят в главата ми.

 

„По-добре конкретна сума по сметката, отколкото три хлебници и шест вазички.”

„Ако не искаш да плащаш — можеш и да не идваш. По-малко разходи за храна.”

 

В нашия малък двустаен апартамент, купен с ипотека преди четири години, ме посрещна тишина. Даниел още не се беше прибрал от работа и това ме радваше. Нужно ми беше време да се събера.

 

Седнах в креслото с чаша чай и започнах да преглеждам снимките в телефона. Ето ни с Клер в детството — държа я за ръка, докато прави първите си крачки. Ето ни на бала — оправям ѝ прическата преди важната снимка. Ето последната ни семейна снимка от рождения ден на майка…

 

Мама.

 

Тя си отиде преди пет години. След това семейството ни започна бавно да се разпада. Баща ми се премести в друг град. С Клер започнахме да се виждаме все по-рядко.

 

А сега тази сватба…

 

— Тя какво прави?! — Даниел замръзна с вилицата във въздуха.

 

Вечерта, по време на вечеря, най-накрая му разказах за разговора със сестра ми.

 

— Иска да платя за поканата. Десет хиляди рубли… — разсеяно гледах в чинията с елда и задушени зеленчуци.

 

— Това е някаква лудост — остави вилицата. — Тя нормална ли е изобщо?

*

— Била е на сватбата на своя приятелка — обясних. — Тя очаквала роднините да ѝ подарят пари за живот, а получила куп ненужни подаръци. Клер видяла как приятелката ѝ плаче в тоалетната на собствената си сватба. Оттогава е обсебена от идеята да не допусне това със себе си. Затова и реши да иска пари предварително.

 

Даниел поклати глава.

 

— А баща ти как реагира?

 

— Още не знае. Клер каза, че и на него ще му поиска, само че повече. Като най-близък роднина.

 

Даниел подсвирна тихо.

 

— И какво ще правиш?

 

Въпросът остана без отговор. Аз наистина не знаех.

 

На следващия ден отидох на работа в редакцията на кулинарния портал, където обработвах текстове. Обичайната заетост помагаше да се разсея, но не и да избегна избора.

 

Към обяд ми писа майката на Жюлиен, бъдещия съпруг на Клер.

 

„Здравейте, Ема! Надявам се, че сте добре. Исках да попитам дали сте получили информацията за финансовата вноска за участие в сватбеното тържество? Клер спомена, че ви е уведомила.”

 

Прочетох съобщението три пъти. Значи цялото семейство на младоженеца знае за тази схема и я смята за нещо нормално?

 

В обедната почивка се обадих на баща си.

 

— Тате, говори ли с Клер за сватбата?

 

— Да — гласът му звучеше уморено. — Обади ми се вчера. Каза, че трябва да внеса двайсет хиляди рубли, за да получа покана.

 

— И какво ѝ каза?

 

— Че това е пълна глупост. Но тя беше много решителна. Каза, че ако не платя, няма да ми изпрати покана и охраната няма да ме пусне.

 

— Охрана? — примигнах изненадано.

*

— Да. Наели са някакъв елитен комплекс извън града със собствена охранителна служба. Щели да проверяват поканите.

 

След разговора седях дълго пред монитора, без да виждам текста. Нещо между нас се беше счупило и не знаех дали може да се поправи.

 

Вечерта ми се обади Жюлиен, годеникът на Клер.

 

— Ема, здравей. Можем ли да говорим?

 

— Да, разбира се — излязох в кухнята, за да не преча на Даниел.

 

— Знам за ситуацията с плащането — започна той без заобикалки. — Исках да обясня…

 

— Жюлиен, ако подкрепяш тази идея, няма какво да обясняваш.

 

— Не разбираш — в гласа му се чу напрежение. — Това не е моя инициатива. Клер настоя.

 

— И ти се съгласи?

 

— Не веднага. Разбираш ли… — той замълча. — В момента сме в много тежко финансово положение. Наскоро загубих няколко клиенти в транспортната си фирма. А Клер иска сватбата на мечтите си. Този комплекс, дизайнерската рокля…

 

— И затова тя реши да превърне празника в търговско предприятие? — недоумението ми нарастваше.

 

— Тя беше на сватбата на приятелката си Люси преди два месеца. Приятелката ѝ разчитала на пари за първа вноска за апартамент, а получила само куп ненужни неща. Клер видяла как тя плаче в тоалетната. Оттогава е обсебена от това всичко да се уговаря предварително.

 

— И ти я подкрепяш в това?

 

— Опитах се да я разубедя… но ти познаваш сестра си…

 

„Наистина ли я познавам?” — този въпрос не ми даваше покой след разговора с Жюлиен…

 

*

Седях дълго в кухнята след разговора с Жюлиен, без да включвам лампата. Зад стената телевизорът шумеше, Даниел коментираше нещо, но до мен не достигаше нито дума. В главата ми отново и отново звучеше: „Ти познаваш сестра си…”

И точно това ме плашеше най-много — осъзнаването, че вече не я познавам.

 

Решението дойде изненадващо спокойно.

 

На следващата сутрин написах на Клер сама:

 

„Помислих. Няма да плащам за поканата. Ако за теб моето присъствие е услуга, моля те — минете без мен.”

 

Отговорът дойде почти веднага:

 

„Жалко. Тогава смятай поканата за анулирана.”

 

Нито „съжалявам”. Нито „нека поговорим”. Нито намек за колебание.

 

Същия ден ми се обади баща ми.

 

— Тя е в ярост — каза уморено. — Обади се и крещеше, че си я предала, че умишлено искаш да ѝ съсипеш сватбата.

 

— А ти? — попитах тихо.

 

Той помълча.

 

— И аз няма да плащам.

 

Дъхът ми спря.

 

— Тате…

 

— Това вече не е сватба, дъще. Това е пазар. А аз в такова няма да участвам.

 

Вечерта говорихме с Даниел дълго. Без крясъци, без обвинения. Той просто хвана ръката ми и каза:

 

— Постъпваш правилно. Семейството не е тарифа.

 

Седмица преди сватбата Клер написа отново:

 

„Все още можеш да промениш решението си. Но после не се сърди.”

*

Не ѝ отговорих.

 

В деня на сватбата се събудих рано. Градът беше необичайно тих. Приготвих си кафе, седнах до прозореца и осъзнах, че не чакам болка, а… празнота. И тя наистина беше там — спокойна, прозрачна.

 

Около обяд се обади Жюлиен.

 

— Ема… — гласът му трепереше. — Съжалявам. Исках да те предупредя… Клер изгони баща ти на входа. Той все пак дойде. Без да плати.

 

Почувствах се така, сякаш някой ме удари.

 

— Как така го е изгонила?..

 

— Охраната го спря. Клер сама излезе. Каза, че без вноска той не е гост.

 

Настъпи пауза.

 

— Той просто се обърна и си тръгна — прошепна Жюлиен.

 

Прекъснах разговора и се разплаках — за първи път от началото.

 

Вечерта баща ми дойде у дома. Седеше на кухнята, пиеше чай и гледаше в масата.

 

— Може би лошо съм я възпитал — каза с тъга.

 

— Не, тате… — прегърнах го. — Просто не успя да ѝ дадеш сърце вместо калкулатор.

 

След сватбата Клер сякаш изчезна. Изтри ме от социалните мрежи. Блокира баща ми. От познати разбрах по-късно: гостите проверявали по списък, подаръците складирали в отделна стая, а парите преброили почти веднага след банкета. Някои казваха, че „сватбата била великолепна”. Други — че „останало горчиво чувство”.

 

Два месеца по-късно получих последното ѝ съобщение:

 

„Ние с Жюлиен подаваме молба за развод.”

 

Гледах екрана и не чувствах злорадство. Само умора.

 

Не ѝ отговорих.

 

Мина още една година.

 

Аз и Даниел сменихме работата си, взехме малък апартамент по-близо до центъра. Баща ми идваше често, смееше се повече, изглеждаше по-млад. За Клер почти не говорехме.

*

Понякога все още боли. Все пак е сестра ми.

 

Но един ден осъзнах — вината е изчезнала.

 

Защото любов, на която слагат цена, не е любов.

И когато реших да не плащам за правото да бъда до нея, аз за първи път истински избрах себе си.