— Махай се от дома ми! И вземи майка си със себе си! Не мога повече да понасям всичко това сама! — извика съпругата.

 

— Спри да ме притискаш с поученията си! Стига вече! — избухна Елиза и със сила хлопна вратата на шкафа.

 

Даниел замръзна на прага на кухнята с пакет мляко в ръцете. Зад гърба му стоеше майка му — Анжелик Мари, която вече половин час размествеше бурканите със сладко в хладилника.

 

— Елиза, какво правиш? — каза объркано той, оставяйки млякото на масата. — Мама просто…

 

— Просто какво? Просто живее с нас вече осем месеца? Просто използва всичко като свое? Просто следи колко сол слагам в супата? — Елиза рязко се обърна към свекървата, очите ѝ пламтяха от възмущение. — Обяснете ми, Анжелик Мари, защо трябва да се отчитам за всяка своя стъпка в собствения си дом?

*

Анжелик Мари бавно затвори хладилника. Лицето ѝ се вкамени, устните ѝ се свиха в тънка линия.

 

— Елизче, аз само исках да помогна. На твоята възраст вече бях отгледала три деца…

 

— На моята възраст! — прекъсна я Елиза. — Аз съм на тридесет и две, не на шестнадесет! Не съм дете, което трябва да се учи как да живее!

 

Даниел усети как всичко в него се свива. Тези кавги ставаха все по-чести: преди — веднъж месечно, сега — почти всеки ден. Домът се беше превърнал в бойно поле.

 

— Елиза, нека спокойно… — опита се той.

 

— Спокойно? — тя го погледна уморено и горчиво. — Знаеш ли, че вчера майка ти изпра цялото пране — моето и твоето — и го подреди както ѝ хрумна?

 

— И какво от това? Искала е да помогне…

 

— Да помогне? — горчиво се усмихна Елиза. — Тя рови в нещата ми, размествa мебелите, меси се във всичко! Това е моят дом, Даниел! Моят!

 

Анжелик Мари се изправи, в гласа ѝ прозвучаха стоманени нотки:

 

— Извинявай, Елиза, но това е и домът на сина ми. Имам право…

 

— На какво? Да превърнеш живота ми в постоянно напрежение?

 

В този момент на вратата се позвъни — настойчиво, силно.

— Кой е? — попита Даниел.

 

— Катрин — отговори Анжелик Мари. — Обадих ѝ се тази сутрин.

 

Елиза бавно се обърна.

 

— Обадихте се на Катрин?

 

— Притесних се. Катрин винаги намира решение…

 

Звънецът прозвуча отново.

 

— Да видим как вашата Катрин решава проблемите — каза студено Елиза и отиде да отвори.

 

На прага стоеше висока, добре поддържана жена — Катрин, сестрата на Даниел.

 

— Мама каза, че имате разногласия — усмихна се тя, оглеждайки Елиза от глава до пети.

 

— Може и така да се каже — отвърна сухо Елиза.

 

Катрин влезе, токчетата ѝ отекнаха по пода.

 

— Даниел, изглеждаш уморен. Мамо, надявам се тук не те обиждат? — каза тя, хвърляйки пренебрежителен поглед към Елиза.

*

— Не обиждам никого. Работя — студено отвърна Елиза.

 

— В салон за красота, нали? Колко мило — подсмихна се Катрин.

 

Даниел усети как в него се надига раздразнение, но Елиза не му даде да се намеси.

 

— Да, работя. И печеля не по-малко от брат ти.

 

— Наистина? — усмихна се Катрин. — Все пак не е банка.

— Не е банка. Но печеля честно, с ръцете си.

 

— Момичета, не се карайте — намеси се Анжелик Мари.

 

— Това не е кавга — твърдо каза Елиза. — Това е разговор. Защото ми омръзна да мълча. Вие смятате, че имате право да се месите във всичко. А аз съм просто излишна.

 

— Елиза, преувеличаваш… — започна свекървата.

 

— Не! — прекъсна я тя. — Чувам нощните ви разговори. За това колко съм мързелива, как „едно време съпругите били други“. Вие разрушавате брака ми, Анжелик Мари.

 

Даниел сведе глава.

 

— Мамо, казвала ли си такова нещо?

 

— Аз просто се тревожех…

 

— Тревожехте се? — Елиза поклати глава. — Вие се месите. Поставяте ме в унизително положение.

 

— Елиза, стига! — намеси се Катрин. — Мама не заслужава такъв тон!

 

— А ти не се меси! — рязко отвърна Елиза. — Появяваш се веднъж на шест месеца и ни учиш как да живеем!

 

— Може би защото не умееш — каза тихо Катрин.

 

В стаята настъпи тишина.

 

— Повтори — каза тихо Елиза.

 

— Казах, че може би не умееш да бъдеш съпруга.

 

Елиза пристъпи по-близо.

*

— Дванадесет години съм омъжена. Дванадесет години нося всичко на гърба си. Работя, готвя, чистя. А майка ти живее тук осем месеца и нито веднъж не каза „благодаря“.

 

— Елиза, не… — започна Даниел.

— Нека слушат! — прекъсна го тя. — Нека знаят, че ми омръзна да съм виновна за всичко!

 

Тя сграбчи сметките от масата.

 

— Аз плащам за апартамента, за водата, за тока. А майка ви живее тук като у дома си и дори не предложи да помогне.

 

Анжелик Мари пребледня.

 

— Мога да помагам…

 

— Късно — отвърна Елиза. — Твърде късно.

 

Телефонът звънна. Елиза погледна екрана.

 

— Леля ти Елен — каза тя студено. — Вероятно и тя иска да ми обясни каква ужасна съпруга съм?

Телефонът продължаваше да вибрира настойчиво, сякаш отказваше да приеме тишината. Елиза не бързаше да отговори. Погледна Даниел — стоеше прегърбен, сякаш изведнъж се беше смалил.

 

— Вдигни — каза той накрая. — Това е леля ти.

 

— Това е просто още един глас, който ще ми обяснява как трябва да живея — отвърна спокойно Елиза и натисна „отхвърляне“.

 

Анжелик Мари въздъхна театрално, с престорена болка.

 

— Ето докъде докара семейството… — прошепна тя. — Ние винаги сме искали най-доброто.

 

— „Най-доброто“ започва с въпрос — отсече Елиза. — Не с нахлуване в живота ми и после обида, че не благодаря.

 

Катрин изсумтя и се обърна към прозореца.

 

— Разбира се. Сега ти си жертвата.

 

— Не — каза Елиза. — Аз съм човек, на когото му свършиха силите.

*

Тя се приближи до масата, внимателно събра сметките, сложи ги в папка и я пъхна в чантата си.

 

— Даниел — каза тихо, — давам ти избор. Не ултиматум. Избор. Или се връщаме към нашия живот — без постоянен контрол, без „съвети“, без майка ти да живее тук. Или… — тя направи пауза, — всеки живее своя живот. Но без мен.

 

В стаята стана толкова тихо, че се чуваше тиктакането на часовника в коридора.

 

— Не можеш да говориш така — промълви Даниел. — Това е майка ми.

 

— А аз съм твоята съпруга — отвърна Елиза. — Дванадесет години го доказвах с дела. Сега е твой ред.

 

Анжелик Мари пристъпи напред.

 

— Изгонваш ме? — гласът ѝ потрепери.

— Моля ви да се изнесете — каза твърдо Елиза. — В рамките на месец. Ще помогна с преместването, с търсенето. Но така повече няма да живея.

 

— Неблагодарна — прошепна свекървата.

 

— Изтощена — поправи я Елиза.

 

Катрин взе чантата си.

 

— Мамо, да тръгваме. Тук не ни искат.

 

Анжелик Мари се поколеба, после кимна. Вратата се затръшна силно. Апартаментът сякаш си пое дъх.

 

Даниел седна на ръба на дивана и скри лице в ръцете си.

 

— Не знаех, че е толкова… — започна той.

 

— Знаеше — каза тихо Елиза. — Просто беше по-удобно да не забелязваш.

 

Мина месец. Анжелик Мари се премести при Катрин. Обажданията станаха редки, разговорите — кратки. В дома отново имаше тишина. Не празнота — спокойствие.

 

Една вечер Даниел се прибра по-рано от работа. В ръката си държеше ключ.

 

— Смених ключалката — каза той. — И се разбрах с майка ми: без предупреждение — никакви посещения.

 

Елиза го гледа дълго. После кимна.

*

— Това е начало — каза тя. — Не край.

 

Той разбра. И за първи път от дълго време не възрази.

 

Понякога спасяването на едно семейство не започва с гръмки помирения,

а с това някой най-сетне да каже: „Стига.“

И да бъде чут.