— Майка ми ще се премести при нас, така че ти трябва да я регистрираш в апартамента, — съобщи ми мъжът ми по време на закуска.

 

— Клара, трябва сериозно да поговорим, — каза Мартин, оставяйки чашата с изстиналото кафе и скръствайки ръце на гърдите си. Гласът му беше онзи — спокоен, но с онази нотка, която винаги предвещаваше неприятни новини.

 

Клара вдигна поглед от книгата, която разгръщаше по време на закуска.

 

— Какво се е случило? — попита тя предпазливо, оставяйки романа настрана.

*

— Майка ми продаде къщата си в Люнебург, — започна Мартин, избягвайки погледа ѝ. — Тя ще живее с нас. И ти ще трябва да уредиш регистрацията ѝ в апартамента.

 

Това прозвуча не като молба, а като вече взето решение.

 

— Почакай… какво? — Клара се намръщи. — Тя е продала къщата? Кога? И защо научавам последна?

 

— Наскоро, — отговори той с въздишка. — Ще пристигне след няколко дни. Не исках да ти казвам по-рано, за да не се караме. Но сега всичко е решено.

 

Клара усети как в нея се надига вълна от раздразнение.

 

— Тоест ти вече си решил всичко без мен? Мартин, апартаментът е мой! Баба ми го остави!

 

— Клара, тя е възрастна, има нужда от подкрепа, — възрази той. — Няма къде другаде да отиде.

 

— А да ме попиташ не можа ли? — Клара се опитваше да говори спокойно, но гласът ѝ трепна. — Поне от уважение към моята собственост?

 

— Знаех, че ще си против, — инатливо каза Мартин. — Но избор няма.

 

Клара го гледаше с недоумение — сякаш го виждаше за първи път.

 

— Мартин, но ти сам знаеш, че с майка ти винаги ни е било трудно. Тя постоянно е недоволна.

*

— Тя просто се тревожи, — отговори той по навик. — Това е временно, докато намери нещо подходящо.

 

— Ако е продала къщата, защо не си е купила ново жилище? — Клара присви очи.

 

Мартин отклони поглед.

 

— Даде парите на Лука. За бизнеса му.

 

Клара замръзна.

 

— Всичките?

 

— Почти, — призна той.

 

— Прекрасно, — каза тя студено. — Значи сега тя остава при нас, а аз трябва да приема това за даденост.

 

— Не започвай, Клара…

 

— Не започвам, — прекъсна го тя. — Просто констатирам факта: ти реши вместо мен кой ще живее в моя апартамент.

 

— В нашия, — поправи я той. — Ние сме семейство.

 

— Апартаментът е на мое име, — отсече Клара. — А семейство означава да решаваме заедно, не да ме поставяш пред свършен факт.

 

Той се намръщи.

*

— Няма да споря. Това е майка ми. Няма да я изоставя.

 

— А мен вече ме изостави, — каза Клара тихо. — Имаш два дни. После ще реша какво да правя.

 

Когато Хелга Майер пристигна, Клара не беше у дома. Връщайки се вечерта, тя завари антрето затрупано с кашони и чу силен глас от кухнята:

 

— Мартин, как можа да купиш такива плочки? Изобщо не си отиват със завесите!

 

Клара влезе.

 

— Добър вечер, — каза спокойно.

 

— Кларочка! — насилено се усмихна свекървата. — Аз тук малко поразместих, да е по-удобно. И вечеря приготвих — продуктите ви, разбира се, са скромни, утре ще трябва да отидем до магазина.

 

— Пристигнали сте по-рано, отколкото се разбрахме, — отбеляза Клара.

 

— Да, така се получи, — отговори Хелга Майер. — Влакът дойде по-рано. Между другото, още не съм решила къде ще спя. Вашата спалня е много уютна…

 

— Мамо, — намеси се Мартин, — нали говорихме, че ще сте в стаята за гости.

 

— Там е тъмно, гледката е към паркинга… — проточи тя. — А в спалнята е толкова светло!

 

— Госпожо Майер, — каза Клара, запазвайки учтив тон, — имате отделна стая. Точка.

 

— Разбира се, Кларочка, ти си стопанката тук… засега, — почти нечутo добави тя.

 

Клара се напрегна.

 

— Какво означава „засега“?

 

— Нищо, скъпа, — отвърна тя с престорена усмивка. — Просто мисля на глас.

 

След седмица Клара вече не познаваше собствения си апартамент: шкафовете бяха разместени, в банята имаше чужди шишенца, а на стената висеше семейна снимка на Мартин с майка му.

 

Хелга Майер ставаше в шест сутринта, вареше каша и на висок глас разсъждаваше каква „лоша домакиня“ е Клара.

 

А Мартин… просто мълчеше.

 

С всеки изминал ден той все повече беше син, а не съпруг.

*

Клара започна да се задържа по-дълго на работа, да ходи при приятелката си Софи.

 

— Чувствам се чужда в собствения си дом, — призна тя веднъж. — Тя просто ме изтласква.

 

— А той? — попита Софи.

 

— Винаги я защитава. Дори когато ме унижава.

 

Софи въздъхна тежко:

 

— Клара, бъди внимателна. Такива истории рядко завършват мирно.

 

Клара мълчаливо кимна.

Защото я чакаше още един разговор — за регистрацията.

 

И тя знаеше: този разговор ще промени всичко.

 

Разговорът за регистрацията се състоя в неделя сутрин — тихо, почти делово, и от това още по-тежко.

 

— Записах ни за утре в службата, — каза Мартин, без да поглежда Клара, прелиствайки новините на телефона си. — Трябва да уредим регистрацията на мама.

 

Клара постави чашата на масата. Кафето преля и остави тъмно петно върху покривката.

 

— Отново ли реши всичко сам? — попита тя тихо.

 

— Това е формалност, — сви рамене той. — Без регистрация ще ѝ е трудно с лекарите и документите.

 

— Формалност е да попиташ, — отвърна Клара, усещайки как вътре в нея се събира познатата тежест. — Не да ме поставяш пред свършен факт.

*

От коридора се чу гласът на Хелга Майер:

 

— Кларочка, не си ли забравила, че ми трябва още място в гардероба? Куфарите още не съм разопаковала.

 

Клара затвори очи. Само за секунда. Това беше достатъчно, за да вземе решение.

 

— Няма да ходя никъде, — каза тя, отваряйки очи. — И няма да регистрирам майка ти.

 

Мартин рязко вдигна глава.

 

— Сериозно ли?

 

— Напълно.

 

Той се изправи и започна да крачи из кухнята.

 

— Разбираш ли в каква ситуация ме поставяш?

 

— А ти разбираш ли в каква ситуация съм аз вече месец? — тя също стана. — Това е моят апартамент. Постепенно ме изтриват от собствения ми дом. Пренареждат мебелите, вземат решения, обсъждат ме зад гърба ми. А ти мълчиш.

 

— Аз съм между два огъня, — глухо каза той.

 

— Не, Мартин, — поклати глава Клара. — Ти вече направи своя избор. Просто не искаш да го признаеш.

 

На вратата се появи Хелга Майер.

 

— Какъв е този шум? — попита тя с престорена загриженост. — Пак ли си нервна, Кларочка? Това е вредно. Жената трябва да е по-мека, иначе на мъжа му е трудно.

 

Клара я погледна внимателно. Спокойно. За първи път без вътрешно треперене.

 

— Госпожо Майер, — каза тя равномерно. — Няма да ви регистрирам в този апартамент. И повече няма да живеем тримата заедно.

 

— Как смееш?! — избухна тя. — Мартин, чуваш ли?!

*

Той мълчеше.

 

И това мълчание беше отговорът.

 

Вечерта Клара събра документите, подреди ги в папка. После — куфара. Без бързане. Без истерии.

 

— Ти си тръгваш? — попита Мартин, застанал на вратата на спалнята.

 

— Не, — отвърна тя. — Ти си тръгваш. С майка си.

 

— Нямаш право да ни гониш!

 

— Имам, — спокойно каза Клара. — Апартаментът е мой. И вече не съм готова да жертвам себе си за чуждото удобство.

 

Той дълго стоя, сякаш очакваше тя да промени решението си. Но Клара беше необичайно спокойна.

 

След два дни Мартин и Хелга Майер си тръгнаха — при Лука, в наетия му апартамент. Свекървата тръшна вратата и хвърли на излизане:

 

— Още ще съжаляваш.

 

Клара не отговори.

 

В апартамента настъпи необичайна тишина. Първо плашеше, после — лекуваше.

 

Тя върна мебелите по местата им, свали снимката от стената, отвори прозорците. Въздухът беше студен, но чист.

 

След седмица Мартин написа съобщение:

„Хайде да поговорим. Разбрах всичко.“

 

Клара прочете и изтри чата.

*

И тя беше разбрала.

Семейството не са думи.

То е избор.

И понякога най-важният избор е да избереш себе си.