Марко се събуди от рязкото, почти безпощадно звънене на будилника в шест и половина. Сърцето му подскочи за миг, сякаш не беше спал, а се беше сринал в тревожна, плитка дрямка. До него — празнота. Студена, непривична. Клара вече я нямаше — разбира се, беше на кухнята, вперила поглед в лаптопа си. Работният ѝ ден започваше чак в девет, но тя обичаше да „влезе в ритъм“ по-рано, сякаш се страхуваше да остане без работа… или без причина да не бъде до него.

 

Той лежеше и гледаше тавана. Таванът беше гладък, бял и напълно безразличен. Още един ден. Още едно утро, в което двамата ще се разминават из апартамента внимателно, почти професионално. Като съседи в общинско жилище. Като чужди.

 

— Тате, ставай! — петгодишната Люси надникна в спалнята, разрошена, сънлива, но вече жива. — Мама каза, че ти ще ме заведеш на градина.

 

— Идвам, слънчице, — издиша той, насилвайки усмивка.

*

В кухнята Клара седеше с гръб към вратата. Пишеше бързо, без да се обръща, сякаш зад гърба ѝ не съществуваше никой. Марко си наля кафе от машината — тя вече го беше направила. Поне за това — благодаря.

 

— Добро утро — каза той машинално.

 

— Утро — отвърна тя, без да откъсне поглед от екрана.

 

Люси бърбореше — за детската градина, за приятелката си Изабел, за това как вчера Макс от групата изял пластилин. Марко кимаше, поддаваше, опитваше се да бъде тук. Клара мълчеше.

 

Шест години брак. Дете, ипотека, общо домакинство. Всичко като при хората. Само че отдавна бяха престанали да бъдат хора един за друг.

 

— Слушай, а с Клара как сте? — попита Томас, подавайки му ключа „седемнадесет“.

 

Събота. Гараж. Старата кола на Томас, която ремонтираха вече трети месец. Мъжко убежище от семейната рутина.

 

— Нормално — измърмори Марко, навеждайки се над двигателя.

 

— Айде бе, не ме лъжи. По теб си личи.

 

Марко се изправи и избърса ръцете си в парцал.

 

— Какво ми личи?

 

— Че си кисел като вкиснало мляко. Кога за последно правихте секс?

 

— Не ти влиза в работата.

 

— Добре, извинявай. Просто… И ние с Ема минахме през това. След като се роди Лукас. Почти година не се докосвахме.

 

Марко се усмихна криво. Година. Ако беше само толкова.

 

— При нас са две години.

 

Томас подсвирна.

 

— Нищо себе си. А говорите ли си поне?

*

Говореха си. „Взе ли Люси?“, „Платих сметките“, „Купи мляко“. Функционални фрази. Обмен на информация. Кога за последно бяха говорили истински? Марко се опита да си спомни — и не успя.

 

— Не е, че не я обичам — каза той внезапно. — Просто вече не знам коя е тя.

 

Вечерта Клара закъсня. Пак. Първо среща, после обсъждане на проект, после корпоратив за рождения ден на колега. Писа в седем: „Не ме чакайте за вечеря“.

 

Марко нахрани Люси с макарони и кренвирши — любимото ѝ. После анимационни филмчета, после баня, после лягане.

 

— Тате, защо мама винаги е тъжна? — попита Люси, сгушвайки се под завивката с плюшеното зайче.

 

— Тя не е тъжна, слънчице. Просто много се изморява в работата.

 

— А ти защо си тъжен?

 

— И аз се изморявам.

 

— А защо не се прегръщате? Родителите на Изабел винаги се прегръщат.

 

Марко целуна дъщеря си по челото, малко по-дълго от обикновено.

 

— Хайде, спи. Утре ще отидем в зоопарка.

 

— Мама ще дойде ли?

 

— Ще видим.

*

Той излезе от детската стая и тихо затвори вратата. В хола пусна телевизора — някакъв сериал, нямаше значение какъв. Просто фон. Само да не чува тишината.

 

Клара се прибра в единайсет. Не беше пияна, но беше весела. Очите ѝ блестяха, усмивката беше жива. Такава у дома не я беше виждал отдавна.

 

— Люси спи ли? — попита тя, събувайки обувките.

 

— Отдавна.

 

— Добре.

 

Отиде в кухнята, нали си вода. Марко я наблюдаваше от вратата. Красива жена. Чужда.

 

— Ще ядеш ли?

 

— Не, бяхме в ресторант.

 

„Бяхме“. Тя и колегите ѝ. Истинският ѝ живот.

 

— Аз лягам — каза Клара, минавайки покрай него.

 

На прага на спалнята се спря и се обърна:

 

— Ти идваш ли?

 

Формален въпрос. Спяха в едно легло, но от различни страни. С невидима стена между тях.

 

— След малко.

 

Тя кимна и влезе. След десет минути от спалнята се чу равномерно дишане. Заспала. Или се преструваше.

*

Марко си спомни онази вечер преди половин година. Бяха се скарали за глупост — вече не помнеше за какво. Той избухна и хвърли телефона в стената. Не в нея. Но трясъкът беше такъв, че Люси се събуди и заплака.

 

Клара тогава го погледна като на чужд. Не. Като на враг. И оттогава окончателно се затвори.

 

През нощта Люси дойде при тях в спалнята.

 

— Тате, страх ме е.

 

— Какво се е случило, слънчице?..

 

Люси трепереше в тъмнината, стискайки крайчето на тениската му с малките си пръсти.

 

— Сънувах, че си си тръгнал и не си се върнал — прошепна тя, скривайки лице в рамото му.

 

Марко седна и я притисна към себе си. Зад гърба му Клара дишаше равномерно — дали спеше наистина, или само се преструваше, вече беше невъзможно да се разбере.

 

— Няма да отида никъде, чуваш ли? — каза той тихо. — Тук съм.

 

Люси кимна, подсмърча и отново се успокои. Той я върна в детската стая, зави я внимателно. Тя заспа почти веднага, стискайки пръста му така, сякаш се страхуваше да го пусне дори насън.

 

Когато Марко се върна в спалнята, Клара не спеше.

 

Тя лежеше, гледайки тавана, точно както той тази сутрин.

 

— Уплаши се — каза той.

 

— Чух — отвърна Клара тихо.

 

Настъпи пауза — тежка, позната, задушаваща.

 

— Клара — започна той, гласът му трепна. — Така повече не може.

 

Тя се обърна бавно към него.

 

— Не може — какво точно? Да се преструваме, че сме семейство? Или че просто нямаме време?

 

— Не може да живеем като мебели. Като предмети в една стая.

 

Тя се усмихна горчиво.

 

— Реши да говориш посред нощ? След шест месеца мълчание?

 

— Опитвах. Ти не чуваше.

 

— А ти мен чу ли? — попита тя рязко. — Когато казвах, че ме е страх? Че съм сама, въпреки че не би трябвало да съм?

 

Марко седна на края на леглото.

 

— Не знаех какво чувстваш.

 

— Точно така — каза тя. — Не знаеше. И не искаше да знаеш. Ядосваше се, отдръпваше се в гаража, в работата — навсякъде, само не при мен.

 

Той преплете пръсти.

 

— А ти? Ти си тръгна първа. Остави само празнина.

 

— Спасавах се — гласът ѝ стана слаб. — До теб преставах да съществувам.

 

Те се гледаха дълго. Прекалено дълго за двама души, които някога не можеха да се нагледат един на друг.

 

— Не искам Люси да расте така — промълви Марко. — В тишина. В студ. В страх, че баща ѝ ще си тръгне.

*

Клара пое рязко дъх.

 

— И аз не искам.

 

— Тогава да решим — вдигна той поглед. — Или опитваме отново… истински. Или се разделяме. Без театър. Без лъжи.

 

Тя мълча. После седна до него, прегърнала себе си.

 

— Уморих се да чакам чудо, Марко.

 

— И аз. Затова не искам чудо — искам избор.

 

Сълзите потекоха внезапно.

 

— Все още те обичам — прошепна тя. — Но вече не умея да бъда твоя съпруга.

 

Тези думи го удариха по-силно от всеки вик.

 

Марко кимна бавно, приемайки ги.

 

— Тогава… ще бъдем добри родители. Поотделно.

 

Тя закри лицето си с длани.

 

— Прости ми.

 

— И ти ми прости.

 

Те не се прегърнаха. И все пак в тази честност имаше повече близост, отколкото през последните две години.

 

Сутринта Люси се събуди от миризмата на кафе. Закусиха тримата — тихо, спокойно, без фалш. Клара за първи път отдавна гледаше право, без да се крие зад екрана.

 

— Ще дойдете ли с мен в зоопарка? — попита Люси, притискайки се между тях.

 

— И двамата ще дойдем — каза Марко.

 

Клара кимна.

 

В зоопарка Люси се смееше, хранеше козите, пищеше от възторг пред маймуните. Марко и Клара вървяха един до друг, но вече не като съпрузи — а като двама души, решили да не нараняват повече.

 

След месец Марко нае малък апартамент наблизо. Той вземаше Люси вечер, четеше ѝ, правеше какао. Клара идваше на ученически тържества, изпращаше снимки от пътувания, вече не криеше усмивката си.

 

Един ден Люси каза:

*

— Татко, вече не си тъжен.

 

Марко се усмихна.

 

— И ти не си.

 

А Клара, стоейки пред входа и гледайки как Марко и Люси тръгват, заплака — за първи път не от болка, а от облекчение.

 

Понякога любовта не изчезва. Просто променя формата си, за да спре да бъде рана.