Изабел се запозна с Андрей, когато вече беше на двайсет и шест. Майка ѝ — Елена Петровна — моментално започна да я наставлява:

— Дръж се за него, Света. Време ти е за брак. Нека по-скоро да ти предложи. Ако го изпуснеш, ще си останеш сама.

Всеки разговор с майка ѝ се превръщаше в един и същ монолог.

— Ти вече не си момиче, — повтаряше тя по телефона. — Кога ще раждаш? Времето лети. Оставаш сама, помни думите ми!

Бащата на Света — Михаил Иванович — никога не се намесваше. Смяташе, че това са „женски работи“. Но винаги намираше момент да я укори между другото.

Майка ѝ направо я изтощаваше. Звънеше всеки ден, половин час обясняваше едно и също: брак, деца, време, възраст.

Света се измъчваше от тези думи. Гордееше се с постигнатото: служебен успех, ръководна длъжност, собствено жилище, стабилни доходи. Никога не беше искала нищо от родителите си — дори им изпращаше пари всеки месец. Но Елена Петровна смяташе това за нещо естествено.

И когато се срещаше с приятелки, тя не споменаваше кариерата или независимостта ѝ:

— Света още не е омъжена… Горката ми дъщеря…

И добавяше със завист:

— А дъщерята на Нинка вече има две деца. Да, мъжът ѝ я издържа, но поне имат внуци!

Света само въздъхваше. Всичко, което бе постигнала сама, за майка ѝ сякаш нямаше никаква стойност.

Андрей… той беше спокоен, внимателен, приятен човек. Но Света не можеше да каже, че е влюбена до загуба на дъх. Харесваше го, но не повече.

Майка ѝ обаче виждаше в него спасение:

*

— Ако изпуснеш такъв мъж, ще съжаляваш.

И настъпи денят, в който Андрей предложи да я запознае с родителите си — Павел Иванович и Людмила Андреевна.

Света се опита да се зарадва. Майка ѝ беше във възторг. Тя вече планираше сватба, внуци, семейно щастие.

Но в душата на Света имаше тревога. Нещо в Андрей я смущаваше. Понякога ѝ се струваше твърде пестелив — и на емоции, и на жестове.

Света обичаше да се радва на живота: ресторанти, красиви дрехи, подаръци за близки. Андрей винаги премисляше дали си струва да харчи.

Тя го приемаше като особеност на характера му. Но усещаше лека неудобност.

И когато за първи път влезе в дома на родителите му — всичко се изясни.

Сякаш времето беше спряло. Стаите бяха пълни със шкафове, витрини, хрустали, килими по стените. Толкова много вещи, че едва се минаваше.

Света разбра: тук се пази всичко. Дори ненужното. Дори старото. Дори счупеното.

— Този сервиз е от баба ми, Светочка, — гордо обясняваше Людмила Андреевна, показвайки избелели чинии с отчупени ръбове. — Храним всичко, всичко е полезно.

Света се усмихна учтиво, но усети вътрешно отвращение.

Покривката беше стара, с петна. Тя седна внимателно, за да не ги докосва. Андрей с радост сипваше компот от древен графин със следи от мръсотия.

— Не, благодаря, — прошепна Света. — По-добре вода.

— Е-е, добре! — махна с ръка Павел Иванович. — Пестеливата снаха ни трябва.

А Света се опитваше да не поглежда мръсните чинии в кухнята.

Когато донесоха тортата, която тя беше купила, Людмила Андреевна я поднесе в чиния, върху която имаше втвърдени петна от мазнина.

Апетитът изчезна.

— Не, благодаря, — повтори Света.

След това започна „разпитът“:

— Светочка, казваш, че имаш жилище? Колко стаи? Сама ли живееш? Изплатила ли си го? В кой район е?

А Андрей само се гордееше:

— Мамо, татко, трябва да видите! Осемдесет квадратa, изглед към парка, ремонт, мебелировка…

Света не успя да го прекъсне. А тогава Людмила Андреевна изстреля:

— Чудесно! Като се ожените, ще се преместим при вас. Нашия апартамент ще продадем — за старини да има пари.

Света едва не падна от стола.

Представи си: шкафове, килими, хлам — всичко в нейния светъл дом. Всеки ден чужди хора вкъщи.

Тошнота се вдигна в гърлото ѝ.

Тя стана:

— Извинете, не се чувствам добре. Ще тръгвам.

*

Андрей се опита да я последва, но тя го спря:

— Остани с родителите си.

Излезе от дома, едва дишайки.

Когато Света разказа всичко на майка си, Елена Петровна само изсумтя:

— И какво? Ти да не би да имаш опашка от ухажори? Търпи, омъжи се, роди деца!

Света затвори телефона и се разплака.

Три дни тя игнорираше Андрей. Писмата му, обажданията му. Чувстваше се виновна за всичко.

Тя винаги беше живяла „както трябва“, а не „както иска“.

Докато един ден шефът ѝ не каза:

— Светлана Михайловна, предлагаме ви да оглавите новия филиал. В друг град. Проект от нулата. Голям растеж.

Тя стоеше шокирана.

Това беше шанс. Свобода. Ново начало.

Сърцето ѝ за първи път от години каза:

„Искам.“

Изабел седеше в колата до офиса още десетина минути, без да включва двигателя.
Мислите ѝ се блъскаха една в друга, като птици, заплетени в мрежа: майка ѝ, Ричард, родителите му, апартаментът, безкрайното „трябва“, „длъжна си“, „време е“…
И внезапно — онова предложение. Град на четиристотин километра. Нов екип. Нов път.

„Кога за последно избрах нещо за себе си?“ — мина през ума ѝ.

Вечерта телефонът отново завибрира.
Ричард звънеше. Поредният път за деня.
Изабел гледаше екрана и усещаше как вътре в нея нараства тежест.

Тя вдигна.

— Иза! — гласът му бе тревожен, почти панически. — Къде си? Побърках се от притеснение! Обиждаш ли ми се? Аз… аз мисля само за това!

Тишината ѝ беше по-тежка от всяка обида.

— Трябва да поговорим, — каза тихо тя.

— Чудесно! Идвам веднага!

— Не, Ричард. — тя затвори очите си. — Утре. Някое спокойно място.

Той искаше да възрази, но тя прекъсна разговора.

На следващата сутрин се срещнаха в малко кафене близо до офиса.
Ричард изглеждаше съсипан — сенки под очите, разрошена коса, смачкана салфетка в ръцете.

— Иза, кажи ми нещо! Потресен съм! Три дни! Мислех, че полудявам!

*

Тя го гледаше — и изведнъж разбра: да, той е разстроен… но не защото я обича.
А защото не така трябва да бъде.
Защото тя трябва да е до него.
Защото му беше удобна.

— Ричард, — започна тя спокойно, — мислих много през тези дни. И разбрах, че искаме различни неща.

— Какво значи „различни“?! — той повиши тон. — Ти си седяла у дома и си се накривила сама! Знаеш, че ни е добре! Родителите ми те харесват, майка ми вече…

— …събираше се да се мести при мен.

Той застина. После се опита да се усмихне:

— Това беше шега.

— Не, — поклати глава тя. — Видях очите им. Това беше план. А ти… ти дори не видя проблем в това.

Той издиша раздразнено, сякаш говореше с капризно дете.

— Иза, драматизираш. Нормално е да се помага на родители! Не са вечни! А и апартаментът ти е голям…

— Моят. Разбираш ли? — гласът ѝ не трепна. — Не нашият. Мо-ят.

— Наистина ли това е проблемът? — но вече звучеше нервно.

— Да. И не само това.

Той внезапно избухна:

— Подиграваш ли ми се?! Значи напразно си губих времето с теб? Напразно тревожих родителите? Напразно търпях всичко?!
— Аз…
— Да, апартаментът ти ми трябваше, разбираш ли?! — извика той — и веднага осъзна какво е казал.

Тишината разкъса въздуха.

Изабел само кимна.

— Благодаря. Сега всичко е ясно.

— Иза, не това исках да кажа! Просто…

— Ти каза истината, Ричард. А истината е важна.

— Значи… всичко свърши?

*

Тя се изправи.

— Да, Ричард. Свърши.

Той се свлече обратно на стола.

— Ще съжаляваш…

— Може би. Но това ще са моите грешки.

Тя тръгна към изхода — и не се обърна.

Два дни по-късно тя подписа документите за преместването.
Имаше месец за подготовка.

Когато съобщи на родителите си, майка ѝ крещеше:

— Ти луда ли си?! Да заминеш сама? Къде? Какво ще правиш там?! Сега трябва да се омъжиш, не да летиш по градове!

Баща ѝ само въздъхна:

— Щом си решила… тогава действай.

За първи път в живота си тя не позволи на майка си да я върне назад.

— Мам, аз съм голям човек. И ще тръгна.

Последният месец премина в опаковане, подготовка, подписване на документи.
Нито веднъж тя не се разколеба.

В деня на заминаването стоеше на перона с куфар и гледаше града, в който й бе станало тясно.
Очите ѝ се насълзиха — но не от болка.

От облекчение.

*

Влакът потегли.
Изабел затвори очи и за първи път от години дишаше свободно.

Пред нея беше нов град. Нова работа. Нова съдба.

И тя беше готова за нея.