Куфарът на Таня стоеше до вратата вече два часа. Тя вървеше напред-назад из апартамента и не можеше да повярва, че това се случва с нея.

— Таня, докога ще се мотаеш? — Володя нервно пушеше на балкона. — Мама чака.

Свекървата седеше в креслото и я гледаше с онзи студен поглед, който Таня познаваше още от първия ден преди тридесет години.

— Володя взе правилното решение, — каза Раиса Петровна. — Защо ти е този апартамент? Нали не работиш.

— Как така не работя? — Таня спря в средата на стаята. — В библиотеката…

— Грошове получаваш, — прекъсна я свекървата. — На Володя му трябва ново семейство. А ти… ти вече си на години. За какво ти е всичко това?

Таня погледна мъжа си. Той се обърна към прозореца.

— Вол, — приближи се тя към вратата на балкона. — Нали се разбрахме да се разведем мирно. Казваше, че апартаментът остава за мен.

— Мамо, може би все пак… — започна той.

— Никакво „може би“! — повиши тон Раиса Петровна. — Апартаментът е записан на мое име. Аз решавам. Володя трябва да живее, а не да мисли за миналото.

*

Таня усети как светът около нея започва да се пропуква. Тридесет години брак. Тридесет години тя готвеше, переше, чистеше. Търпеше грубостите на свекървата, мълчеше, когато мъжът ѝ се прибираше пиян. Работеше в библиотека за символична заплата, защото Володя ѝ казваше: „За какво ти е кариера? Домът е по-важен.“

— Но къде да отида?

— А това какво ни засяга нас? — сви рамене свекървата. — Имаш онази… как ѝ беше името… Лена. Ще живееш при нея.

— Раиса Петровна, — опита да запази спокойствие Таня. — Лена живее в едностаен апартамент с дъщеря си. Няма място.

— Ще намериш. Нали беше умна някога.

Володя продължаваше да пуши. Таня разбра: няма да я защити. Никога не го беше правил. Майка му винаги е била по-важна.

— Добре, — каза тя тихо. — Дайте поне да си събера вещите.

— Какви вещи? — намръщи се свекървата. — Всичко е купено от моя син. С библиотечната ти заплата какво може да се купи?

— Книгите ми…

— Само заемат място. На Володя книги не му трябват.

— Майчините снимки, документи…

— Документи вземи. Останалото — остави.

Таня стоеше и гледаше тези хора. Неужели винаги са били такива? Или тя просто не е забелязвала? Тридесет години живот се бяха превърнали в един куфар с документи и три рокли.

— Такси ще викаш ли? — обърна се Володя към нея, сякаш нищо не се е случило.

— Ще вървя пеша.

— Далеч е до Лена.

*

— Ще вървя.

Тя взе куфара. Беше лек. Целият ѝ живот се побра в един пътнически куфар.

На вратата се обърна. Володя вече включваше телевизора. Свекървата стоеше до прозореца.

— Раиса Петровна, — каза Таня. — А ако не се справя сама?

Тя дори не се обърна:

— Това вече не е наш проблем. Сега Володя трябва да намери щастието си.

Вратата се затвори с щракване.

Нояврийският вечерен вятър удари Таня в лицето. Тя вървеше по улицата и за пръв път от много години плачеше.

 

*

Мариан погледна Елен така, сякаш виждаше призрак от миналото. Тя премигна няколко пъти, сякаш не вярваше на очите си, после пристъпи напред, стискайки чантата си.

— Това… ти ли си?.. — гласът на свекървата потрепери.

Елен се усмихна меко, спокойно, с онова вътрешно достойнство, което се появява само когато човек най-накрая започне да живее своя живот, а не нечий друг.

— Да, Мариан. Аз съм.

Жан стоеше до нея, блед като вар. Той не знаеше къде да сложи ръцете си, къде да гледа. Погледът му се лепеше за Елен, сякаш търсеше в нея онази тиха, потисната жена, която напусна дома им с куфар през онази ноемврийска нощ преди пет години.

Но нея вече я нямаше.

Пред него стоеше друга — уверена, стабилна, свободна.

— Ти… променила си се — успя да произнесе той.

— Да, — кимна Елен. — Животът се промени.

Шумът на пазара сякаш се отдръпна. За миг останаха само тримата, затворени в пространство между миналото и настоящето.

— И ти… — Мариан преглътна. — Ти… работиш тук?

— Водя обиколки, — отговори спокойно Елен. — И днес представям музея на изложението.

— Обиколки? — Жан сякаш не можеше да събере мислите си. — Ти?..

Елен се усмихна още по-спокойно:

— Да. Аз.

Мариан я изгледа от глава до пети — роклята, прическата, уверената стойка, светлината в очите.

— Невероятно… — прошепна тя. — Елен… такава…

— Такава, каквато е трябвало винаги да бъде, — тихо добави Клара, застанала до Елен като стена.

Жан кашля, сведе очи:

— Изглеждаш… добре. Много добре.

*

— Благодаря, Жан.

— Ние… мислехме, че ти е било тежко, — продължи той неловко. — Че… се мъчиш.

Елен вдигна поглед:

— Наистина ми беше трудно. Но се справих.

— Справила си се… — повтори Мариан, сякаш опитвайки вкуса на думата. — Сама?

— Да. Сама.

Мариан се обърна настрани, сякаш искаше да скрие трепването на устните си.

— Е, — каза най-накрая. — Поздравления. Наистина.

Елен се усмихна леко, без горчивина.

— Благодаря.

Жан направи крачка напред, но Клара леко се наклони, спирайки го. Той спря.

— Елен… — започна той. — Аз… много мислих. През тези години.

Тя погледна в очите му — честно, открито.

— Ние вече не сме вързани от това, което е било, Жан, — каза тя спокойно, но твърдо. — Благодарна съм за доброто. А останалото… го пускам.

Жан замълча, не знаейки какво да отговори.

— Радвам се, че си щастлива, — каза тихо той.

*

— Щастлива съм, — потвърди Елен. — И желая щастие и на вас.

Мариан отмести поглед. Този път без надменност. Сякаш нещо в нея се беше пропукало.

— Хубав ден, — добави Елен и леко се поклони. — Ще се върна при децата.

Тя си тръгна — уверена, красива, свободна.

Клара я настигна след няколко крачки:

— Ти устоя като кралица.

Елен се усмихна топло:

— Не, Клар. Просто най-накрая станах себе си.

И този път това беше истина.