— Аз печеля три пъти повече от теб, а ти имаш нахалството да твърдиш, че трябва и сама да върша всичко вкъщи?! Не си ли се побъркал, скъпи?! Или искаш да живееш сам?!

— И какво, няма да има вечеря?

Гласът на Марк, който нахлу в апартамента заедно със студения октомврийски вятър, не съдържаше въпрос. Това беше констатация, облечена в упрек. Той хвърли ключовете на шкафа, и металният звук прозвуча болезнено остро. Влезе в кухнята и нарочно отвори широко вратата на хладилника. Празнотата — подчертана от едно бурканче горчица и половин лимон — го посрещна с мълчаливо обвинение. Той се обърна към арката към хола, където Елиза седеше на масата.

— Цял ден беше вкъщи. Разбирам ли правилно, че няма нищо за ядене?

Елиза работеше. Светлината от лаптопа осветяваше със студени отблясъци съсредоточеното ѝ лице. Тя не отговори веднага, оставяйки думите му да увиснат във въздуха и да попият цялото раздразнение, натрупано през деня. Когато завърши последния ред от отчета, тя тихо затвори лаптопа. Тишината в апартамента стана плътна.

— И трябваше да има? — гласът ѝ беше абсолютно спокоен, без дори намек за емоция. Именно това спокойствие накара Марк да се почувства неуютно.

— Ами… да — опита се да звучи уверено той. — Това е твое задължение. Ти си жена, ти си пазителката на домашния уют. Готвене, чистене… Или го забрави?

Елиза го гледа дълго, немигайки. Погледът ѝ беше като обектив на камера — студен и точен. После устните ѝ се извиха в лека, хищна усмивка.

— Задължение — повтори тя. — Прекрасна дума. Добре. Да поговорим за задължения.

*

Тя стана, отвори чекмедже, извади стар калкулатор и се върна на масата. Марк наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Започваме с числата — гласът ѝ стана делови. — Моята заплата миналия месец беше сто петдесет и четири хиляди. Записваме.

Тя изписа цифрата.

— Твоята, Марк… — тя направи пауза, — петдесет и една хиляди. Съотношение три към едно. С това съгласен ли си?

Той мълчеше.

— В месеца има тридесет дни. Делим отговорностите пропорционално на доходите. Моите задължения — седем и половина дни. Твоите — двадесет и два и половина. Днес е петнадесети. Аз вече съм надвишила своя лимит.

Тя обиколи изчисленията с кръгче.

— За да няма недоразумения — продължи тя, — ще ти направя график. Готвене, чистене, пазаруване. Пропуск — глоба. Петстотин лева. Ще ги удържа от парите ти за бира. Ти искаше традиционно разделение? Заповядай — с модерна отчетност.

Тя закачи листа върху хладилника. Марк стоеше като парализиран.

Първите дни тишина. Графикът стоеше на хладилника като надгробна плоча. Марк ходеше като сянка. Приемаше правилата като затворник — с тиха омраза.

Първата му „смяна“ в кухнята беше демонстрация на саботаж: разварени, лепкави макарони. Той ги сложи на масата като предизвикателство: „Искаше да готвя? На, яж.“

*

Елиза дойде, вдигна чинията, подуши, огледа. После спокойно я изсипа в кошчето.

— Това не е храна. Това са развалени продукти. Ще си поръчам пица. Сумата ще удържа от твоя дял.

Той очакваше скандал. Но получи отчет. И мълча.

После дойде ред на банята: размазани петна, мръсни ъгли, налеп. Той хвърли мопа demonstrativно.

Вечерта тя тихо огледа и добави втори лист:
„РЕГИСТЪР НА ГЛОБИ И ПРОПУСКИ“

— 16 октомври: готвене — 250 лева глоба
— 17 октомври: баня — 500 лева глоба

Марк кипеше вътрешно. Това беше мъчение. Не кавга — систематично унижение.

Списъкът растеше. Всеки ред беше удар по гордостта му.

21 октомври: пране — оцветени дрехи — 1500 лева.

Нещо се скъса в него.

И той започна да руши.

Разхвърля дрехите, сложи мръсна тигана на килима, разля мляко, нахвърля чаши и трохи… Хаос навсякъде.

Когато Елиза се прибра, Марк седеше насред разрухата.

— Какво, не ти харесва? Ще ми пишеш глоба ли? Или направо чистачка?

Тя обиколи стаята спокойно.

— Реши да се държиш като дете без играчка? — попита тихо.

*

— НЕ! Реших да ти покажа в какво превърна дома ни! В офис! Аз съм мъж! Трябва да се прибирам в уют, топла вечеря и жена! А не счетоводителка в пола, която отчита моите загуби!…

Елиза изслуша тирадата му така, сякаш той говореше за някой друг. Нито трепване в гласа, нито проблясък в очите — само тишина, ледена и напрегната. Марк почти физически усещаше как тя анализира всяка негова дума, разчленявайки емоциите, превръщайки ги в сухи определения.

— Уют, топла вечеря и жена — повтори тя, сякаш записва бележка в своя вътрешен каталог. — Интересно.

Тя се приближи до прозореца, разтвори завесите и отвори широко крилото. В стаята нахлу студен въздух, а Марк реагира с раздразнение.

— Какво правиш? — попита той, макар че това нямаше никакво значение на фона на разрухата.

— Проветрявам — отвърна тя спокойно. — Мирише твърде силно на детски бунт.

Марк почувства как яростта отново се надига.

— Ти не ме чуваш! Никак! Всичко свеждаш до „бунтове“, „глоби“, „графици“! Не разбираш ли, че с това… офисно мислене уби всичко между нас?!

Елиза затвори прозореца и се обърна към него. Сега в погледа ѝ се появи нещо ново: умора. Дълбока, тежка умора.

— Марк… — въздъхна тя, сякаш за първи път тази вечер си позволи да бъде жива. — Искаш да знаеш какво съм убила? Добре. Нека бъдем честни.

Тя застана срещу него, без никакви документи и хладни маски помежду им.

— Твоето „мъжът трябва“ — каза тя тихо. — Убих точно това. Защото то убиваше мен. Години наред.

Той искаше да отвърне, но не успя.

*

— Когато започнах да работя повече и да печеля повече — продължи тя, — ти не каза „браво“. Не каза „нека разделим задълженията честно“. Ти каза: „ама ти си жена“. И тогава разбрах: за теб комфортът е по-важен от уважението. Уютът — по-важен от партньорството. А жена — това е функция. Не човек.

Тишината натежа.

— Ти… погрешно го разбираш — прошепна Марк.

— Не, Марк — поклати глава тя. — Просто за първи път ме чуваш без да можеш да ме прекъснеш.

Тя вдигна една от измачканите му ризи от пода, изглади с пръсти ъгълчето и я остави обратно.

— Този хаос, който направи, не е протест. Това е признание. Че сам не искаш истинска отговорност.

Той се надигна рязко.

— Това не е вярно! Аз… просто искам да ме уважават!

Елиза вдигна вежди.

— Уважение? За какво? За една развалена вечеря и разрушена стая?

Марк се обърна. Вътре се смесваха ярост, срам, вина.

Тя огледа стаята отново, после каза:

— Аз няма да живея във война. И няма да живея с човек, който избира разрушение вместо разговор. Затова — да направим така.

Тя сложи чист лист на масата.

— Това не е график. Това е избор. Единичен.

Марк едва дишаше.

— Какъв избор?

— Или сядаме заедно и пренареждаме всичко — граници, уважение, правила.
Или си тръгваш. Сега.

Той пребледня.

— Сериозна ли си?

— Напълно. Аз искам партньор. Не дете. Не началник.

Той седна. Листът пред него тежеше като присъда.

— Аз… не искам да си тръгвам — прошепна той. — И не искам повече да воюваме. Просто… не знам как да оправя всичко.

В очите на Елиза проблесна топлина.

— Тогава започваме така: ти спираш да мислиш „мъжът трябва“, а започваш да мислиш „ние можем“. Заедно.

Тя взе листа.

— И първото правило ще бъде: говорим си, а не воюваме.

Марк кимна. За пръв път домът им заприлича повече на място за хора, отколкото на бойно поле.