— Мислиш ли, че си нещо специално? — избухна свекървата. — Аз отгледах четирима без пари, а ти се стискаш и броиш стотинките си!
Камилла отвори широко вратата на своя двустаен апартамент и застина на прага. Краката ѝ отказваха да влязат — домът вече не беше убежище. От кухнята се чуваше познатият глас на Елвира Генриховна, която обясняваше на Марк, че супата е пресолена, а картофите — недоварени. Жената въздъхна и все пак прекрачи навътре.
— Най-после! — извика свекървата, подавайки се от кухнята. — Вече си мислех, че няма да се прибереш.
Камилла свали якето си и го окачи. Апартаментът беше наследство от баба ѝ преди три години — точно преди сватбата с Марк. Тогава всичко изглеждаше като чудо: собствено жилище, любим съпруг, светло бъдеще. Старичък, но уютен дом на третия етаж, който стана тяхното семейно гнездо.
Но преди два месеца всичко се промени. Елвира Генриховна загуби работата си като счетоводител — фирмата фалира, а ново място за жена на петдесет и осем години беше почти невъзможно да се намери. Спестяванията свършиха бързо, наемът — непосилен. Марк предложи майка си да се премести при тях.
— Това е само временно, — уверяваше той тогава. — Докато майка ми си стъпи на краката.
*
Камилла не възрази. Съжаляваше жената, а и място имаше достатъчно. Спалнята остана за тях, а дневната се превърна в стая на Елвира Генриховна. Но много скоро Камилла разбра, че свекървата има твърди представи как трябва да изглежда „правилното семейство“.
— Камилла, пак готвиш това странно ястие? — свекървата се намръщи, надничайки в тенджерата. — Марк от дете не обича риба.
— Обича, — спокойно отвърна тя. — Две години му го приготвям.
— Не обича, просто не иска да те разстройва.
Камилла стисна устни. Такива разговори се повтаряха почти ежедневно. Елвира намираше недостатъци във всичко: как се мият чиниите, какво се купува от магазина, дори как се подрежда масата. Особено я дразнеше, че Камилла не мие подовете всеки ден.
— В нашето семейство жените винаги са се грижели за чистотата, — назидателно казваше свекървата. — Домът трябва да блести, иначе каква домакиня си?
Марк или мълчеше, или сменяше темата. Камилла разбираше, че му е трудно между жена и майка, но мълчанието му я нараняваше все повече.
Най-тежки бяха разговорите за деца. Камилла беше на двадесет и седем, женени бяха от три години, но наследници — никакви. А за Елвира Генриховна това беше голям проблем.
— Приятелката ми Хилда вече има трето внуче, — въздишаше тя. — А дъщеря ѝ е по-млада от теб.
— Засега не сме готови за дете, — тихо отвръщаше Камилла.
— Не сте готови? А кога ще сте? На четиридесет?
Камилла търсеше с поглед подкрепата на Марк, но той се криеше в чинията си. Работеше като мениджър в строителна фирма, тя — като икономист в банка. Едва се справяха с разходите, особено сега, когато трябваше да издържат и свекървата.
Домът от място за почивка се беше превърнал в поле на напрежение. Камилла стоеше повече на работа или бродеше по улиците, само и само да не се прибира веднага. Но рано или късно трябваше.
В една петък вечер тримата вечеряха в кухнята. Камилла бе приготвила макарони с кюфтета — просто, любимо ястие. Но Елвира Генриховна намери повод за критика и тук.
— Кюфтетата са жилави, — отбеляза тя.
— Съвсем обикновени са, — уморено отвърна Камилла.
— Малко хляб си сложила. А лукът трябва да се настърже — така са сочни.
Марк дъвчеше мълчаливо, сякаш нищо не чува. Раздразнението на Камилла растеше — неужели е толкова трудно да я защити поне веднъж?
*
— Между другото, — продължи свекървата, — срещнах Жаклин от съседния вход. Дъщеря ѝ Ан е родила втори син! Втори! А е по-млада от теб с три години.
Камилла остави вилицата. Същата тема отново и отново.
— Елвира Генриховна, вече сме говорили…
— Говорили, но резултат — нулев! Времето минава, а аз още нямам внуци!
— Марк сам няма как да издържа дете, мен и вас, — спокойно каза Камилла. — Ако изляза в майчинство, няма да оцелеем финансово. Как си го представяте?
Марк вдигна поглед, измърмори нещо и отново го сведе. Той прекрасно знаеше, че жена му казва истината.
— Марк, кажи нещо, — помоли тя.
Той само сви рамене.
Елвира Генриховна остави вилицата и се изпъна.
— Мислиш ли, че си нещо специално?! — изригна тя. — Аз четирима отгледах без пукната стотинка, а ти се стискаш и броиш грошовете си!
Думите удариха като плесница. Камилла усети как лицето ѝ пламва.
— А къде са вашите деца? — попита тя тихо, но остро. — Нали уж сте ги отгледали толкова добре? Защо всички са избягали далеч от вас? И как да не броим пари, когато не стигат за нищо? Дори почивка не можем да си позволим!
— Не се оправдавай! — кресна свекървата, удряйки по масата. — Длъжна си да родиш внук до една година! Иначе ще накарам Марк да се разведе с теб!
Ултиматумът прозвуча студено и безпощадно. Камилла вцепенено погледна Марк. Той мълчеше.
А това мълчание значеше съгласие.
*
Елвира Генриховна дишаше тежко, сякаш и самата се бе уплашила от собствения си вик, но вече нямаше намерение да отстъпва. Камилла бавно отдръпна чинията, усещайки как в нея се оформя твърдо, почти леденo решение. Мълчанието на Марк удряше по-силно от всеки упрек.
— Значи… така — произнесе тя тихо. — Наистина ли си готов да позволиш на майка си да решава дали ще живеем заедно?
Марк преглътна нервно, но така и не вдигна поглед.
— Камилла, сега не е моментът… можем да поговорим по-късно…
— По-късно? — прекъсна го тя. — Има ли поне едно „по-късно“, което си довършил, Марк? Поне един проблем, който си решил, вместо да избягваш?
Той потрепери — думите ѝ бяха прекалено точни.
Елвира Генриховна въздъхна високо:
— Разбира се, че мълчи! Така е възпитан — мъжът не трябва да спори с майка си. А ти… ти си просто неблагодарно момиче!
Камилла се изправи. Страхът изчезна — остана само умората.
— Неблагодарна? За какво точно трябва да благодаря? За постоянните упреци? За намесата във всяко нещо? За това, че домът ми се превърна в клетка?
— За това, че те приехме! — викна свекървата. — Макар че изобщо не подхождаш на Марк!
Нещо щракна вътре в Камилла. Тя се изправи.
— Правилно. Явно наистина не ви подхождам.
Марк най-после вдигна очи — в тях проблесна страх.
— Камилла…
— Не — спря го тя. — Обичам те, Марк. Но няма да живея в ада, който позволяваш майка ти да създава. Ако ти не можеш да поставиш граници — аз ще го направя.
Елвира Генриховна също стана:
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам — ясно отвърна Камилла — че утре подавам заявление за временно отделно живеене.
Марк подскочи:
— Не! Камилла, чакай! Не бъди толкова крайна!
— Крайна? — горчиво се усмихна тя. — Крайно е да ми заплашват брака. Крайно е майка ти да решава всичко. Аз просто се опитвам да се спася.
Думите паднаха тежко.
Елвира Генриховна за първи път изглеждаше несигурна.
— Няма да го направиш. Само ни плашиш.
— Не — отвърна спокойно Камилла. — Опитвам се да запазя семейството си. И ако мислите, че дете трябва да се ражда в такава атмосфера — значи зле разбирате какво е семейство.
Тя взе чантата си, облече палтото и погледна Марк:
— Ако искаш да ни запазиш — ти трябва да пораснеш. И да решиш кой ти е семейство: жената, с която живееш, или човекът, който управлява живота ти.
Марк гледаше дълго, уплашено, но без обичайната нерешителност.
— Моля те… остани тази вечер. Дай ми шанс. Ще говоря с майка ми.
— Марк! — свекървата се обърна рязко. — Как смееш…
*
— Стига, мамо! — гласът му за пръв път прозвуча твърдо.
Тишината стана почти осезаема.
Камилла видя в погледа му нещо ново — желание да се бори.
— Добре — каза тя тихо. — Имаш една нощ.
И за първи път Елвира Генриховна разбра, че вече не тя е господарката на този дом.