– Моите средства НЕ са ваша хранилка! – изрева тя, когато свекървата поиска да продаде нейния апартамент за чуждите си дългове.

– И какво точно очаквате от мен? Да дам собствения си апартамент, за да може вие и мамичка да продължите с измамите си?

– Недей така, Клер, това все пак е МАЙКА… Тя не го е направила от зло…

– А аз според теб кой съм, Маркус?! Случаен минувач?!

 

Клер влетя в апартамента като ураган. В чантата дрънчаха ключове, телефонът вибрираше дразнещо, а на токчето имаше следа от дъвка – всичко както обикновено. Само че във въздуха вече висеше нещо нередно.

 

В кухнята, както винаги, командваше свекървата, Елизабет. Вечно по домашни дрехи, вечно с укор в очите.

Тя се обърна, бършейки ръце в шарена кухненска кърпа:

– Защо така късно? Можеше и по-рано да се прибереш, вечерята изстина.

– Да не съм ученичка, че да се движа по график? – измърмори Клер и хвърли чантата на стола.

*

Маркус седеше на масата и ръчкаше с вилица елдата в чинията, сякаш беше радиоактивна. Изглеждаше като човек, който знае, че скоро ще има скандал. И че няма да е приятен.

– Клер… – проточи той, без да я поглежда, – тук има един въпрос…

– Маркус, пак ли си без работа? Или отново не си платил интернета? Какво е този път?

– Не, не… Просто… апартаментът на мама… – Маркус сви рамене, сякаш се опитваше да се скрие в тях.

 

Елизабет веднага изсъска:

– Какво значи „апартаментът на мама“? Това не е „на мама“, а МОЙ апартамент! И аз съм възрастен човек, сама решавам къде да влагам парите си!

 

Клер рязко се завъртя към нея:

– Момент. Какво точно сте направили?

– Имаше онлайн семинар… Много сериозни хора… Показваха графики, говореха за „индекс на доходност“ и „многократен растеж“…

– И вие, като „сериозен възрастен човек“, сте заложили апартамента заради някакви показатели?! – гласът на Клер вече почти минаваше в крясък. – Елизабет, имате ли изобщо здрав разум?

– Имаше ГАРАНТИРАН доход! По десет процента на месец!

– Това магия ли е? Пари от нищото? – Клер се засмя нервно, като човек, на когото току-що са диагностицирали хроничен нервен тик. – Разбирате ли поне, че това са измамници?

 

Маркус се намеси намусено:

– Всичко беше по документи. Само че сега имали „технически проблеми“. И сметките им били блокирани…

 

Клер рязко дръпна стола назад и седна по-твърдо:

– Така. Искам да чуя всичко. ДО КРАЙ. Без „ами там нещо“. Бързо.

 

Елизабет се изправи, с позата на човек, който не признава вина, а търси оправдания:

– Взех заем под залог на апартамента. Пет милиона.

– ПЕТ?! – Клер се хвана за главата. – Напълно ли сте полудели?

– Не ми крещи! Исках да е по-добре за всички! Можехме да си купим нови автомобили! Маркус щеше да си отвори собствен бизнес!

– Маркус не може чифт чорапи да събере, а вие сте решили бизнес да му поверите! – Клер се обърна към мъжа си. – Ти знаеше ли?

– Ами… да. Но си мислех, че сумата не е чак толкова голяма…

– Не е голяма?! Това е ЖИЛИЩЕТО ВИ! Къде мислите да живеете, когато банката ви го вземе?

 

И тогава прозвуча най-ужасното предложение за вечерта.

– Ние… си помислихме… може би ти да продадеш твоя апартамент. Той така или иначе стои празен. Щяхме да покрием кредита. После щяхме да изкараме пари. И всичко да върнем!

*

– Значи така… – Клер бавно се отпусна на стола. – Искате да ПРОДАМ моя апартамент, купен с МОИ средства, за да покрия вашата гениална авантюра?

– Но това е заради семейството, Клер – обади се Маркус и забърса потта от челото си. – Нали знаеш… Ние сме семейство…

 

– А ти кога за последно направи нещо за това семейство, Маркус? Ти дори боклука изнасяш само когато ти заплашвам със съд тигана! – гласът ѝ трепереше от ярост.

 

Елизабет я изгледа със студен, оценяващ поглед:

– Не истерясвай. Още от първия ден не ти вярвах. Все ти беше „моето“, „няма да дам“, „сама съм изкарала“. Алчна си, Клер. Не е по-женски това.

– А по-женски е да заложиш апартамент и да се правиш на жертва?! – Клер скочи на крака. – Вие живеете при мен, ядете за моя сметка, харчите моето електричество, перете дрехите си в моята пералня… и още имате смелост да ми оказвате натиск?

 

– Твоят апартамент е късмет, а не заслуга – изстреля свекървата. – Кой изобщо те взе за жена с този характер?

 

Клер застина.

Ето го – истинското лице. Без маската на „добрата майка на Маркус“.

 

– Тръгвам си – тихо каза тя. – Утре вие се изнасяте.

– Какво значи „се изнасяте“?! – писна Елизабет. – След месец имам дело! Ще ме изхвърлят!

– Това не е мой проблем. Имахте шанс. Пропиляхте го. Сега е късно.

 

Маркус скочи:

– Почакай! Клер, така не може! Това е майка ми! Тя ще остане на улицата! Не можеш да бъдеш толкова безмилостна!

– А ти не си дете, Маркус. Поне веднъж порасни.

 

– Искаш да избирам между вас?

– Искам най-после да разбереш, че в живота има последствия. Успех ти желая. С мама.

 

Тя грабна чантата и се втурна към вратата, сякаш армия колектори я гонеше по петите.

*

Зад гърба ѝ прозвуча:

– Аха! Значи някаква чужда жена ти е по-скъпа от семейството?!

 

Клер спря на прага и се обърна:

– Аз не съм „чужда“. Аз съм единственият човек в това семейство, който реално е направил нещо със собствени ръце. А сега – да. Чужда съм. По ваша заслуга.

 

Вратата се затръшна. В коридора останаха само тишината и ароматът на изстинала вечеря.

 

Минаха четири дни.

Четири дни мълчание – плътно, като преди природно бедствие. Нямаше обаждания, нямаше съобщения, нямаше почукване по вратата – сякаш цялото им „малко семейство“ се беше изпарило. Само че Клер прекрасно знаеше: това мълчание е измамно. Преди буря често е слънчево. После всичко се разпада.

 

На петия ден Маркус се появи.

Без да звъни, без предупреждение. Просто стоеше пред вратата с два плика от супермаркета, като човек, който уж случайно се е засекъл със стара позната до контейнерите за боклук и е решил да изпие с нея чай.

 

– Отвори – каза той и почука с длан по вратата. – Не се страхувай, миролюбив съм.

 

Клер отвори. В пижама, с маска на лицето, по домашни пантофи с заешки уши. Страшна и ядосана – идеалният образ на прясно разведена фурия.

 

– За какво си дошъл? – гласът ѝ беше ледено студен.

– Липсваше ми… – Маркус се изкашля и бързо добави: – И изобщо, трябва да поговорим. Като възрастни хора.

– Наистина? Изведнъж си станал възрастен?…

 

– Сериозно? Изведнъж си станал възрастен? – Клер се облегна на касата на вратата, без намерение да го кани вътре нито морално, нито физически.

 

Маркус пристъпи неловко, погледна виновно към пухкавите ѝ домашни пантофи с ушички, към маската на лицето ѝ, и се опита да се усмихне.

*

– Поне ме изслушай… Не съм ти враг.

 

– Докато не си отворил уста, може и да не си. – Тя открехна вратата малко повече. – Добре. Влизай. Но ако започнеш пак с „семейството“, „мама“ и „трябва да направиш“, ще изхвърчиш заедно с пликовете. Без опция за обжалване.

 

Той влезе, остави внимателно пликовете на масата – като мирно споразумение в найлонови дръжки. От тях се показваха сладки, чипс, евтина торта и бутилка газирано.

 

– Опитваш се да купиш мир или диабет? – попита уморено Клер, сваляйки маската.

 

– Просто исках… да започнем по-добре. По човешки.

 

– По човешки беше да не залагате апартаменти зад гърба ми – отвърна тя. – Сядай. Говори. Без захар.

 

Те седнаха един срещу друг. Масата между тях беше като фронтова линия.

 

Маркус се взираше в празната чаша, сякаш там беше бъдещето.

 

– На мама… ѝ е зле – започна той. – Получи писмо от банката. Ако до две седмици не платим… знаеш какво следва.

 

– Знам – кимна Клер. – Обаждания, съд, изпълнители. Класика. И?

 

– Тя… – той преглътна. – Надяваше се да промениш решението си. А аз… също.

 

– И за това реши да донесеш торта и да ми купиш съвест? – тя посочи плика.

 

– Просто исках да поговорим – този път в гласа му нямаше хленч, само умора. – Преди винаги… ме спасяваше. От моите дългове, грешки… всичко. Мислех…

*

– Ето там е трагедията, Маркус – прекъсна го тя. – Ти само си мислеше. А аз се давех. С майка ти върху гърба си.

 

Тишина се разля в кухнята.

 

– Клер – въздъхна той, – ако… не продаваме твоя апартамент? Може заем? Преструктуриране? Ти… знаеш.

 

Клер го погледна дълго.

 

– Поне веднъж не каза „трябва“. Напредък е.

 

– Значи… ще помогнеш? – надеждата в гласа му беше почти болезнена. – Не всичко да плащаш… само да ни насочиш.

 

– Да помогна – да. Да ви спася – не. Ясно?

 

Той кимна.

 

– Мама те мрази – тихо каза той.

 

– Нейно право. Аз също не съм влюбена в нея. Но не съм длъжна да плащам за чужди фантазии по „десет процента месечно“.

 

Маркус покри лицето си с длани.

 

– Казва, че си разрушила семейството.

 

– Не. Вашата алчност и твоето детинско поведение го разрушиха. Аз просто спрях да ви държа над пропастта. Между другото – готов ли си за неприятната част?

 

– Имам ли избор?

*

– Теоретично – да. Практически – не. – Тя седна отново. – Няма да спасите апартамента.

 

– Как… „няма“?

 

– Така. С условията, които е подписала, никакво погасяване е невъзможно. Няма доходи. Ти нямаш стабилна работа. Нямате спестявания. Ако хвърля моите пари – само ще удължим агонията. После пак съд. И аз остава без резерв. Страхотен план, нали?

 

Той пребледня.

 

– Какво… да правим?

 

– Най-сетне правилен въпрос. – Тя се изправи. – Юрист. Разчети. Молби. Преструктуриране. Може – лично фалит. Промяна на живота. Евтин наем. Работа. Много. И дълго.

 

– Това… е трудно.

 

– Да бъдеш възрастен винаги е било трудно.

 

Той вдигна очи.

 

– А ние? … Оставаме ли „ние“?

 

Тя го погледна спокойно.

 

– Аз подадох за развод преди три дни.

 

Той сякаш бе ударен.

 

– Защо… не каза?

 

– Защо да казвам? Ти беше зает – между мама и банката. А аз… се изморих.

 

Тишина.

*

– Мога ли… да поправя нещо? – гласът му трепереше. – Ще се изнеса от мама. Ще работя. Истински. Ще… опитам.

 

В очите ѝ имаше тъга.

 

– Трябваше да го направиш преди години. Не за мен – за себе си. За нас е късно. Но за теб – не.

 

– Значи… шанс няма?

 

– Не за „нас“. За теб – има. Ако поне веднъж направиш нещо не защото мама иска, а защото ти си го решил.

 

Той спусна глава.

 

– Благодаря… че поне не ни оставяш на улицата напълно.

 

– Помагам ви да не потънете. Но не ви нося повече на гръб. Това приключи.

 

Той се изправи, пристъпи към вратата.

 

– Клер… ако тази история с апартамента не се беше случила… можехме ли да сме добре?

 

Тя се усмихна тъжно.

 

– Просто щеше да се случи друг повод. Проблемът не беше ситуацията – а моделът. Ти го следваше. Аз го позволявах. И двамата го знаехме.

 

Той кимна. Тихо.

 

Маркус си тръгна. Вратата се затвори кротко, почти уважително.

 

Месец по-късно Клер седеше пред съдебната зала. В нейната папка – документи за развод. В края на коридора – Елизабет и Маркус. Тя крещеше, той мълчеше.

 

Клерът ѝ погледна за миг. Клер кимна едва-едва. Без гняв. Просто точка.

 

Разводът беше оформен бързо. Без скандали. Всичко вече беше преживяно.

 

Навън, в хладния въздух, Клер усети тишина – но не тежка, а освобождаваща.

 

Телефонът вибрира:

 

„Тази вечер откриваме новия проект. Идваш ли?“

*

Клер се усмихна:

 

„Идвам. Този път – само за себе си.“

 

И тръгна напред.