— Предлагаш ли ми да отстъпя своето място на твоите роднини? Това вече е прекалено, мило мое.

Валерия се протегна уморено в креслото, разтягайки схванатия след работа врат. На екрана светеше празнично писмо от ръководството с поздравления. За пореден път препрочиташе редовете за спечелената почивка на море. Все още не можеше да повярва.

— Два билета за курорт… — прошепна Валерия, усмихвайки се. — Море през декември… истинска приказка.

В съзнанието си вече виждаше как с Маркус вървят по плажа, слушат шума на вълните, държат се за ръце, наслаждават се на тишината далеч от предновогодишната лудница. След три години брак малко романтика изобщо нямаше да им навреди.

Тя грабна телефона и набра съпруга си:
— Маркус, имам невероятни новини! — възкликна Валерия, щом той вдигна.
— Какво се е случило? — в гласа му прозвуча лека тревога.
— Спечелих почивка! За двама! Представяш ли си? Ще посрещнем Нова година на морския бряг!
— Наистина? — неуверено попита Маркус. — А кога?
— Полетът е в двайсетте числа на декември. За десет дни! — Валерия се намръщи: в гласа му имаше нещо странно. — Не се ли радваш?
— Разбира се, че се радвам, просто… неочаквано е. — Маркус се замисли. — Добре, ще поговорим вечерта, става ли?

*

Когато Валерия прекъсна разговора, в нея вече се беше настанило леко разочарование. Тя чакаше съвсем друга реакция. Но, в крайна сметка, Маркус винаги е бил сдържан.

Вечерта Валерия приготви празнична вечеря — по такъв повод. Той се прибра късно, уморен и замислен.

— Приготвих любимата ти пържола, — посрещна го тя с усмивка. — Хайде да отпразнуваме?
— Да отпразнуваме какво? — разсеяно попита той, минавайки към кухнята.

Валерия замръзна с бутилка вино в ръка:
— Почивката, разбира се… Нали не си забравил?
— А, това… — Маркус неловко се почеса по врата. — Слушай, помислих си… Може би не бива да бързаме с тези планове?

Тя бавно остави бутилката на масата:
— За какво говориш?
— Ами, краят на годината е, много работа… — той избягваше погледа ѝ. — И зима, море… звучи малко странно…
— Странно? — Валерия повдигна учудено вежди. — Не мислиш ли, че трябваше да го кажеш по-рано? Целия ден живях с тази мечта!

Маркус отвърна поглед, сякаш търсеше нещо по плота, което да го спаси от този разговор.
Валерия почувства как вътре в нея тревогата набъбва — тежка, лепкава, притискаща. Пристъпи една крачка по-близо.

— Маркус… кажи ми честно. Какво става?

*

Той пое дълбоко въздух, като човек, който се готви да скочи в ледена вода.
— Лера… родителите ми идват.

Валерия примигна.
— Добре… и? Могат да дойдат след нашата почивка.
— Те идват точно тогава. — Маркус пак не вдигна очи. — Майка ми отдавна мечтае да види града през зимата, а баща ми… здравето му е лошо. Не се знае дали ще може друг път.

Валерия усети, сякаш някой беше дръпнал стола изпод нея.
— И ти предлагаш… какво? — попита бавно, макар вече да знаеше отговора.

Маркус стисна устни:
— Да отстъпиш мястото си. Твоя билет.

Тишината прозвуча по-силно от крясък.

Тя го гледаше, неспособна да повярва.
В мъжа, с когото делеше живота си.
В човека, който трябваше да бъде опора, а се оказваше първият, който пуска ръката.

— Тоест предлагаш аз да остана у дома… а майка ти да лети вместо мен? — произнесе тихо, почти шепнейки.
— Е… нали така или иначе е безплатна почивка… — опита се да се усмихне той, но усмивката излезе криво. — А родителите… знаеш, че са важни за мен…
— А аз? — попита Валерия. — Аз важна ли съм?

Този въпрос увисна във въздуха като нажежена игла.

Маркус най-сетне вдигна очи — и в тях нямаше нито злост, нито решителност. Само обърканост на пораснало момче, което пак не е успяло да реши самò и затова е направило най-лошия избор.

— Лера… моля те… опитай се да ме разбереш…
— Аз всичко разбирам, — прекъсна го тя. — И точно това е най-страшното.

*

Тя се обърна и тръгна към спалнята.
Маркус направи крачка след нея:
— Лера, почакай…

Но тя вече вадеше от шкафа малък куфар.
Не онзи за полети.
Онзи, който взимат, когато „отиват да пренощуват при приятелка“, а всъщност знаят, че ще е за по-дълго.

— Какво правиш? — гласът на Маркус леко трепна.
— Събирам си нещата. За да може и двамата да помислим. Поотделно.

Маркус пребледня.
— Заради тази глупост ли…

Тя рязко се обърна:
— Глупост? Нарече „глупост“ това, че за първи път от три години почувствах, че ние сме двойка. Че имам право да мечтая, а ти — да си до мен.

Той отвори уста, но думите не дойдоха.

Валерия затвори ципа на куфара.
— Отивам при Ема. За няколко дни. Обади се, когато разбереш, че жена ти не е резервен пътник.

Тя мина покрай него, сякаш покрай сянка.

До вратата спря и се обърна още веднъж.
В гласа ѝ нямаше поза, обида или истерика.
Само спокойна умора на човек, който най-сетне е прогледнал.

— И знаеш ли, Маркус… ако просто беше казал „Лера, искам да отида с теб“, аз сама щях да предложа да поканим родителите ти по-късно. Но ти дори не опита.

Щракна бравата.

*

Вратата се затвори тихо — твърде тихо за това, което се случваше вътре.

Едва когато излезе навън, Валерия усети как въздухът опарва дробовете ѝ.
Стоеше под уличната лампа, опитвайки се да реши: да плаче? да крещи? да се смее?
Нищо не се получаваше.

Телефонът в ръката ѝ изведнъж завибрира.
Съобщение от Маркус:
„Моля те, върни се. Нека поговорим.“

Тя дълго гледа текста. Много дълго.
Пръстите ѝ леко трепереха.

*

Валерия написа отговор. Кратък. Безкомпромисно честен:
„Когато говориш с мен като със своя съпруга — ще се върна. Засега — не.“

Натисна „изпрати“, пое дълбоко глътка студен въздух и тръгна напред.
За първи път от дълго време — не по нечий чужд план.
А по своя собствен.