— Смяташ, че седя вкъщи и нищо не правя?! 🤨 Тогава от днес обслужвай себе си сам! Търпението ми свърши.

— Е, какво, предизвика ли ме днес? — гласът на Кристиан от коридора беше груб, пропит с уличен студ и умора. — Хайде, приключвай с играчките си, гладен съм.

Марина не отговори. Тя само притисна слушалката по-плътно към ухото си, взирайки се в четирите лица, разделени на екрана от тънки сиви линии. Домашният ѝ кабинет, подреден до милиметър, беше нейната крепост. Бяло бюро, мощен компютър, тихото бръмчене под масата, купчините перфектно изравнени документи и ароматът на прясно кафе — това беше нейният свят. Свят на логика, срокове и уважение. А сега този свят се разтресе от тежките стъпки на мъжа ѝ в антрето.

Тя чу как той дръпна с трясък работните си ботуши, как хвърли връзката с ключове на пода. Въздухът в жилището се промени — изпълни се с мирис на строеж: остра комбинация от циментов прах, пот и евтин тютюн. Това за Марина беше сигнал. Сигнал, че нейният работен ден, който за Кристиан беше просто „щракане с мишката“, трябва да свърши незабавно.

Вратата на кабинета се отвори без почукване и се блъсна в стената. Кристиан влезе без да се събуе, оставяйки сиви следи по светлия ламинат. Той беше живото въплъщение на тежкия физически труд: зачервено напукано лице, мръсотия под ноктите, очи присвити от ярката светлина на монитора. В ръцете държеше смачканото си, покрито с прах работно яке.

— Не разбрах, не ме ли чуваш? Хайде, Марин, сготви нещо, от шест сутринта съм на крак — изръмжа той, твърде силно за тази малка стая.

*

Марина вдигна ръка, показвайки му да спре — умоляващ, мълчалив жест. Устните ѝ без звук произнесоха: „Имам конференция“. Тя видя недоумението в очите на колегите си на екрана. Усмихна им се напрегнато.

Но Кристиан възприе жеста ѝ като лична обида.

С късо, гневно ръмжене той пристъпи към бюрото и хвърли мръсната си роба право върху документите ѝ. Не на стола. Не на пода. А върху белите, чисти листове с чертежи и изчисления.

Прашният брезентов ком падна тежко. Сиво облаче се вдигна във въздуха, полепвайки по клавиатурата, по екрана, по ръцете ѝ. Миризмата стана непоносима.

Марианна не помръдна. Само една тънка мускула по бузата ѝ потрепери — и това беше достатъчно, за да разберат колегите ѝ на екрана, че нещо не е наред.

Един от инженерите внимателно каза:
— Марианна Викторовна… можем да преместим срещата…
Тя леко кимна, запазвайки професионалната си усмивка.

— Да, нека продължим утре. Изпратете ми обновените схеми, ще ги прегледам довечера…

Тя изключи конференцията и свали слушалките. Стаята внезапно притихна — но само за секунда. После в нея нахлу нисък, набиращ сила тътен на ярост.

Кристиан пристъпи по-близо, надвесен над бюрото:
— Ти сериозно ли? Аз се прибирам от работа — а тук ме игнорират! На кого изобщо си нужна с тия хартийки? Ти все едно цял ден си стоиш у дома и нищо не правиш.

Марианна бавно се изправи. Ръцете ѝ бяха покрити с прах от работните му дрехи, пръстите трепереха. Но погледът ѝ — не. Погледът беше твърд като стъкло.

— Ти хвърли мръсотия върху работата ми — каза тя тихо. — Върху месеци труд. Върху проект, който издържа и двама ни.

Той изсумтя:
— Айде стига. Кой издържа кого? Аз бачкам всеки ден, ръцете ми са в цимент, гърбът — разбит. А ти къде си? На топло, пред компютър, с кафенцето. И какво — искаш и да ти готвя?

— Наистина ли мислиш, че у дома си почивам? — гласът ѝ беше равен, с метална нотка. — Наистина ли смяташ, че моите проекти, моите срокове, моят екип… това е „нищо“?

*

Кристиан махна с ръка.
— Пф. Аз съм мъжът. Аз работя. Ти само кликаш.

И тогава нещо в нея пукна. Не силно. Но окончателно.

Тя вдигна робата му с два пръста, сякаш държеше мъртъв плъх, и я хвърли обратно в краката му.

— От този момент, Кристиан, — произнесе тя спокойно, почти нежно, — обслужвай се сам.

Той замръзна.
— Какво?

— Всичко, което чу. Готви сам. Пери сам. Чисти сам. И най-важното — отнасяй се със себе си така, както се отнасяше с мен.

Той пристъпи напред, стискайки юмруци:
— Бунт правиш, така ли? Заради някаква мръсна дреха?

Тя го гледаше право в очите.
— Не за дрехата. За това, че престана да ме виждаш като човек.

— Тъпо ти влияят приятелките, а? Или тая „шефска“ роля? У дома трябва да има жена, не кралица на проектите!

Марианна въздъхна и просто излезе от стаята.

В кухнята тя постави чинията му на масата:
— Това е последното, което ти сервирам.

Кристиан се изсмя:
— Ще видим. До два дни ще пълзиш обратно. Без мен си нищо.

*

Тя се обърна бавно.
— Това, Кристиан, предстои да проверим.

Ден първи — ледено мълчание.
Ден втори — той заварва всичко там, където го е оставил.
Ден трети — нарочно разлива кафе. Нищо.
Ден четвърти — хвърля чорапи пред кабинета ѝ. Тя не реагира.

И това боли повече от всичко.

На петия ден той се пречупи.

— Марианн… — гласът му беше прегракнал. — Не мога така. Не умея. Не искам да си ми противник.

Тя излезе от кабинета с равен, спокоен поглед.

— Не съм ти противник. Просто съм за себе си.

Той покри очите си с ръка.

— Мислех… че ти трябва да ми…

— Не ти дължа нищо — прекъсна го тя тихо.

След дълга пауза той прошепна:
— Искам да опитаме пак. По друг начин… ако можем.

*

Тя го гледа дълго.
В очите му имаше страх. И желание да поправи.

— Опитваме. Но на равни начала. С уважение. Или изобщо не.

Той кимна.
— Добре. По друг начин.

Тази нощ всичко беше необичайно тихо.
На бюрото ѝ лежаха изчистените от прах чертежи — Кристиан ги бе изтъркал мълчаливо.

Малка стъпка.
Но понякога именно такива променят цял живот.