Мъжът заплаши, че свекървата ще дойде и ще „вразуми“ жена си. Но отговорът ѝ ги накара и двамата да съжалят.

 

— Ти съвсем ли си загубила разсъдъка?! — Мартин нахлу в апартамента, без дори да свали якето си. В ръцете му — пъстър буклет и касова бележка. Очите му се разшириха. — Аз, значи, се трепя от сутрин до вечер, а ти харчиш парите ми за някакви глупости! „Пробуждане на женската енергия“… Каква е тази безсмислица изобщо?!

 

Чантата се стовари на пода с трясък. Мартин стоеше в антрето, целият почервенял от гняв, и размахваше буклета като знаме.

*

Луиза спокойно изключи котлона, избърса ръцете си и излезе от кухнята. Все така подредена, косата прибрана на кок, без грим. Застана на прага — и замълча.

 

Това спокойствие дразнеше Мартин повече от всякакви думи. Той беше свикнал: кажеш ѝ нещо рязко — тя веднага се смущава, започва да се оправдава. А сега — стои спокойно, сякаш всичко това изобщо не я засяга.

 

— Първо — каза тя с равен глас, — и аз работя, ако си забравил. И второ, това не е глупост, а инвестиция в себе си. Не е нужно да го разбираш.

 

— Инвестиция?! — Мартин едва не се задави от възмущение. — В тези глупости за наивни жени?! Стига, Луиза! Утре ще дойде майка ми. Тя бързо ще ти обясни къде ти е мястото. Да видим тогава как ще говориш!

 

Той чакаше обичайната реакция — страх, сълзи, оправдания. Все пак почти всички снахи се страхуваха от свекървите си.

 

Но Луиза дори не трепна. Гледаше го така, сякаш го вижда за първи път — не като съпруг, а като напълно чужд човек.

 

— Ще ме постави на място? — каза тя тихо, но в гласа ѝ имаше такава студена стомана, че Мартин неволно се сви. — Наистина ли мислиш, че щом съм ниска и изглеждам крехка, можеш да се държиш с мен както си искаш? Запомни, Мартин: още една подобна дума, още един опит някой да ме „възпитава“ — и ще ви направя такова представление, че няма да ви се види малко. Ясно ли е?

 

Мартин се обърка. Устата му се отвори — затвори, сякаш не му достигаше въздух. Къде беше онази тиха, удобна Луиза, която винаги се съгласяваше и се стараеше да угоди? Пред него стоеше съвсем друга жена — уверена, силна. И плашеща именно с това спокойствие.

 

— Ти… ти какво говориш изобщо? — най-сетне изрече той, опитвайки се да звучи строго, но гласът му прозвуча жалко. — С кого си позволяваш да говориш така?

 

Луиза се усмихна — кратко и студено.

 

— С теб, скъпи. И с майка ти, ако реши да се намеси. Мислиш ли, че не знам как Франсуаза Дюпон постоянно ти се оплаква от мен? Че не съм добра домакиня, не съм добра съпруга? Аз всичко това търпях. Мълчаливо. С години. Но всичко си има край. Така че предай на Франсуаза — по-добре да си почива у дома. Иначе може и да не си премеря силите. Все пак съм „крехка“.

 

*

— Когато мъжът „осигурява всичко“? — Луиза вдигна поглед от книгата и за първи път погледна Франсуаза право в очите. Спокойно, без суета. — Интересна формулировка. Особено като се има предвид, че половината разходи в този дом поемам аз. Сметките, храната, почивките — всичко е наполовина. Или предпочитате версията, която ви е по-удобно да чувате?

 

Франсуаза се изправи, сякаш беше засегната.

 

— Ти дори смяташ? — изрече тя с леден присмех. — В нашето семейство жените не брояха. Те създаваха уют и подкрепяха мъжа.

 

— Във вашето семейство — тихо подчерта Луиза. — Но не и в моя живот.

 

Мартин трепна, сякаш искаше да се намеси.

 

— Луиза, може би не е нужно… — започна той, но замлъкна под погледа ѝ.

 

— Не, нужно е — отвърна тя със същия равен тон. — Защото вие двамата говорите за мен така, сякаш ме няма тук. А аз съм тук. И ми омръзна.

 

Франсуаза скръсти ръце на гърдите си.

 

— Значи така. Мартин, чуваш ли? Жена ти ми държи тон.

 

— Не ви държа тон — каза Луиза. — Поставям граници. Това не е едно и също.

 

Тя затвори книгата и я остави внимателно на масичката.

 

— Дойдохте да ме „вразумявате“. Добре. Нека бъдем откровени. Няма да се откажа от парите си, от решенията си и от уважението към себе си. Нито заради вас, нито заради брак, който се крепи на заплахи да бъде „повикана майката“.

 

В стаята настъпи такава тишина, че се чуваше тиктакането на стенния часовник.

*

Франсуаза я гледа няколко секунди, после бавно издиша.

 

— Виждам, че много си въобразяваш — каза тя. — Но така семейства не се градят.

 

— А аз вече не искам да градя семейство за сметка на себе си — отвърна Луиза. — Ако ви трябва покорна снаха, объркали сте адреса.

 

Мартин пребледня.

 

— Луиза… — прошепна той. — Сега прекаляваш.

 

Тя се обърна към него.

 

— Не, Мартин. Вие прекалихте още вчера, когато решихте, че можете да ме управлявате със страх. Днес просто отказах да играя по тези правила.

 

Франсуаза грабна чантата си.

 

— Да вървим — рязко каза тя на сина си. — Тук няма какво да правим.

 

— Мамо… — объркано започна той.

 

— Казах — да вървим.

 

Тя се насочи към изхода, без да се обърне. Мартин постоя още миг, после хвърли поглед към Луиза — в него имаше всичко: объркване, обида, страх.

 

— Ти разрушаваш всичко — тихо каза той.

 

— Не — отвърна Луиза. — Най-накрая престанах да разрушавам себе си.

 

Вратата се затвори. Този път — без трясък.

 

Луиза остана сама. Няколко секунди стоя неподвижно, вслушвайки се в тишината, после бавно издиша. Ръцете ѝ леко трепереха, но вътре беше странно спокойно — сякаш след дълга болест температурата беше спаднала.

 

Вечерта Мартин не се върна. Не се обади. И за първи път от дълго време Луиза не проверяваше телефона си на всеки пет минути.

 

След седмица той дойде да си вземе вещите. Мълчаливо. С наведени очи.

*

— Ще живея при майка ми — каза той, закопчавайки якето си. — Трябва да… помислим.

 

— Ти — да — спокойно отвърна Луиза. — Аз вече не.

 

Той кимна и си тръгна.

 

А месец по-късно Луиза седеше в същото кресло с нова книга и онзи буклет — вече внимателно поставен между страниците. Навън беше слънчев ден и в тази тишина нямаше нито страх, нито очакване на чуждо одобрение.

 

Понякога „пробуждането“ не е за енергия.

Понякога е моментът, в който спираш да позволяваш на другите да решават кой трябва да бъдеш.