— Нали те помолих да ме предупредиш, когато ще ходиш на лекар! — свекървата нахлу в апартамента, след като разбра от съседка за посещението на бременната снаха в поликлиниката.

 

— Нали ти казах предварително да ми съобщиш, ако отидеш на лекар! Защо не ми каза? — гласът на Елена Мартен разкъса сутрешната тишина на апартамента като сирена.

 

Анна замръзна в антрето с чанта в ръка. Току-що се беше върнала от женската консултация, където се беше записала за наблюдение на бременността. Трети месец. Самото начало, когато още нищо не се вижда, но вътре вече се заражда нов живот. Тя мечтаеше да изпие чай, малко да си почине, а после спокойно да разкаже всичко на съпруга си. Но свекървата, както винаги, се появи неочаквано — по-рано, отколкото я очакваха.

 

Елена Мартен стоеше насред коридора в любимия си сив костюм, който я правеше да прилича на строга учителка от стар европейски филм. В ръцете си държеше връзка ключове от апартамента. Нейните лични ключове, които ѝ позволяваха да се появява по всяко време. Малките ѝ бодливи очи се впиха в Анна с такъв упрек, сякаш беше извършила нещо ужасно.

 

— Здравейте, Елена — Анна се опитваше да говори спокойно, въпреки че вътре всичко вече беше напрегнато. — Бях на планов преглед. Нищо особено.

 

— „Нищо особено“? — свекървата пристъпи напред, от нея се носеше аромат на скъп парфюм, примесен с лека киселина на раздразнение. — Ти износваш моя внук и наричаш това „нищо особено“? Какво каза лекарят? Какви изследвания назначи? Защо трябва да научавам това от съседка, която те е видяла пред поликлиниката?

 

Анна усети как всичко вътре се свива от раздразнение. Тя събу обувките си, закачи чантата и, обръщайки се, спокойно отговори:

*

— Всичко е наред. Лекарят каза, че бременността протича нормално.

 

— Покажи изследванията — гласът на свекървата прозвуча като заповед.

 

— Те са при лекаря, в картата — тихо отвърна Анна.

 

— Не си измисляй! Винаги дават копия! Какво криеш? Какво става с детето?

 

В този момент вратата се отвори и в апартамента влезе Пол. Висок, строен, но щом видя майка си, сякаш веднага се сви.

 

— Мамо, защо дойде без да се обадиш?

 

— Защо ли? — възкликна тя. — Да проверя как се чувства жена ти! След като тя смята за възможно да не ми казва нищо! Била е на лекар и го е скрила!

 

Пол прехвърли поглед от майка си към жена си. В очите му — объркване. Той се колебаеше между двете страни и, както обикновено, избра грешната.

 

— Ан, хайде, покажи на мама изследванията — каза той тихо. — Така ще ѝ е по-спокойно.

 

Анна усети как нещо вътре в нея се прекъсва.

 

— Пол, това са мои лични медицински документи. Не съм длъжна да ги показвам на никого.

 

— Не си длъжна? — свекървата разпери ръце. — Ти носиш дете на нашето семейство и смееш да говориш така? Ако не бях аз, още щяхте да живеете под наем!

*

Ето го — основният аргумент, който Елена Мартен вадеше при всеки удобен случай. Апартаментът. Купен от нея преди пет години, оформен на името на сина ѝ, но ключовете тя беше запазила. Домът, който за Анна отдавна беше престанал да бъде дом, се беше превърнал в клетка — макар и просторна.

 

— Мамо, не започвай… — Пол се опита да я спре, но без успех.

 

— Защо да не започвам? Нека знае на кого е задължена! Аз вложих всичките си спестявания, а тя се държи като стопанка!

 

Анна усети как в гърдите ѝ се надига нещо остро. Три години мълча, изглаждаше ъглите, стараеше се да бъде „удобна“. Но сега, когато в нея биеше малко сърце, тя изведнъж осъзна — стига.

 

— Права сте, Елена — каза тя равномерно. — Това е вашият апартамент. Но да се живее в него — отдавна е моя грижа.

 

Тя направи пауза и погледна свекървата право в очите.

 

— Три години плащам сметките, купувам храна, поддържам реда, правих ремонти, когато всичко се разпадаше. Мебелите, техниката — всичко около нас е с мои усилия. Така че не вие ще ми казвате кой е „гост“ тук.

 

Лицето на свекървата пламна.

 

— Как смееш да броиш моите пари?

 

— Това не са ваши пари — спокойно отвърна Анна. — Това са моите, изкарани с труд. Докато вашият син получава тридесет хиляди, аз изкарвам осемдесет. За семейството. За жилището. За всичко.

 

— Пол! — Елена се обърна към сина си. — Чуваш ли? Тя те упреква!

 

Пол стоеше с наведена глава. Той разбираше, че жена му е права. Но да го каже на глас означаваше да признае собствената си слабост.

 

— Ан, не започвай… — промърмори той.

 

— Аз не започвам — студено отговори тя. — Аз приключвам. Уморена съм. От вашия контрол, от това, че идвате когато си искате, от това, че трябва да се отчитам за всяка крачка.

 

— Не ти харесва — махай се! — избухна свекървата. — Но детето ще оставиш! Това е моят внук и няма да ти позволя да го вземеш!

 

Тези думи бяха последната капка. Анна пое дълбоко въздух. Трябваше да запази спокойствие — заради бебето.

*

— Детето не е вещ, Елена. И не принадлежи на никого, освен на мен.

 

— Ще видим какво ще каже съдът! — изкрещя свекървата. — Имам пари и връзки, ти няма да получиш нищо!

 

— Мамо! — Пол най-сетне се намеси. — Стига! Какво говориш? Това е жена ми, майката на детето ми!

 

А Анна стоеше мълчаливо — за първи път не свита от страх, а изпълнена със странно спокойствие. Защото разбра: оттук нататък няма да позволи на никого да ѝ диктува как да живее.

*

В стаята увисна тежка пауза. Дори часовникът на стената сякаш започна да тиктака по-силно, отброявайки секундите до точката без връщане.

 

Елена Мартен първа отмести поглед. Тя рязко се обърна, влезе в кухнята и със сила постави чантата си на масата.

 

— Значи така — каза тя вече с друг, студен тон. — Всичко ми стана ясно. Ти реши да тръгнеш срещу семейството. Срещу нас.

 

Анна бавно издиша и я последва. Главата ѝ леко се замая — не от страх, а от напрежение. Тя сложи ръка на корема си, сякаш инстинктивно защитаваше този, който сега беше най-важен.

 

— Реших да тръгна за себе си — спокойно отговори тя. — И за детето.

 

Пол стоеше на вратата — объркан и блед. Той беше виждал майка си такава много пъти — властна, уверена, нетърпяща съпротива. Но жена си такава — за първи път.

 

— Ан, хайде да не сега… — започна той, но замлъкна, срещайки погледа ѝ.

 

— Не, Пол. Сега — твърдо каза тя. — Ти винаги казваш „после“. После става по-зле. После вече е късно.

 

Елена се усмихна иронично, но в усмивката нямаше веселие.

 

— Мислиш, че ще се справиш без нас? С дете, с разходи? Мислиш, че гордостта ще те нахрани?

 

Анна кимна.

 

— Мисля, че ще се справя. Защото вече се справям. И знаеш ли кое е най-страшното? — тя я погледна право в очите. — Вече не ме е страх да ви загубя.

 

Тези думи удариха по-силно от вик.

 

Пол направи крачка напред.

 

— Мамо… — запъна се той. — Наистина прекаляваш. Анна не ти е враг.

 

— Мълчи — рязко отсече Елена. — Ти вече всичко загуби.

*

Анна изведнъж разбра: това не беше нейната война. Това беше война на майка за власт, която ѝ се изплъзваше.

 

— Ще се изнеса — каза Анна спокойно. — В следващите дни. Ще освободя апартамента, ще оставя ключовете. Не се тревожете.

 

— Няма да посмееш! — избухна Елена.

 

— Вече посмях — отвърна Анна.

 

Тя се обърна, влезе в спалнята и извади предварително подготвена папка — с договори, извлечения, копия на касови бележки. Постави я на масата.

 

— Тук е всичко. За да няма после приказки.

 

Пол гледаше папката като присъда.

 

— Ан… не искам да те губя.

 

Тя спря до него. Гласът ѝ омекна, но в него вече нямаше молба.

 

— Тогава спри да позволяваш на другите да ме губят.

 

Той не отговори.

 

След два дни Анна си тръгна. Без скандали, без сцени. Малкият нает апартамент я посрещна с тишина и слънчев прозорец. Тя сложи чайника, седна на дивана и за първи път от дълго време усети — дом.

 

Елена звънеше. Пишеше. Заплашваше. После — замлъкна.

 

Пол дойде след месец. Стоя пред вратата дълго, без да се реши да натисне звънеца.

 

— Разбрах много неща — каза той, когато Анна все пак отвори. — Ако още не е късно…

*

Анна го погледна спокойно. Без злоба. Без болка.

 

— Късно е, Пол. Но не и за детето. То ще познава баща си. Ако се научиш да бъдеш такъв.

 

Тя затвори вратата тихо, без трясък.

 

А после се върна до прозореца, сложи ръце на корема си и се усмихна.

 

Сега тя знаеше със сигурност: животът ѝ принадлежи само на нея. И на този, който скоро ще се появи на бял свят.