— Не ми трябва чуждо дете, направи ДНК анализ — отсече мъжът, а тези думи, като нож, разрязаха обичайната реалност на две.

 

— Повече не мога, Анна! Разбираш ли? Не мога! — Мария нервно стискаше ръба на покривката, упорито избягвайки погледа на сестра си, сякаш се страхуваше, че ако се срещнат очите им, ще се разплаче окончателно.

 

— Успокой се — каза меко Анна и внимателно побутна към нея чашата с горещ чай. — Разкажи спокойно, от самото начало. Какво се случи?

 

— Томас иска ДНК тест — Мария вдигна зачервените си, пълни със сълзи очи. — Казва, че детето… че детето не е негово. Разбираш ли? Седем години брак, а той… а той…

*

Гласът ѝ предателски се прекърши и думите потънаха в тишината на кухнята. Навън ръмеше дъжд, тънки струйки се стичаха по стъклото, сякаш и самото небе споделяше болката ѝ.

 

— Какъв подлец — издиша Анна и отмести чашата. — Изобщо откъде му хрумна това?

 

— Твърди, че Лукас не приличал на него. Че очите били други, брадичката — чужда — Мария треперещо избърса сълзите си. — А вчера се прибра пиян и заяви… заяви, че иска да провери всичко официално.

 

Томас Бергер винаги се е смятал за разумен човек. Той беше свикнал да анализира всичко, да изчислява, да не се поддава на емоции. Така беше и в работата — беше станал ръководител на отдел в голяма строителна компания, — и в личния си живот. Той вярваше само в онова, което може да се докаже.

 

Затова, когато колегата му Виктор по време на обяд в малко кафене започна да разказва история за мъж, който години наред е отглеждал чуждо дете, Томас само се усмихна иронично.

 

— Стига — махна с ръка той. — Откъде намираш такива истории?

 

— Не ми вярваш — провери сам — ухили се Виктор, бършейки ръцете си със салфетка. — Съвсем реална статистика е. Между другото, твоят Лукас е копие на съседа ви Александър. Същият нос, същите трапчинки.

 

Тогава Томас се пошегува и не обърна внимание. Но думите на колегата заседнаха в главата му. А седмица по-късно, докато подреждаше семейни снимки за нов албум, изведнъж започна да разглежда лицето на сина си — сякаш го виждаше за първи път.

 

Лукас беше рус, а Томас — тъмнокос. Момчето имаше зелени очи като на Мария, а неговите бяха кафяви. И брадичката… малко по-остра от неговата.

 

„Глупости“, помисли си той. Но няколко дни по-късно, срещайки съседа Александър във вътрешния двор, неволно започна да сравнява: сходен цвят на косата, същият поглед, подобни черти.

 

По-късно, на фирмено парти, разговаряйки с Майкъл от счетоводството, който някога е работил като съдебен експерт, Томас чу думи, които окончателно посяха съмнение.

 

— Повярвай ми — каза Майкъл, дишайки тежко с мирис на алкохол, — виждал съм немалко случаи, в които бащата изобщо не е биологичният.

 

След това Томас вече не можеше да спи спокойно. Спомняше си как преди години беше заминал на курсове, а Мария му беше казала, че Александър е помогнал с пукната тръба. Как се смееха заедно на рождения ден на Лукас, стоейки твърде близо един до друг на балкона.

 

Постепенно в главата му се изгради цяла теория — логична, убедителна и отровна, която тровеше всичко наоколо.

 

А после, една вечер, след тежък ден и няколко питиета, Томас избухна:

 

— Не ми трябва чуждо дете. Направи ДНК анализ.

*

— Как изобщо посмя да каже такова нещо? — Анна скочи от стола и започна да крачи из кухнята. — Седем години заедно и всичко да се зачеркне така…

 

Анна рязко спря и погледна сестра си така, сякаш едва сега осъзна колко празна беше станала отвътре.

 

— И какво му отговори? — попита по-тихо.

 

Мария поклати глава.

 

— Нищо. Стоях и не можех да кажа и дума. Сякаш ме удариха. Той говореше, а аз си мислех само едно: как човекът, с когото си делил живота си, може за миг да те превърне в чужд.

 

На следващия ден Томас действаше студено и методично, както на работа. Обади се в клиниката, уточни условията, сроковете, цената. Подреди всичко, сякаш не ставаше дума за семейството му, а за проверка на отчет. Мария го наблюдаваше мълчаливо — за първи път от години той не я погледна в очите.

 

— Става бързо — каза той, закопчавайки якето си. — След няколко дни всичко ще е ясно.

 

— А ако всичко е ясно още сега? — тихо попита тя. — Ако грешиш?

 

Томас замръзна за миг, после се обърна.

 

— Тогава ще се извиня — отвърна сухо и излезе, тръшвайки вратата.

 

Мария седна на ръба на дивана и за първи път от дълго време се разплака не от обида, а от унижение. Болеше я не толкова за себе си, колкото за Лукаса, който вечерта дотича с рисунка и радостно каза: „Това сме всички заедно“.

 

В деня на анализа Томас държеше сина си за ръка, избягвайки погледа му. Лукас бърбореше за училище и за сладолед, без да разбира защо татко е толкова напрегнат. Мария вървеше до тях и усещаше как в гърдите ѝ се надига студен страх — не за резултата, а за това, че дори истината може да се окаже безсилна.

*

Отговорът дойде след четири дни.

 

Томас отвори писмото вечерта, сам, в кухнята. Прочете редовете няколко пъти, сякаш не вярваше на буквите. После седна и се втренчи в стената. В стаята беше прекалено тихо.

 

Мария влезе, без да пита. Тя вече знаеше — по лицето му.

 

— Е? — попита спокойно.

 

Томас бавно вдигна очи.

 

— Той е мой — изрече пресипнало. — Сто процента.

 

Между тях увисна тежка тишина.

 

— И какво следва? — Мария скръсти ръце. — Да чакам извинение?

 

Той направи крачка към нея, но спря.

 

— Аз… бях сигурен — промълви. — Всичко съвпадаше. Не можех повече да живея с това съмнение.

 

— А аз трябваше да живея с това обвинение? — за първи път тя повиши глас. — Разбираш ли какво направи? Разруши нещо, което се градеше с години. Не с анализа. А с недоверието си.

*

Томас се свлече на стола.

 

— Прости ми — каза най-накрая.

 

Мария го гледа дълго, без сълзи.

 

— Ти не сгреши, Томас — отвърна тихо. — Ти направи избор.

 

След седмица той събра багажа си. Лукас плачеше, а Мария прегръщаше сина си и повтаряше, че понякога възрастните се чупят — тихо, без вик.

 

Томас си тръгна с усещането, че е доказал най-важното — твърде късно. А Мария за първи път от много време почувства странно, плашещо облекчение: истината може да е силна, но уважението е по-важно от всеки анализ.